Колието на кралицата

72.Ревността на кардинала

В това време кардиналът преживя три нощи, съвсем различни от тия, които непрекъснато оживяваха във въображението му. Никакви вести от никого, никаква надежда да го посети някой! Това мъртвешко мълчание след вълнението на страстта беше като пещерен мрак след сияйна слънчева светлина. Отначало кардиналът се бе залъгвал с надеждата, че любовницата му — повече жена, отколкото кралица, иска да разбере каква любов й се засвидетелстваше и дали след изпитанието се харесва както преди. Напълно мъжко чувство, чиято вещественост стана оръжие с две остриета, наранило болезнено кардинала, когато се обърна против него.

Десет пъти за половин ден той праща човек в жилището на госпожа Дьо ла Мот, десет пъти във Версай. Десетият куриер му доведе най-после Жана, която следеше там Шарни и кралицата и вътрешно се радваше на нетърпението на кардинала, на което скоро щеше да дължи успеха на своето начинание. Като я видя, кардиналът избухна.

— Как живеете така спокойно! — възкликна той. — Как така! Знаете, че се измъчвам, а вие, която се наричате моя приятелка, оставате това мъчение да стигне до смърт!

— Ех, Ваше високопреосвещенство — отвърна Жана, — търпение, моля ви. Това, което правя във Версай, далеч от вас, е много по-полезно от това, което вие вършехте тук.

— Човек не може да бъде жесток до такава степен — каза Негово превъзходителство, поомекнал от надеждата да получи вести. — И тъй, какво казват, какво правят там?

— Отсъствието е мъчителна болест, независимо дали от нея се страда в Париж, или се изпитва във Версай.

— Ето това ме радва и ви благодаря, но…

— Но?

— Доказателства!

— Ах, Боже мой! — възкликна Жана. — Какво говорите, Ваше високопреосвещенство! Доказателства! Какво значи тази дума? Доказателства! С ума ли сте си, Ваше високопреосвещенство, та искате от една жена доказателства за нейните грешки?

— Аз не искам доказателство за съдебен процес, графиньо, но искам гаранция за любов.

— Струва ми се — каза тя, след като изгледа Негово превъзходителство по особен начин, — че имате много големи изисквания, но и много лесно забравяте.

— Ох, знам какво ще ми кажете, знам, че трябва да съм много доволен, много облагодетелстван, но поставете моето сърце на мястото на вашето, графиньо. Как бихте приели да бъдете отхвърлена след толкова привидни прояви на благосклонност?

— Вие казахте май привидни? — отвърна също иронично Жана.

— Ох, безспорно вие можете да ме биете безнаказано, графиньо, безспорно нищо не ми дава право да се оплаквам, но аз се оплаквам…

— Тогава, Ваше високопреосвещенство, аз не мога да бъда виновна за вашето недоволство, ако за него има само безпочвени причини или ако изобщо няма причина.

— Графиньо, вие се отнасяте лошо с мен.

— Ваше високопреосвещенство, повтарям думите ви. Следвам вашата мисъл.

— Вземете пример от себе си, вместо да ме упреквате за моите увлечения, помогнете ми, вместо да ме измъчвате.

— Не мога да ви помогна там, където не виждам какво може да се направи.

— Не виждате какво може да се направи? — повтори кардиналът, като наблегна на всяка дума.

— Уви, Ваше високопреосвещенство, ето, че започвате да се гневите и не се разбираме. Да ми прости Ваше превъзходителство, че ви го припомням.

— Да, гневя се! Вашата зла воля ме подтикна натам, графиньо.

— А не смятате ли, че е несправедливо?

— О, не! Виждам ясно, че вие вече не ми служите, понеже не можете да постъпите другояче.

— Добре сте ме преценили. Тогава защо ме обвинявате?

— Защото трябва да ми кажете цялата истина, госпожо.

— Истината ли! Аз ви казах това, което знам.

— Не ми казахте, че кралицата е кокетка, че подтиква хората да я обожават, а след това ги докарва до отчаяние.

Жана го изгледа учудено.

— Обяснете ми — каза тя, като трепереше не от страх, а от радост.

В действителност Жана бе съзряла в ревността на кардинала един изход, който обстоятелствата може би нямаше да й предложат, за да се измъкне от толкова трудното положение.

— Признайте — продължи кардиналът, който вече не сдържаше чувствата си, — умолявам ви, че кралицата отказва да се вижда с мен.

— Не казвам такова нещо, Ваше високопреосвещенство.

— Признайте, че ако не ме отблъсква по своя воля, на което все още се надявам, тя ме отстранява, за да не тревожи някой друг любовник, който може да се обезпокои от моето внимание.

— Ах, Ваше високопреосвещенство — извика Жана с толкова чудно сладък тон, че будеше много повече подозрения, отколкото искаше да скрие.

— Слушайте — продължи господин Дьо Роан, — последния път когато видях Нейно величество, струва ми се, чух стъпки в гората.

— Глупости.

— Ще ви кажа какво подозирам.

— Не казвайте нито дума повече, Ваше високопреосвещенство, оскърбявате кралицата. Дори да беше вярно, че тя е имала нещастието да се страхува да не я следи някой любовник, което не вярвам, нима ще бъдете толкова несправедлив, та да смятате за престъпление миналото, което тя ви посвещава?

— Миналото! Миналото! Това е голяма дума, графиньо, която отпада, ако това минало е все още настояще и ще стане бъдеще.

— Пфу, Ваше високопреосвещенство, говорите ми като на комисионер, обвиняван, че е нагласил лоша сделка. Подозренията ви, Ваше високопреосвещенство, са толкова обидни за кралицата, че в последна сметка се насочват към мен.

— Тогава, графиньо, докажете ми…

— Ах, Ваше високопреосвещенство, ако повторите тази дума, ще се обидя.

— Все пак… тя обича ли ме поне малко?

— Има много прост начин, Ваше високопреосвещенство — отвърна Жана, като посочи масата му и всички писмени принадлежности. — Седнете там и попитайте самата нея.

Кардиналът улови възторжено ръката на Жана.

— Ще й предадете ли писъмцето? — попита той.

— Ако не й го предам аз, кой ще се заеме с това?

— И… обещавате ли ми отговор?

— Ако нямате отговор, как ще знаете как да постъпите?

— Ох, чудесно, виждате ли колко ви обичам, графиньо.

— Нима? — каза тя и лукаво се усмихна.

Той седна, взе перото и започна едно писъмце. Перото на господин Дьо Роан бе красноречиво, пишеше лесно, но преди да остане доволен, той скъса десет листа.

— Ако карате все така — обади се Жана, — никога няма да стигнете до края.

— Работата е там, графиньо, че нямам вяра на нежността си. Тя блика против волята ми, може да отегчи кралицата.

— Ех — подхвърли иронично Жана, — ако й пишете като политик, тя ще ви отговори с дипломатическо писмо. Ваша си работа.

— Имате право. Вие сте истинска жена по сърце и ум. Я слушайте, графиньо, защо да имаме тайна от вас, когато знаете нашата?

Тя се усмихна и отвърна:

— Работата е там, че вие имате малко за криене от мен.

— Четете над рамото ми… Четете толкова бързо, колкото бързо пиша, ако можете, защото сърцето ми гори, перото ми ще погълне хартията.

Той наистина написа. Написа толкова пламенно, толкова безумно писмо, изпълнено с толкова любовни упреци и злепоставящи излияния, че когато свърши, Жана, която следеше мисълта му чак до подписа, си рече: „Той написа нещо, което аз нямаше да посмея да му продиктувам.“ Кардиналът го препрочете и попита Жана:

— Добре ли е така?

— Ако тя ви обича — отговори предателката, — ще разберете утре, а сега си починете.

— Да, до утре.

— Повече и не искам, Ваше високопреосвещенство.

Тя взе запечатаното писъмце, позволи на Негово високопреосвещенство да я целуне по очите и надвечер се прибра у дома си. Там, съблечена, освежена, се замисли. Положението беше такова, че още отначало се бе зарекла пред себе си. Още две крачки и щеше да достигне целта. Коя от двете беше по-добре да избере за опорна точка — кралицата или кардинала?

Това писмо вече попречваше на кардинала да обвини госпожа Дьо ла Мот, когато един ден тя го принудеше да върне дължимите за колието суми. Ако кардиналът и кралицата се видеха, за да се разберат, как щяха да посмеят да погубят госпожа Дьо Ла Мот, която знаеше една толкова скандална тайна?

Кралицата няма да вдигне шум, ще помисли, че кардиналът я мрази. Кардиналът ще повярва в кокетството на кралицата. Но спорът, ако има такъв, ще стане при закрити врати и госпожа Дьо ла Мот, само заподозряна, ще използва този предлог, за да избяга, отнасяйки хубавата сума от милион и половина.

Кардиналът щеше да знае, че Жана е взела диамантите, а кралицата щеше да се сети, но каква полза да вдигат тревога, толкова тясно свързана с тревогата в парка и в Аполоновите бани? Ала едно писмо не беше достатъчно, за да се създаде цялата отбранителна система. Кардиналът имаше добро перо, той щеше да пише още седем-осем пъти.

Колкото до кралицата, кой знае дали точно в тази минута тя не ковеше с господин Дьо Шарни оръжия за Жана дьо ла Мот!

Толкова вълнения и лавирания завършваха в края на краищата с бягство и Жана стъкмяваше предварително стъпалата за него. Първо, срокът за изплащане, издаване на бижутерите. Кралицата вървеше право към господин Дьо Роан. Как? Чрез Жана, това беше неизбежно. Жана предупреждаваше кардинала и го канеше да плати. Ако откажеше, имаше опасност писмата да се обнародват… и той плаща. След заплащането вече нямаше опасност. Колкото до публичната разгласа, оставаше да се разреши въпросът с интригата. По този въпрос — пълно удовлетворение. За честта на една кралица и на един кардинал цената милион и половина беше твърде ниска, Жана беше сигурна, че ще има три милиона, щом пожелаеше.

А защо Жана беше уверена в себе си по въпроса за интригата? Защото кардиналът беше убеден, че е видял три нощи последователно кралицата в горичките на Версай, а никаква сила на света не можеше да докаже на кардинала, че се е излъгал. Защото имаше едно-единствено доказателство за измама, едно живо, неопровержимо доказателство, Жана щеше да го отстрани, станеше ли въпрос за него. Стигнала до тази точка в размишленията си, тя се приближи до прозореца и видя, че Олива стои на балкона и е много неспокойна и много любопитна. „Да действаме“ — помисли Жана, като поздрави нежно съучастницата си. Графинята даде на Олива уговорения знак да слезе вечерта. Олива се зарадва много на полученото официално съобщение и се прибра в стаята си. Жана продължи размишленията си.

Да счупят инструмента, когато не може да им служи вече, е навик на всички интриганти, ала повечето от тях не успяват, било, че счупват инструмента, така че той успява да издава тайната, било, че не го счупват напълно и той може да послужи на други.

Жана си помисли, че малката Олива, отдадена всецяло на удоволствието да живее, няма да се остави да бъде пречупена, както трябва, без да изохка. Трябваше да се измисли за нея някаква небивалица, която да я накара да избяга, и друга, която да й позволи да избяга с готовност. Трудности изникваха на всяка крачка, но някои умове намират в решаването на трудностите такова удоволствие, каквото други — да мачкат рози.

Олива, толкова радостна да е в компанията на новата си приятелка, беше само относително радостна, тоест, като предусещаше тази връзка през прозорците на своя затвор, тя я намираше извънредно приятна. Но искрената Никол не криеше от приятелката си, че би предпочела дневната светлина, разходките на слънце, изобщо всички дадености на живота пред нощните разходки и въображаемата власт. Съприкосновението с живота бяха Жана, нейните ласки и нейната интимност, даденостите на живота бяха парите и Бозир.

Жана, която бе изучила основно тази теория, се зарече да я приложи при първия удобен случай. В крайна сметка тя реши тема на разговора й с Никол да бъде необходимостта доказателството за престъпните измами, извършени във Версайския парк, да изчезне напълно.

Когато се мръкна, Олива слезе. Жана я чакаше на вратата. Двете вървяха нагоре по улица „Сен Клод“ чак до пустия булевард и щяха да стигнат до колата им, която, за да могат да разговарят по-добре, се движеше бавно по пътя, който заобикаля при Венсан. Никол беше добре преоблечена в проста рокля и широкопола шапка, а Жана — навлечена като гризетка, така никой не можеше да ги познае. Впрочем за тази цел трябваше да влезеш в каляската, а само полицията имаше това право, но все още нищо не бе привлякло нейното внимание. Освен това каляската не беше без украшения, отстрани имаше герба на Валоа — вдъхващ уважение страж, чийто запрет никой полицай не би посмял да наруши с насилие. Най-напред Олива обсипа с целувки Жана, която й ги връщаше с лихвата.

— Ох, колко ми беше скучно! — възкликна Олива. — Търсех ви…

— Невъзможно ми беше, приятелко, да се срещна с вас, щях да изложа и себе си, и вас на прекалено голяма опасност.

— Защо? — учуди се Никол.

— Ужасна опасност, миличка, от която още треперя.

— Ох, бързо ми разкажете за това!

— Знаете, че имате много врагове.

— Да, уви!

— И че за да се разсеете, пожелахте да излезете.

— За което ми помогнахте най-приятелски.

— Знаете също, че ви говорих за оня любител на чашката, малко побъркан, но много любезен и влюбен в кралицата, на която вие приличате малко.

— Да, знам.

— Аз имах слабостта да ви предложа едно невинно развлечение, за да се позабавляваме с този нещастен младеж, като го накараме да повярва във влечението на кралицата към него.

— Уви! — въздъхна Олива.

— Няма да ви напомням за двете първи разходки, които направихме нощем във Версайската градина в компанията на този нещастник.

Опива пак въздъхна.

— От тези две нощи, през които вие изиграхте много добре малката си роля, нашият влюбен е взел работата на сериозно.

— Това е било може би лошо — каза Олива тихо, — защото в действителност ние го заблуждаваме, а той не го заслужава, защото е много очарователен кавалер.

— Нима?

— О, да!

— Но чакайте, лошото не е в това. Да му дадете една роза, да му позволите да ви нарича Ваше величество, да му подадете ръцете си да ги целуне, това са детски лудории… Но… моя малка Олива, май това не е всичко.

Олива се изчерви толкова силно, че ако не беше дълбокият мрак, Жана непременно щеше да забележи. Вярно, че като умна жена тя гледаше пътя, а не приятелката си.

— Как така… — смънка Никол. — В какво… не е всичко?

— Имаше и трета среща — отговори Жана.

— Да — каза Олива колебливо. — Знаете, защото сте били там.

— Прощавайте, мила приятелко, аз бях както винаги на разстояние, дебнех или се правех, че дебна, за да придам повече достоверност на ролята ви. Затова нито видях, нито чух какво е станало в онази пещера. Знам само това, което ми разказахте. А когато се върнахте, вие ми разказахте, че сте се разхождали, че сте разговаряли, че е продължила играта с розите и с целувките на ръце. Аз вярвам на всичко, каквото ми казват, мила моя.

— Тогава… но… — каза разтрепераната Олива.

— Тогава, любезна моя, изглежда, че нашият луд казва повече, отколкото му е позволила мнимата кралица.

— Какво?

— Изглежда, че, опиянен, замаян, страшно развълнуван, той се е похвалил, че е получил от кралицата неопровержимо доказателство за споделена любов. Този нещастник положително е луд.

— Боже мой! — прошепна Олива.

— Луд е преди всичко, защото лъже, нали? — каза Жана.

— Не ще и дума… — смънка Олива.

— Вие, моя миличка, нямаше да се изложите на такава страшна опасност, без да ми кажете това.

Олива потръпна от главата до петите.

— Каква заблуда — продължи ужасената приятелка, — че вие, която обичате господин Бозир и имате мен за приятелка, че вие, която сте ухажвана от господин граф Дьо Калиостро и отблъсквате вниманието му, по прищявка сте дали на този луд правото… да… каже… Не, той е загубил ума си, уверена съм.

— В края на краищата — извика Никол, — каква е опасността? Кажете!

— Ето каква. Ние имаме работа с луд, с човек, който не се страхува от нищо и не се церемони. Ако се отнасяше само за една дадена роза или за една целуната ръка, няма какво да се каже — една кралица има рози в парка си, има ръце на разположение на всички свои поданици… Но ако е вярно, че на третата среща… Ах, мило дете, не се смея вече, откакто ми се е втълпила тази мисъл.

Олива усети, че стиска зъби от страх.

— И тъй, какво ще излезе, добра ми приятелко? — попита тя.

— Ще излезе, първо, че вие не сте кралицата, поне доколкото ми е известно.

— Не съм.

— И че като сте си присвоили титлата на Нейно величество, за да извършите едно… лекомислие от този род…

— И тъй?

— И тъй, това се нарича оскърбление на държавен глава. Много далеч се стига с такова обвинение.

Олива скри с ръцете лицето си.

— В края на краищата — продължи Жана, — понеже не сте направили това, с което той се хвали, лесно ще го докажете. Двете предишни лекомислия ще бъдат наказани с две до четири години затвор и изгнание.

— Затвор! Изгнание! — извика Олива уплашена.

— Това не е непоправимо и аз ще взема мерки и ще се предпазя.

— И вас ли ще безпокоят?

— Ей богу! Нима този безумец няма да ме издаде веднага? Ах, клета ми Олива, измамата ще ни струва скъпо.

Олива се обля в сълзи.

— Ами аз, аз — каза тя, — дето не мога никога нито за миг да бъда спокойна! О, бесовски дух! О, демон! Аз съм обладана, не виждате ли. След това нещастие ще ме последва друго.

— Не се отчайвайте, старайте се просто да избегнете скандал.

— Ох, как ще се затворя при моя покровител! Да ида ли да му призная всичко?

— Хубава идея! Мъж, който ви разглезва и крие от вас любовта си; мъж, който чака само една ваша дума, за да ви обожава, и при когото ще идете да кажете, че сте извършили тази глупост с другиго. Казвам глупост, отбележете си го добре; без да се смята, че той ще ви подозира.

— Боже мой, имате право!

— Нещо повече — шумът от това ще се разпространи, разследването на магистратите ще събуди съмнение у вашия покровител. Кой знае дали, за да спечели благоразположението на двора, няма да ви предаде?

— Ох!

— Да предположим, че чисто и просто ви изгони… Какво ще стане с вас?

— Зная, че с мен е свършено.

— Ами когато господин Дьо Бозир научи — изрече бавно Жана, като следеше въздействието на този последен удар.

Олива скочи. Със силен удар развали прическата си.

— Ще ме убие. О, не — прошепна тя, — аз сама ще се убия.

После тя се обърна към Жана и каза отчаяно:

— Вие не можете да ме спасите, не, защото вие самата сте загубена.

— Аз имам — отговори Жана — в дебрите на Пикардия едно парченце земя, ферма. Ако успеем да се доберем до това убежище преди скандала, може би все още ще има известен шанс…

— Но този безумец ви познава, той винаги може да ви намери.

— Ох, като заминете, като се скриете и не може да ви намери, вече няма да се страхувам от него. Ще му кажа високо „вие сте луд да твърдите подобни неща, докажете ги“, което той няма да може да стори, а аз тихо ще му прошепна: „Вие сте подлец.“

— Ще замина, когато и както пожелаете — каза Олива.

— Според мен това е разумно — отвърна Жана.

— Веднага ли да замина?

— Не, почакайте да подготвя всичко. Крийте се, не се показвайте дори на мен. Дори се дегизирайте.

— Да, разчитайте на мен, скъпа приятелко.

— Но най-напред да се приберем, нямаме какво повече да си казваме.

— Да се приберем. Колко време ви трябва за приготовленията?

— Не знам, но внимавайте за едно — от днес до деня на заминаването ви аз няма да се показвам на прозореца. Ако ме видите там, знайте, че денят е настъпил, и бъдете готова.

— Да, благодаря, добра ми приятелко.

Те се върнаха бавно към улица „Сен Клод“. Олива не смееше да говори повече на Жана, а Жана толкова се беше вдълбочила в мислите си, че не говореше на Олива. Когато пристигнаха, те се целунаха. Олива помоли смирено приятелката си да й прости за всички нещастия, които бе причинила с глупостта си.

— Аз съм жена — отвърна госпожа Дьо ла Мот, подражавайки на латински поет, — и всяка женска слабост ми е позната.