Колието на кралицата

97.Присъдата

На сутринта, когато всички шумове се събуждат, когато Париж заживява отново, графинята се надяваше, че вестта за оправдаване ще влезе в затвора наведнъж с радостта и поздравленията на нейните приятели. Имаше ли тя приятели? Уви, никога състоянието, знатността не остават без свита, а Жана бе станала богата, влиятелна, бе получавала, бе давала, без да си създаде поне един обикновен приятел, който да отхвърли през злочестото утре това, което вчера е хвалил. Но след победата, която очакваше, Жана щеше да има поддръжници, обожатели, завистници. Напразно очакваше навалицата от весели лица да нахълта в стаята на портиера Юбер.

От неподвижността на обречена, която позволява да се протягат ръце към нея, Жана премина — такава наклонност имаше характерът й — към прекомерно безпокойство. И тъй като човек не може винаги да крие, тя не сметна за нужно да крие от пазачите своите чувства.

Не й позволяваха да излиза, за да се осведоми, но тя провря глава през един прозорец, тревожна, наостри ухо към шумовете на съседния площад, шумове, които, прониквайки през дебелите стени на стария палат на Сен Луи, се превръщаха в неясен шепот. Жана не чу глъч, а истински взрив, викове „браво“, крясъци, тропот с крака, нещо като изригване, което я уплаши, защото не разбираше, че тъкмо на нея засвидетелстват такова съчувствие. Шумните овации се повториха два пъти, заменени после от друг род звуци. Стори й се, че това беше и одобрение, но спокойно одобрение, което умираше веднага щом се родеше. Скоро минувачите по кея станаха по-многобройни, като че групите на площада се стопяваха и връщаха поотделно пръснатите си части.

— Славен ден за кардинала! — каза някакъв чиновник от прокуратурата, като подскачаше по паважа до парапета.

— За кардинала! — повтори Жана. — Значи е съобщено, че кардиналът е оправдан?

Капка пот падна от челото на Жана. Тя влезе бързо в помещението.

— Госпожо, госпожо — попита тя жената на Юбер, — какво чувам, имало нещо радостно за кардинала? Кое е радостното, моля ви?

— Не знам — отговори оная.

Жана я изгледа право в лицето.

— Попитайте мъжа си, моля ви — добави тя.

Портиерката се подчини от учтивост, а Юбер отговори отвън:

— Не знам!

Жана, нетърпелива, докачена, се спря за миг в средата на стаята.

— Тогава какво искаха да кажат тия минувачи? — попита тя. — Тези оракули никога не мамят. Няма съмнение, те говореха за процеса.

— Може би — отвърна състрадателно Юбер — са искали да кажат, че ако оправдаят господин Дьо Роан, ще бъде хубав ден за него, нищо повече.

— Вярвате ли, че ще го оправдаят? — извика Жана и стисна пръсти.

— Може да се случи.

— Ами аз…

— О, вие, госпожо… и вие като него, защо не и вие?

— Странно предположение! — промърмори Жана.

Тя отиде отново до прозореца.

— Струва ми се, че грешите, госпожо — каза портиерът, — като търсите така радости, които идват отвън неразбираеми за вас. Повярвайте ми, стойте спокойно и почакайте вашия адвокат или господин Фремен да дойдат да ви прочетат…

— Присъдата… Не, не!

Тя се ослуша. Една жена минаваше с приятелките си. С празнични бонета, с големи букети в ръка. Уханието на рози стигна като балсам чак до Жана, която го вдъхваше отдолу.

— Той ще получи моя букет — извика жената — и още сто други, милият. Ох, да можех, щях да го целуна.

— И аз — обади се една приятелка.

— Аз пък искам той да ме целуне — каза трета.

„За кого ли говорят?“ — помисли си Жана.

— Красив е и няма да му откажеш, нали? — рече друга.

И всичко отмина.

— Пак кардиналът! Все той! — промърмори Жана. — Той е оправдан, оправдан е.

Тя произнесе тези думи с такова отчаяние и увереност едновременно, че портиерите, решили да не предизвикват буря като предния ден, казаха в един глас:

— Ех, госпожо, защо не искате да оправдаят и да освободят горкия затворник?

Жана почувства удара, почувства особено промяната у домакините си и тъй като не искаше да загуби благоразположението им, рече:

— Ох, не ме разбирате. Уви, нима ме смятате за толкова завистлива и злобна, та да желая нещо лошо на моите другари по нещастие? Боже мой, нека оправдаят кардинала, о, да, нека го оправдаят! А аз, аз, какво зная в края на краищата… Повярвайте ми, приятели, от нетърпение съм такава.

Юбер и жена му се спогледаха, сякаш да премерят значимостта на това, което искаха да направят. Спря ги една свирепа искра, която лумна неволно в очите на Жана тъкмо когато щяха да вземат решение:

— Защо не ми казвате нищо? — извика тя, забелязала грешката си.

— Ние не знаем нищо — повториха те по-тихо.

В този миг дойде заповед, с която викаха Юбер. Портиерката, останала сама с Жана, се опита да я разсее, но напразно. Всички сетива на затворничката, целият й ум бяха насочени навън, към шумовете, шепотите, които долавяше с възприемчивост, усилвана от нервната възбуда.

Портиерката, като не можеше да й пречи да гледа или да слуша, се примири.

Внезапно на площада се вдигна врява, настъпи голямо раздвижване. Тълпата рукна по моста към кея с такива чести, такива многократни викове, че Жана трепна от наблюдателния си пост. Виковете не преставаха, бяха отправени към една открита кола, чиито коне, задържани по-скоро от тълпата, отколкото от ръката на коларя, едва пристъпваха с най-бавен ход.

Малко по малко множеството ги обграждаше, притискаше, носеше на рамене, на ръце коне, каляска и двама души, които се намираха в каляската. Под ярките слънчеви лъчи, под дъжд от цветя, под свод от букети, които хиляди ръце размахваха над главите си, графинята позна двамата души, които опияняваха възторжената тълпа.

Единият, пребледнял от триумфа си, уплашен от известността си, оставаше сериозен, зашеметен, разтреперан. Жени се катереха по колелата, дърпаха ръцете му, за да ги обсипят с целувки, и със силни удари си оспорваха дантелата на маншетите му, за която бяха платили с най-свежи и най-редки цветя. Други, още по-щастливи, се бяха качили с лакеите на задната част на каляската. После, неусетно премахвайки препятствията, които ограждаха любовта им, те улавяха главата на обожавания човек, лепваха почтителна и сластна целувка и отстъпваха място на други щастливки. Обожаваният човек беше кардинал Дьо Роан.

Спътникът му, свеж, весел, сияещ, получаваше не толкова горещ, но все пак ласкав прием, като се спазваше разликата. Впрочем всички му се отплащаха с ръкопляскания, с викове „да живее!“. Жените си деляха кардинала, а мъжете крещяха: „Да живее Калиостро!“

Опиянението мина за половин час през Понт-о-Шанж и до връхната му точка Жана наблюдаваше победителите. Не изпускаше нито една подробност. Тази проява на всеобщ възторг към жертвите на кралицата, защото така ги наричаха, достави за миг радост на Жана.

Но тя веднага каза:

— Какво! Значи вече са свободни, значи всички формалности за тях са вече изпълнени, а аз, аз не знам нищо, защо не ми казват нищо?

Тя се разтрепери. Усещаше до себе си госпожа Юбер, която, мълчалива, внимателна към всичко, което ставаше, сигурно бе разбрала и не даваше никакво обяснение. Жана се готвеше да я предизвика, за да й даде необходимото разяснение, когато нов шум насочи вниманието й към Понт-о-Шанж. Един фиакър, заобиколен от хора, изкачваше на свой ред наклона на моста.

Във фиакъра Жана позна Олива, която, усмихната, показваше детето си на народа. Тя също заминаваше, свободна и обезумяла от радост от малко волните шеги, от целувките, които й пращаха. Вярно, ласкателството беше грубо, ала предостатъчно за госпожица Олива, изпращана от тълпата — последен отзвук от бляскавото тържество, устроено на кардинала.

В средата на моста чакаше пощенска кола. Господин Бозир се криеше там зад един свой приятел, който единствен се осмеляваше да се покаже на възторжения народ. Той даде знак на Олива, тя слезе от фиакъра сред викове, които се превърнаха постепенно в дюдюкания. Но какво са дюдюканията за актьори, когато могат да им запратят разни предмети и да ги изгонят от театъра?

Олива се качи в каляската и се строполи в обятията на Бозир. Той я притисна до задушаване като плячка и не я пусна повече от една левга, давейки я със сълзи и с целувки.

В това време Жана виждаше всички тези свободни, щастливи, поздравявани хора и се питаше защо само тя няма вести.

— Но мен, мен — извика тя, — с каква изтънчена жестокост не ми казват присъдата?

— Успокойте се, госпожо — каза Юбер, като влезе, — успокойте се.

— Невъзможно е да не знаете нищо — възрази Жана, — вие знаете, знаете! Кажете ми.

— Госпожо…

— Ако не сте звяр, кажете ми, виждате колко страдам.

— Забранено ни е, госпожо, като нисши служители в затвора да разкриваме решенията на съда, които могат да бъдат прочетени само от съдебните секретари.

— Значи е толкова ужасно, че не смеете! — извика Жана в изблик на гняв, който така уплаши портиера, че вече предусещаше повторение на вчерашните сцени.

— Не — каза той, — успокойте се.

— Тогава говорете.

— Ще бъдете ли търпелива и няма ли да ме злепоставите?

— Аз ви обещавам, кълна ви се, говорете!

— Е, господин кардиналът е оправдан.

— Зная.

— Господин Калиостро е обявен за невинен.

— Зная, зная!

— Снето е обвинението от госпожица Олива.

— А после, после?

— Господин Рето дьо Вилет е осъден…

Жана трепна.

— На каторга!

— Ами аз! Ами аз! — извика тя и тропна ядно с крак.

— Търпение, госпожо, търпение. Нали обещахте?

— Аз съм търпелива, хайде, говорете…

— На изгнание — изрече със слаб глас портиерът и извърна очи.

Искра на радост блесна в очите на графинята, искра, която угасна така бързо, както се появи.

После тя извика силно, престори се, че припада, и се отпусна в ръцете на домакините си.

— Какво ли щеше да стане — прошепна Юбер на ухото на жена си, — ако бях й казал истината?

„Изгнание — мислеше Жана, давайки вид, че изпада в нервна криза, — това значи свобода, богатство, отмъщение, каквото мечтаех… Аз победих!“