Колието на кралицата

95.Подсъдимата скамейка

Най-после след дълги дебати бе дошъл денят, когато заключенията на главния прокурор щяха да доведат до постановление на върховния съд. Обвиняемите с изключение на господин Дьо Роан бяха прехвърлени в Консиержери99, за да бъдат по-близо до заседателната зала, която се отваряше в седем часа всяка сутрин. Пред съдиите начело с председателя Алигр обвиняемите продължаваха да се държат по същия начин както при следствието. Олива — пряма и свенлива. Калиостро — спокоен, високомерен и излъчващ онова мистично сияние, което обичаше да излага на показ. Вилет — засрамен, жалък и разплакан. Жана — дръзка, с искрящи очи, винаги заплашваща и жлъчна. Кардиналът — скромен, замислен, бездушен. Жана бързо бе усвоила навиците на Консиержери. С прекалено любезните си ласкателства и малките си тайни тя бе спечелила благоразположението на портиерката на Съдебната палата, на нейния мъж и на сина й.

Франция не научи нищо ново от дебатите. Все същото колие, откраднато дръзко от едно или друго от двете обвинени лица, които се обвиняваха взаимно. Целият процес се състоеше в това да се определи между двамата кой е крадецът. Този дух, който винаги подтиква французите и който особено в това време ги подтикваше към крайности, бе прикачил към истинския един друг процес. Въпросът беше да се разбере дали кралицата е имала право да нареди да арестуват кардинала и да го обвини в дръзка невежливост.

За всеки, който говореше за политика във Франция, тази добавка към процеса представляваше истинското дело. Господин Дьо Роан бе сметнал, че може да каже на кралицата това, което бе й казал, да постъпва от нейно име, както бе правил. Дали пък не беше таен агент на Мария-Антоанета, агент, от когото тя се бе отрекла веднага щом около аферата се вдигна шум? С една дума, дали в това странично дело обвиненият кардинал бе постъпил честно, като близко доверено лице, спрямо кралицата?

Ако бе постъпил честно, значи кралицата беше виновна за всичките интимности, дори невинни, които тя отричаше, но според твърденията на госпожа Дьо ла Мот те са съществували. А после, както изобщо става в очите на общественото мнение, което не щади нищо, дали са невинни тези интимности, недопустими за съпруга й, за министрите, за поданиците? Такъв е процесът, който заключенията на главния прокурор щяха да насочат към неговата цел, към неговата поука.

Главният прокурор взе думата. Той беше органът на съда, говореше от името на незачетеното, погазено кралско достойнство, пледираше за върховния принцип на кралската неприкосновеност. Главният прокурор влизаше в действителния процес за някои обвиняеми, впущаше се стремително в допълнителния процес срещу кардинала. Не можеше да допусне в сделката с колието кралицата да поеме върху себе си една-единствена вина. Ако нямаше вина, всичко падаше върху главата на кардинала.

Ето защо, заключи той непоколебимо:

Обвинителната реч хвърли върховния съд в нерешителност, а обвиняемите — в ужас. Кралската воля се изразяваше с такава сила, че ако бяха живели четвърт век по-рано, когато дори върховните съдилища бяха започнали да се отърсват от ярема и да искат правата си, заключенията на кралския прокурор щяха да бъдат надминати от усърдието и уважението на съдиите към все още зачитания принцип за непогрешимостта на трона.

Но само четиринайсет съветници приеха напълно мнението на главния прокурор и в съда настъпи разцепление. Пристъпи се към последния разпит, почти безполезна процедура с такива обвиняеми, тъй като тя целеше да предизвика самопризнания преди присъдата, а не можеше да се иска нито мир, нито отдих от ожесточените противници, които се бореха отдавна. Те искаха не толкова собственото си оправдание, колкото осъждането на тяхната страна.

Според обичая обвиняемият трябваше да се яви пред съдиите, седнал на малка дървена скамейка, скромна, унизителна, срамна седалка, опозорена от досега на обвиняемите, които от тази скамейка бяха отишли на ешафода.

Точно там дойде да седне фалшификаторът Вилет, който със сълзи и молби поиска прошка. Той каза всичко, което беше известно, дума по дума, че е виновен за фалшификация, виновен в съучастие с Жана дьо ла Мот. Заяви, че покаянието му, угризението на съвестта му са вече за него мъчение, способно да обезоръжи съдиите.

Никой не се интересуваше за него, беше и изглеждаше чисто и просто един безчестник. Освободен от съда, той се върна просълзен в килията си в Консиержери.

След него на входа на залата се появи госпожа Дьо ла Мот, водеше я Фремен, секретарят на съда. Тя беше с наметалце, облечена с батистена риза, носеше боне от газ без панделка, вид бял газ закриваше лицето й, а косата й не беше напудрена. Жана направи силно впечатление на присъстващите. Преди малко бе положена на първото от отредените й оскърбления — накарали я бяха да мине през малката стълба като обикновените престъпници. Топлината в залата, шумът от разговорите, движението на главите, които се клатеха от всички страни, започнаха да я смущават, а очите й замигаха за миг, сякаш да свикне с блясъка на цялото множество.

Същият секретар, който я държеше за ръката, я заведе бързо до подсъдимата скамейка, разположена в средата на полукръглия подиум и подобна на оня малък зловещ блок, който наричат дръвник, когато се издига на ешафод вместо в заседателна зала.

Като видя седалката на позора, предназначена за нея, която се гордееше да се нарича Валоа, и да държи в ръцете си съдбата на една кралица на Франция, Жана дьо ла Мот пребледня, хвърли гневен поглед наоколо, сякаш да сплаши съдиите, които си позволяваха тази обида, но вместо състрадание срещна навред твърда воля и любопитство, тя потисна яростното си възмущение и седна, за да не помислят, че се строполява на подсъдимата скамейка.

При разпитите забелязаха, че тя забулва отговорите си в оная неяснота, от която враговете на кралицата можеха да извлекат повече полза, за да защитят мнението си. Жана не уточни нищо, само твърдеше, че е невинна, и принуди председателя да й отправи въпрос за съществуването на писмата, които според нея кардиналът писал на кралицата, и на писмата, които кралицата писала на кардинала.

Всичката отрова на змията се изля в отговора на този въпрос. Най-напред Жана заяви, че не желае да злепоставя кралицата, и добави, че никой по-добре от кардинала не може да отговори на въпроса.

— Поканете го — каза тя — да представи писмата или копия от тях, за да ги прочете и да задоволят вашето любопитство. Що се отнася до мен, не мога да твърдя дали писмата са писани от кардинала до кралицата, или са писани от кралицата до кардинала. Намирам едните за прекалено свободни и фамилиарни от страна на една кралица към поданик; намирам другите за прекалено непочтителни от поданик, предназначени за една кралица.

Дълбокото, ужасно мълчание, с което бе посрещната тази нападка, сигурно показа на Жана, че е вдъхнала само ужас у враговете си, страх у сподвижниците си, недоверие у безпристрастните съдии. Тя напусна подсъдимата скамейка единствено с приятната надежда, че кардиналът също ще седне като нея. Това отмъщение, така да се каже, й беше достатъчно. Когато се обърна да погледне за последен път скамейката на позора, на която принуждаваше Роан да седне след нея, тя не я видя вече, защото по нареждане на съда разсилните вече бяха я махнали и заменили с кресло. Яростно ръмжене се изтръгна от гърдите й, тя изскочи от залата и захапа свирепо ръцете си.

Мъчението й започваше. Кардиналът на свой ред се приближи бавно. Той току-що бе слязъл от каляска, голямата врата се бе отворила за него. Придружаваха го двама разсилни и двама секретари на съда. До него крачеше управителят на Бастилията.

При влизането му от скамейките в съда се разнесе продължителен шепот на съчувствие и уважение. Откликна му мощно ръкопляскане отвън. Народът поздравяваше обвиняемия и се застъпваше за него пред съдиите.

Принц Луи бе блед, много развълнуван. Облечен в дълга церемониална одежда, той се представяше с уважението и снизходителността, дължими на съдиите от един обвиняем, който приема тяхната юрисдикция и се осланя на нея.

Посочиха креслото на кардинала, чиито очи се страхуваха да се насочат към ограденото място. Председателят му кимна за поздрав и го насърчи с думи, а целият съд благосклонно го помоли да седне, което още повече засили бледността и вълнението на обвиняемия.

Когато взе думата, треперливият му, прекъсван от въздишки глас, смутените му очи, смиреното му държане развълнуваха дълбоко състрадателната аудитория. Той обясняваше бавно, представи по-скоро оправдания, отколкото доказателства, по-скоро настоятелни молби, отколкото разсъждения, и като се спря внезапно, той, красноречивият, сладкодумният, с онази скованост на ума и на смелостта си произведе по-силно въздействие, отколкото всякакви защитни речи и всякакви аргументи.

След това се яви Олива, клетото момиче се оказа отново на подсъдимата скамейка. Мнозина потръпнаха, като видяха този жив образ на кралицата върху позорната седалка, заемана по-рано от Жана дьо ла Мот — призракът на Мария-Антоанета, кралица на Франция, на подсъдимата скамейка за крадли и фалшификаторки ужаси и най-отявлените врагове на монархията. Гледката също привлече мнозина досущ като кръв, която дават да вкуси тигър. Отвред си казваха, че горката Олива току-що бе оставила в канцеларията на съда детето си, което тя кърмеше, и когато вратата се отвори, ревът на сина на господин Бозир болезнено пледираше в полза на майка си.

След Олива се яви Калиостро, най-малко виновният от всички. Той не бе поканен да седне, макар че креслото стоеше до скамейката. Съдът се страхуваше от защитната реч на Калиостро. Един привиден разпит, прекъсван от „добре!“ на председателя Алигр, задоволи изискванията на формалностите.

Накрая съдът съобщи, че дебатите приключват и че започва обсъждането. Тълпата се изниза бавно по улиците и кейовете, заричайки се да се върне вечерта, за да чуе присъдата, която, казваха, скоро ще бъде произнесена.