Колието на кралицата

83.„Сен Дьони“

Кралицата остана сама и отчаяна. Толкова удари се стоварваха едновременно, че не знаеше вече откъде идеше болката. След като остана един час в това състояние на съмнение и униние, тя си каза, че е време да потърси изход. Опасността се засилваше. Кралят, горд с победата си над привидното, щеше да побърза да разпространи мълвата за нея. Можеше да се случи тази мълва да бъде приета отвън по такъв начин, че всякаква полза от извършената измама да се окаже напразна.

Уви, колко кралицата се упрекваше за измамата, колко искаше да си върне обратно изпуснатата дума, колко искаше да отнеме дори на Андре въображаемото щастие, което може би тя щеше да отхвърли!

Всъщност тук изникваше една друга трудност. Името на Андре бе спасило всичко пред краля. Но кой можеше да отговори за своенравната, независима, волна душа, която се наричаше госпожица Дьо Таверне? Кой можеше да разчита, че тази горда личност ще се отрече от свободата си, от бъдещето си в полза на една кралица, с която само преди няколко дена се бе разделила като неприятелка.

Какво щеше да стане тогава? Андре отказваше, което беше вероятно, и целият лъжлив план рухваше. Кралицата ставаше долнопробна интригантка, Шарни — банален поклонник, лъжец, а клеветата, превърната в обвинение, придобиваше размерите на неоспоримо прелюбодеяние.

Мария-Антоанета почувства, че умът й се обърква от тези размишления. Тя едва не се примири с тях, зарови пламналата си глава в ръцете си и зачака.

На кого да се довери? Та коя беше приятелка на кралицата? Госпожа Дьо Ламбал? Ох, чист разсъдък, студен и непреклонен разсъдък! Защо да изкушава целомъдреното си въображение, което впрочем не биха искали да разберат почетните дами, раболепни обожателки на благополучието, треперещи само от намек за изпадане в немилост, склонни може би да дадат урок на кралицата си, когато тя има нужда от помощ?

Оставаше единствено самата госпожица Дьо Таверне. Тя беше с диамантено сърце, чиито ръбове можеха да режат стъкло, но несломимата му твърдост, дълбоката му чистота единствени можеха да съчувстват на големите мъки на една кралица. Затова Мария-Антоанета щеше да потърси Андре. Щеше да й изложи нещастието си, щеше да я помоли да се пожертва. Несъмнено Андре щеше да откаже, защото тя не беше от ония, които се оставят да им се налагат, но малко по малко, смекчена от молбите й, щеше да се съгласи. Кой знае дали тогава нямаше да получи отсрочка, дали след преминаването на първия огън кралят, укротен от привидното съгласие на двамата сгодени, нямаше накрая да забрави… Тогава едно пътуване щеше да уреди всичко. Докато се отдалечат за известно време, докато хидрата на клеветата се насити, Андре и Шарни можеха да позволят да се говори, че са си дали дума доброволно, и тогава никой няма да разбере, че планът за женитба е съшит с бели конци.

Така свободата на госпожица Дьо Таверне нямаше да бъде застрашена, а и Шарни нямаше да загуби свободата си. Кралицата вече нямаше да я гризе съвестта, че е принесла в жертва на себелюбивата си чест два живота. А тази чест, която включваше и честта на съпруга й, на децата й, нямаше да бъде накърнена. Тя щеше да я предаде неопетнена на бъдещата кралица на Франция. Такива бяха размишленията й. Тя вярваше, че предварително е уредила всичко — благопристойност и лични интереси. Трябваше да разсъждава с тази твърда логика пред лицето на една страшна опасност. Трябваше да се въоръжи добре срещу един противник, с когото трудно можеше да се бори, а госпожица Дьо Таверне, когато се вслушваше в гордостта си, а не в сърцето си, беше такъв противник.

Когато бе готова, Мария-Антоанета реши да тръгне. Искаше й се да предупреди Шарни да не направи някаква погрешна стъпка, но я възпря мисълта, че сигурно я дебнат шпиони, че в такъв миг всяка сторена от нея стъпка ще се изтълкува лошо. Тя достатъчно бе изпитала здравия разум, предаността и решителността на Оливие, за да се убеди, че той щеше да одобри всичко, което тя би сметнала за уместно да направи.

Стана три часът — тържественият обяд, представянията, посещенията. Кралицата приемаше всички със спокойно лице и любезност, която никак не накърняваше известната й гордост. Престори се дори пред ония, които смяташе за свои врагове, че проявява твърдост, присъща не много често на виновните.

Никога в кралския двор не бе имало такъв голям наплив, никога любопитството не бе изучавало така внимателно чертите на една кралица в опасност. Мария-Антоанета се справи с всичко, срази враговете си, обая приятелите си, направи безразличните усърдни, усърдните — въодушевени. Изглеждаше толкова красива и толкова величествена, че кралят й отправи публично своите поздравления.

След като всичко свърши добре, тя прекрати престорените си усмивки, върна се към спомените си, тоест към болките си, сама, сам-самичка на света, смени тоалета си, сложи си сива шапка с панделки и сини цветя, сива копринена рокля, качи се в каляската си и без охрана, само с една дама, заповяда да я откарат до „Сен Дьони“.

Беше часът, когато монахините, прибрали се в килиите си, преминаваха от скромния шум на столовата към тишината на съзерцанията, които предшестват вечерната молитва. Кралицата помоли да повикат в приемната Андре дьо Таверне. Коленичила, загърната в бялата си вълнена наметка, Андре гледаше през прозореца луната, която се издигаше зад големите липи, и в тази поезия на започващата нощ намираше темата за всичките пламенни, страстни молитви, които отправяше към Бога, за да облекчи душата си. Тя пиеше на големи глътки неизлечимата болка на доброволното уединение. Това самонаказание е познато само на силните духом, то е едновременно и мъчение, и удоволствие. С мъченията си то прилича на всички обикновени болки. Стига до сласт, която могат да изпитват само ония, които умеят да принасят щастието в жертва на гордостта.

Андре бе напуснала кралския двор по свое желание, доброволно бе скъсала с всичко, което можеше да поддържа любовта й. Горда като Клеопатра, тя не можеше дори да понася мисълта, че господин Дьо Шарни мисли за друга жена, макар и да беше кралицата. Тя нямаше никакво доказателство за тази любов, която изгаряше друга жена. Ревнивата Андре сигурно би извлякла от това доказателство цялото убеждение, от което може да кърви едно сърце. Но нали бе видяла Шарни да минава безразлично покрай нея? Нали подозираше, че кралицата се ползва, несъмнено невинно, но се ползва с уважението и предпочитанието на Шарни? Тъй че каква полза да остава занапред във Версай? За да изпросва комплименти? За да събира усмивки? За да получава от време на време и в най-лошия случай една подадена ръка, една докосната ръка, когато на разходките кралицата ще й предава любезностите на Шарни, щом като в същия миг не може да ги получи лично тя? Не, никаква страхлива слабост, никаква сделка за тази стоическа душа. Живот с любов и предпочитание, манастир с любов и наранена гордост.

„Никога, никога! — повтаряше си гордата Андре. — Този, когото обичам тайно, този, който е за мен само едно видение, един образ, един спомен, той никога не ме обижда, винаги ми се усмихва, усмихва се само на мен!“ Ето защо, прекарала толкова мъчителни, ала свободни нощи, ето защо, щастлива да плаче, когато се чувстваше слаба, да проклина, когато изпадаше във възторг, Андре предпочиташе доброволното уединение, което запазваше непокътнати любовта и достойнството й, пред възможността да види отново един мъж, когото мразеше, понеже беше принудена да го обича. В тези безмълвни размишления върху чистата любов, в тези божествени възторзи на самотната мечта имаше за саможивата Андре много повече живот, отколкото на бляскавите празненства във Версай, в необходимостта да превива гръб пред съперничките си и в страха да се разкрие тайната, заключена в сърцето й.

Казахме, че вечерта на Сен Луи кралицата дойде да потърси Андре в „Сен Дьони“ и че я намери замислена в килията й. Действително бяха дошли да кажат на Андре, че кралицата току-що е пристигнала, че капитулът я посрещнал в голямата приемна и че след първоначалните приветствия Нейно величество е попитала може ли да говори с госпожица Дьо Таверне.

Чудна работа! Това беше достатъчно на Андре, чието сърце беше смекчено от любовта, за да се втурне към това благоухание, което идеше от Версай — благоухание, прокълнато още предишния ден, и колкото повече се отдалечаваше, толкова по-ценно ставаше, ценно като всичко, което се изпарява, като всичко, което се забравя, ценно като любовта!

— Кралицата! — промълви Андре. — Кралицата — в „Сен Дьони“! Кралицата ме вика!

Тя забърза, наметна на раменете си дългата монашеска мантия, препаса върху широката си рокля вълнения колан и без да хвърли последен поглед в малкото си огледало, тръгна подир монахинята, която бе дошла да я повика. Но едва направи десет крачки и се почувства унижена, че изпитва такава радост.

„Защо — рече си тя — сърцето ми трепна? Какво я засяга Андре дьо Таверне, че кралицата на Франция посещава манастира «Сен Дьони»? Гордост ли изпитвам? Кралицата не е тук заради мен. Щастие ли е това? Но аз не я обичам вече. Хайде, успокой се, лоша монахиньо, ти, която не принадлежиш нито на Бога, нито на света. Старай се поне да принадлежиш на себе си.“

Така се мъмреше Андре, като слизаше по голямата стълба и овладяла чувствата си, угаси краткотрайната червенина, заляла от бързане бузите й, намали скоростта на движенията си. Но за да стигне дотам, беше й нужно повече време да слезе по последните шест стъпала, отколкото да измине трийсетте първи.

Когато се озова зад клироса, в тържествената приемна, където бързите ръце на послушничките увеличаваха светлината на полилеите и на свещите, Андре беше сдържана и бледа. Когато чу името си да се произнася от водещата я монахиня, когато съзря Мария-Антоанета, седнала в игуменското кресло, а от двете й страни се прекланяха и раболепничеха най-благородните чела на капитула, Андре усети сърцебиене, което за няколко секунди я прикова на място.

— Ах, значи най-после идвате да ви поговоря, госпожице — полуусмихна се кралицата.

Андре се приближи и сведе глава.

— Позволете, госпожо — рече кралицата, като се обърна към игуменката.

Тя се поклони и напусна приемната, следвана от всички монахини. Кралицата остана сама, седнала с Андре, чието сърце биеше толкова силно, че можеше да се чуе, ако не беше по-натрапчивият шум от махалото на стария стенен часовник.