Колието на кралицата

17.Кардинал Дьо Роан

На следващия ден Жана, без да се отчайва, отново започна да оправя апартамента и личния си тоалет.

Огледалото й бе съобщило, че господин Дьо Роан би дошъл, колкото и малко да бе чул да се говори за нея.

Впрочем удари седем часът и огънят в салона буйно гореше, когато една карета изтрополя по наклона на улица „Сен Клод“.

Жана все още не бе имала време да погледне през прозореца и да се успокои.

От каретата слезе мъж, загърнат в голям редингот, после вратата се затвори след него и каретата отиде в малка съседна улица, за да чака връщането на господаря.

Веднага след това прокънтя звънецът и сърцето на госпожа Дьо ла Мот се разтуптя така силно, че можеше да се чуе. Но засрамена, че се е отдала на безразсъдно вълнение дотолкова, доколкото й беше възможно, тя изкомандва „млъкни“ на това сърце, постла масата с бродирана покривка, постави и нова мелодия на клавесина и един вестник в ъгъла на камината.

След няколко секунди Клотилд съобщи на госпожа графинята:

— Лицето, което е писало онзи ден.

— Нека влезе — каза Жана.

Лека стъпка, скърцащи обувки, красив мъж, облечен в кадифе и коприна, държащ главата си изправена и изглеждащ десет лакътя35 висок в този малък апартамент, ето това видя Жана, ставайки, за да го приеме.

Бе неприятно засегната от инкогнитото, пазено от особата.

Решавайки да вземе предимството като жена, която е размислила, запита с реверанс на покровителка, а не на покровителствана:

— С кого имам честта да разговарям?

Принцът погледна вратата на салона, зад която изчезна старицата.

— Аз съм кардинал Дьо Роан — каза той.

Като чу това, госпожа Дьо ла Мот се престори, че се изчервява и смущава от скромност, и отговори с реверанс, какъвто се прави пред крале.

После приближи един фотьойл и се настани в него, вместо да седне на стол, както изискваше етикетът. Кардиналът, като видя, че може да се държи, както му е удобно, постави шапката си върху масата и застана очи в очи с Жана, която също го гледаше втренчено.

— Значи е вярно, госпожице? — каза той.

— Госпожа — прекъсна го Жана.

— Пардон… забравих… Значи е вярно, госпожо?

— Съпругът ми се казва граф Дьо ла Мот, Ваше високопреосвещенство.

— Точно така, точно така, охрана на краля или на кралицата?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— А вие, госпожо, вие по баща сте Валоа?

— Да, Валоа, Ваше високопреосвещенство.

— Голямо име! — каза кардиналът, кръстосвайки крак върху крак. — Рядко срещано, залязло.

Жана почувства съмнението на кардинала.

— Залязло? Не, Ваше високопреосвещенство, след като аз го нося и след като имам брат — барон Дьо Валоа — каза тя.

— Признат?

— Той няма нужда да бъде признаван, Ваше високопреосвещенство, брат ми може да бъде богат или беден, но не ще бъде по-малко от това, което е по рождение — барон Дьо Валоа!

— Госпожо, разкажете ми малко за това предаване на името, моля ви. Интересувате ме, обичам хералдиката.

Жана разказа просто, небрежно това, което читателят вече знае. Кардиналът слушаше и се оглеждаше. Не се стараеше да прикрива впечатленията си. Каква полза? Не вярваше нито в заслугата, нито в знатния произход на Жана, той я виждаше красива, бедна; гледаше. Това беше достатъчно.

Жана, която забелязваше всичко, отгатна лошото разположение на бъдещия си покровител.

— Така, значи вие наистина сте били нещастна — каза нехайно господин Дьо Роан.

— Аз не се оплаквам, Ваше високопреосвещенство.

— Всъщност много бяха преувеличили затрудненията ви.

Той се огледа.

— Това жилище — и удобно, и приятно обзаведено…

— Като за леконравна кокетка несъмнено — възрази сурово Жана с желание да предизвика реакция. — Да, Ваше високопреосвещенство.

Кардиналът се раздвижи.

— Какво? — учуди се той. — Вие наричате тази мебелировка обзавеждане на кокетка?

— Не вярвам, Ваше високопреосвещенство, че бихте могли да го наречете обзавеждане на принцеса.

— И вие сте принцеса — каза той с онази едва забележима ирония, която единствено много изисканите умове или хората от най-знатен произход имат дарбата да използват в езика си, без да стават груби.

— Родена съм Валоа, Ваше високопреосвещенство, така както вие сте роден Роан. Това е всичко, което знам — каза тя.

И тези думи бяха изречени с такова смирено достойнство, което се бунтуваше под бремето на нещастието, достойнство на жена, която се чувства неоценена, те бяха едновременно толкова съзвучни и достойни, че принцът не можеше да бъде засегнат, но човекът в него бе трогнат.

— Госпожо, забравих, че първите ми думи трябваше да бъдат едно извинение. Вчера ви бях писал, че ще дойда тук, но бях ангажиран във Версай за един прием в чест на господин Дьо Сюфрен. Трябваше да отложа удоволствието да ви видя.

— Ваше високопреосвещенство ми оказва прекалено голяма чест, като се е сетил за мен днес, и господин Дьо ла Мот, съпругът ми, ще съжалява още повече в изгнанието, където го задържа нищетата ни, тъй като то го лишава от удоволствието на едно толкова височайше посещение.

Думата съпруг привлече вниманието на кардинала.

— Вие живеете сама, госпожо? — запита той.

— Съвсем сама, Ваше високопреосвещенство.

— Това е благородно от страна на една млада и красива жена.

— Това е естествено, монсеньор, за една жена, попаднала в общество, съвсем различно от това, от което нищетата й я отдалечава.

Кардиналът мълчеше.

— Изглежда — подхвана той, — генеалозите не отричат произхода ви?

— Каква полза от това? — каза презрително Жана, отмятайки с очарователен жест малките напудрени къдрици от слепоочията си.

Кардиналът притегли фотьойла си, сякаш за да приближи към огъня краката си, и каза:

— Госпожо, бих желал да зная с какво бих могъл да ви бъда полезен.

— С нищо, Ваше високопреосвещенство.

— Как така с нищо?

— Ваше превъзходителство бездруго ми оказва такава чест.

— Да говорим по-откровено.

— Не бих могла да бъда по-откровена, отколкото съм, монсеньор.

— Току-що се оплаквахте — каза кардиналът, оглеждайки се, сякаш за да припомни на Жана това, което бе казала за мебелите на кокотките.

— Разбира се, да, оплаквах се.

— Тогава, госпожо?

— Монсеньор, виждам, че Ваше превъзходителство иска да ми направи подаяние, нали?

— Е, госпожо…

— Точно така. Подаяния получавах, но повече няма да приема.

— Какво ще рече това?

— Ваше високопреосвещенство, от известно време съм достатъчно унижавана, невъзможно ми е повече да се съпротивлявам.

— Госпожо, вие злоупотребявате с думите. Нещастието не опозорява…

— Дори с името, което нося! Хайде де, вие бихте ли просили, вие, господин Дьо Роан?

— Не говоря за себе си — каза кардиналът с недоумение, смесено с високомерие.

— Ваше високопреосвещенство, знам само два начина за търсене на милосърдие — в карета или пред дверите на църквата, със злато и кадифе, или в дрипи. Преди малко аз вече не очаквах да бъда почетена с посещението ви, мислех се забравена.

— Аха! Все пак вие сте знаели, че именно аз съм ви писал? — каза кардиналът.

— Нали видях вашия герб върху печата на писмото, което ми направихте честта да ми напишете.

— Същевременно се престорихте, че съвсем не ме познавате?

— Защото вие не ми направихте честта да се представите.

— Прочее тази гордост ми харесва — каза оживен кардиналът, благосклонно наблюдавайки въодушевените очи и надменния израз на лицето на Жана.

— Казах впрочем — продължи тя, — че преди да ви видя, бях решила да захвърля окаяното наметало, което забулва мизерията ми, прикрива голотата на името ми, и да тръгна в дрипи като всяка просеща християнка да изпросвам хляба си не от високомерието, а от милосърдието на минувачите.

— Надявам се, че не сте изчерпали средствата си, госпожо?

Жана не отговори.

— Нямате ли някаква земя, пък била тя и ипотекирана, семейни бижута, това например?

Той сочеше една кутийка, с която си играеха белите и нежни пръсти на младата жена.

— Това тук? — възкликна тя.

— Оригинална кутийка, уверявам ви. Ще позволите ли?

Той я взе.

— Ах! Портрет!

Направи веднага жест, изразяващ изненада.

— Вие познавате ли особата на този портрет? — запита Жана.

— Това е Мария-Терезия.

— Мария-Терезия?

— Да. Императрицата на Австрия.

— Наистина! — възкликна Жана. — Сигурен ли сте, Ваше високопреосвещенство?

Кардиналът започна по-задълбочено да разглежда кутията.

— Откъде разполагате с това? — попита той.

— Ами от една дама, която идва онзи ден.

— При вас?

И кардиналът загледа кутийката с още по-голям интерес.

— Сбърках, монсеньор, дамите бяха две — продължи графинята.

— И едната от тези дами ви даде тази кутийка? — запита той недоверчиво.

— Тя не ми я даде, не.

— Как тогава е във вашите ръце?

— Тя я забрави при мен.

Кардиналът се замисли, така се замисли, че с това заинтригува графиня Дьо Валоа, и тя реши, че трябва да внимава. После кардиналът вдигна глава и като гледаше внимателно графинята, попита:

— И как се казваше тази дама? Ще ме извините, нали, задето ви отправям този въпрос, самият аз съм много смутен в ролята на съдия.

— Наистина, Ваше високопреосвещенство, въпросът е странен — каза госпожа Дьо ла Мот.

— Недискретен — може би, но странен…

— Повтарям: странен. Ако познавах дамата, която остави тук тази кутийка…

— Тогава?

— Тогава щях вече да съм й я изпратила. Сигурно тя държи на нея и аз не бих искала да заплати за визитата си с четиридесет и осем часа безпокойство.

— Следователно вие не я познавате…

— Не, знам само, че е милосърдна дама от благотворителна къща…

— От Париж?

— От Версай…

— От Версай… Главната дама на благотворителна къща?

— Монсеньор, аз приемам жени, които не унижават една бедна жена, като й носят помощи, а тази дама, на която благодетелни хора бяха пояснили положението ми, посещавайки ме, остави сто луидора на камината ми.

— Сто луидора! — изненада се кардиналът, после разбра, че можеше да засегне самочувствието на Жана.

Наистина Жана трепна.

— Извинете, госпожо — добави той, — не се учудвам, че са ви дали тази сума. Напротив, вие напълно заслужавате загрижеността на милосърдните хора и произходът ви ги задължава да ви бъдат полезни. Само титлата „благородна дама“ ме учудва, те правят обикновено по-малки дарения. Бихте ли могли да ми опишете тази дама, графиньо?

— Трудно, Ваше високопреосвещенство — каза Жана, за да изостри любопитството на събеседника си.

— Как така трудно? След като е идвала тук…

— Разбира се. Но тази дама, която вероятно не желаеше да бъде позната, криеше лицето си под една широкопола шапка, освен това бе загърната в кожи. Впрочем…

Графинята изглеждаше така, сякаш се мъчи да си спомни нещо.

— Впрочем? — повтори кардиналът.

— Мисля, че видях… Не твърдя, монсеньор.

— Какво мислите, че сте видели?

— Сини очи.

— А устата?

— Малка, но въпреки това устните плътни, особено долната.

— Висока или средна на ръст?

— Среден ръст.

— Ръцете?

— Съвършени.

— Шията?

— Дълга и тънка.

— Лицето?

— Строго и благородно.

— Акцентът?

— Леко затруднен. Но вие може би познавате тази дама, Ваше високопреосвещенство?

— Как да я позная, госпожо графиньо? — попита живо прелатът.

— Ами по начина, по който ме разпитвате, монсеньор, или дори само по симпатиите, които всички творци на добри дела изпитват едни към други.

— Не, госпожо, не. Не я познавам.

— При все това, Ваше високопреосвещенство, ако имате някои съмнения…

— Но по какъв повод?

— Предизвикани от този портрет например?

— Ах! — възкликна оживен кардиналът, който се боеше, че е позволил на дамата твърде много да се усъмни. — Да, именно, този портрет…

— Да, портретът…

— Впрочем този портрет все ми се струва, че е…

— На императрица Мария-Терезия, нали?

— Да, мисля, че да.

— Значи, мислите, че…

— Мисля, че сте били посетена от някоя дама, говореща немски, от тези например, които основаха благотворителна къща.

— Във Версай?

— Да, госпожо, във Версай.

И кардиналът замълча. Ясно беше, че още се съмняваше и че наличието на тази кутия в дома на графинята бе възвърнало всичките му съмнения.

Обаче това, което Жана не забелязваше и което напразно се стремеше да си разясни, беше тайното му намерение, намерение, очевидно неблагоприятно за нея и което не водеше доникъде освен до подозрението, че му поставя клопка.

Действително можеше да се разбере интересът, който кардиналът проявяваше по адрес на кралицата, това беше дворцовата мълва, която съвсем не можеше да остане дори полутайна, и ние отбелязахме грижите, които някои неприятели полагаха, за да поддържат омразата между кралицата и главния й изповедник.

Този портрет на Мария-Терезия, тази кутийка, с която тя обикновено си служеше и която кардиналът, самият той, бе видял поне сто пъти в ръцете й, по какъв начин бе попаднала в ръцете на Жана просякинята? Кралицата наистина ли бе идвала тук, в това бедно жилище? Ако беше идвала, беше ли останала неизвестна за Жана? Дали поради някакви подбуди тя скриваше почитта, която й бе оказана?

Прелатът се колебаеше. Той се колебаеше още в навечерието на срещата. Името Дьо Валоа го бе карало да бъде нащрек и ето че вече не ставаше дума за една бедна жена, а за една принцеса, подпомогната от кралицата, която бе донесла лично благодеянията си. Мария-Антоанета! Беше ли тя в такава степен милосърдна?

Докато кардиналът все така се колебаеше, Жана, която не го изпускаше от погледа си и от чието внимание не се изплъзваше никое от вълненията му, се измъчваше. Съмнението на този, когото някой иска да убеди в чистата истина, действително е мъчение за хората със съзнание, обременено от задна мисъл.

Мълчанието смущаваше и двамата, кардиналът го наруши пръв.

— А дамата, която придружаваше вашата благодетелка, запомнихте ли я? Можете ли да ми кажете как изглеждаше?

— А, нея добре я видях — рече графинята, — тя е висока и красива, има решителен израз на лицето, великолепен тен, богат външен вид.

— А другата дама не я ли назова?

— Да, веднъж, но с личното й име.

— И как се казва?

— Андре.

— Андре! — възкликна кардиналът. И потрепери.

Това вълнение не убягна от вниманието на графиня Дьо ла Мот.

Сега кардиналът знаеше за какво да се хване, тъй като името Андре премахна всичките му съмнения. Наистина знаеше се, че по-предишния ден кралицата беше идвала в Париж с госпожица Дьо Таверне. Някаква история за закъсняване, за затваряне на вратите, за семеен скандал между краля и кралицата пробяга през Версай. Кардиналът си отдъхна.

На улица „Сен Клод“ нямаше нито капан, нито заговор, госпожа Дьо ла Мот му се видя красива и чиста като ангел на невинността. При все това той трябваше да се постарае да получи още едно, последно доказателство. Прелатът беше дипломат.

— Графиньо, едно нещо ме учудва, ще призная — рече той.

— Кое, Ваше високопреосвещенство?

— Това, че с вашето име и с вашите титли не сте се обърнали към краля.

— Но, монсеньор, аз му изпратих двадесет прошения, двадесет молби до Негово величество.

— И без резултат?

— Без резултат.

— Но в отсъствие на краля всички принцове на кралския дом щяха да приемат исканията ви. Господин херцог Д’Орлеан например е милосърден и освен това той често обича да прави това, което не прави кралят.

— Настойчиво призовавах Негово височество херцог Д’Орлеан — напразно, монсеньор.

— Напразно? Това ме учудва!

— Какво искате, когато човек не е богат и няма препоръки, всяко писмено прошение потъва в преддверията на принцовете.

— Освен това там е и принц Д’Артоа. Понякога лекомислените хора извършват по-добри деяния от милосърдните.

— И с господин граф Д’Артоа се получи същото, както с Негово височество херцог Д’Орлеан, както и с Негово величество краля на Франция.

— Но в последна сметка съществуват и госпожите — лелите на краля. Ах, те, графиньо, ако не се лъжа, са ви дали благоприятен отговор.

— Не, монсеньор.

— О, не бих могъл да повярвам, че госпожа Елизабет, сестрата на краля, е останала безчувствена.

— Вярно, Ваше високопреосвещенство. Нейно кралско височество, помолена от мен, бе обещала да ме приеме, но наистина не знам как се получи така, че след като прие съпруга ми, въпреки настоятелните ми молби тя не пожела да ме удостои с благоволението си да ми даде някакъв отговор.

— Това наистина е странно! — каза кардиналът.

После изведнъж, сякаш точно в този момент, го осени мисъл, той каза:

— Но, Боже мой! Ние забравяме…

— Какво?

— Ами лицето, към което е трябвало да се обърнете най-напред.

— И към кого е трябвало да се обърна?

— Към разточителната благодетелка, към тази, която никога не е отказала достойна помощ, към кралицата.

— Никога — отговори Жана с неподправена наивност.

— Как, вие не сте отправили молба до кралицата?

— Никога.

— Не сте се опитали да бъдете приета от Нейно величество?

— Опитах, но не успях.

— Трябвало е най-малкото да се постараете да застанете на пътя й, за да ви забележат, да ги предизвикате да ви извикат в двореца. Това е също начин за постигане на целта.

— Никога не съм се възползвала от него.

— Наистина, госпожо, вие ми казвате невероятни неща.

— Не, само два пъти съм била във Версай и там съм видяла само двама души: господин докторът Луи, който се бе грижил за нещастния ми баща в главната болница на Париж „Отел Дийо“, и господин барон Дьо Таверне, на когото бях препоръчана.

— Какво ви каза господин Дьо Таверне? Той беше напълно в състояние да ви открие пътя към кралицата.

— Че съм била много невнимателна.

— Как така?

— Да искам от краля благоволението му да признае правото ми на родство, естествено, щяло да разсърди Негово величество, тъй като бедните роднини никога не са желани.

— Това наистина е баронът — егоист и брутален — каза принцът.

После, замисляйки се за тази визита на Андре при графинята, си каза: „Странно, бащата отклонява молителката, а кралицата отвежда дъщеря му при нея. Наистина, нещо ще изскочи от това противоречие.“

— Честна дума на благородник! — продължи вече на глас той. — Удивен съм да чуя за една тъжителка, за една жена от най-висш благороднически ранг, че никога не е виждала нито краля, нито кралицата.

— Освен нарисувани! — каза Жана, усмихвайки се.

— Тогава, ако трябва, аз самият ще ви отведа във Версай и ще накарам да ви отворят вратите — възкликна кардиналът, този път убеден в неведението и искреността на графинята.

— Ах, Ваше високопреосвещенство, колко сте добър! — извика графинята в изблик на радост.

Кардиналът приближи към нея.

— Но е възможно много скоро всички да започнат да се интересуват от вас…

— Мисля, че ме ласкаете, Ваше високопреосвещенство.

Тя го загледа втренчено.

Действително тази внезапна промяна изненада графинята, към която само десет минути преди това кардиналът се отнасяше пренебрежително, съвсем като принц.

Погледът на Жана, отправен като стрела от лък, жегна кардинала дали в сърцето, дали чувствеността му? Той таеше огъня на амбицията или огъня на желанието — но това беше огън.

Господин Дьо Роан, който разбираше от жени, трябваше да признае пред себе си, че не бе виждал отдавна толкова съблазнителна жена.

„Бога ми! — каза си той с онази вечна задна мисъл на придворните, възпитавани за дипломацията. — Ах, Бога ми! Би било изключително или прекалено щастлив случай да срещна изведнъж почтена жена с лукава външност, която и в нищетата си е най-властна покровителка.“

— Ваше високопреосвещенство — прекъсна го прелъстителката, — понякога така мълчите, че ме безпокоите. Извинете ме, че ви го казвам.

— В какъв смисъл, графиньо? — попита кардиналът.

— Ами в такъв, Ваше високопреосвещенство, че мъж като вас винаги е любезен с два типа жени.

— О, Господи! Какво ли ще ми кажете, графиньо? Честна дума, плашите ме.

Той взе ръката й.

— Да, повтарям, с два типа жени — каза графинята.

— Хайде, кажете кои?

— Жени, които са прекалено много обичани, или жени, които не са достатъчно уважавани.

— Графиньо, графиньо, карате ме да се изчервявам. Аз самият не бях ли достатъчно любезен с вас?

— Действително, Ваше високопреосвещенство, така е, защото не можете да ме обичате прекалено много, а аз съвсем не съм ви дала даже малко основание за неприязън, поне засега.

Кардиналът взе ръката на Жана.

— О, графиньо, вие наистина ми говорите така, като че ми се сърдите.

— Не, монсеньор, защото все още не сте заслужили гнева ми.

— И никога няма да го заслужа, госпожо, след днешния ден, когато имах удоволствието да ви видя и опозная.

„Ай, огледалце мое, огледалце мое!“ — помисли си Жана.

— И от днес нататък вниманието ми няма да ви изостави повече — продължи кардиналът.

— Ах! Хайде, Ваше високопреосвещенство, достатъчно — каза графинята, която не бе изтеглила ръката си от ръцете на кардинала.

— Какво искате да кажете?

— Не ми говорете за покровителството си.

— Тази дума не се харесва Богу и тя смущава повече мен, отколкото вас.

— Да приемем тогава нещо, което безкрайно ще ме поласкае…

— Щом като е така, госпожо, да го приемем това нещо.

— Да приемем, Ваше високопреосвещенство, че вие сте направили посещение на вежливост на госпожа Дьо ла Мот Валоа. Нищо повече.

— Но и нищо по-малко тогава — отговори галантният кардинал.

И поднасяйки ръката на Жана към устните си, остави върху пръстите й една продължителна целувка. Графинята отдръпна ръката си.

— Ей, внимателно — каза кардиналът изискано и със сериозна взискателност.

Жана върна ръката си, върху която този път прелатът постави една съвсем почтителна целувка.

— Ах, така е много добре, Ваше високопреосвещенство.

Кардиналът се поклони.

— Да знам, че ще притежавам частица, колкото и малка да е тя, в така възвишения и така загрижен дух на мъж като вас, ето това е нещото, с което ще се утешавам в течение на една година, кълна ви се.

— Една година! Това е много малко… Да се надяваме на повече, графиньо.

— Е, добре, не казвам не, господин кардинал — отговори тя, усмихвайки се.

„Господин кардинал“ беше фамилиарност, с която за втори път се провини госпожа Дьо ла Мот. Прелатът, раздразнителен в гордостта си, можеше да се учуди от това, но нещата бяха стигнали дотам, че той не само не се изненада, но дори бе доволен, прие го като благоволение.

— Аха! Доверие значи — възкликна той. — Толкова по-добре, толкова по-добре.

— Имам ви доверие, да, Ваше височество, защото чувствам във ваше високопреосвещенство…

— Но вие току-що казахте „господине“, графиньо.

— Трябва да ми простите, Ваше високопреосвещенство, аз не съм запозната с порядките на двореца. Казах впрочем, че ви имам доверие, защото вие сте способен да разберете душа като моята — авантюристична, храбра и със съвсем чисто сърце. Въпреки теглилата на бедността, въпреки изпитанията, на които ме подложиха низките ми неприятели, Ваше високопреосвещенство ще прозре в мен, което ще рече в приказките ми това, което е достойно за него. Ваше високопреосвещенство ще съумее да бъде снизходителен към останалото.

— И тъй, ето че сме приятели, госпожо. Това е подписано, скрепено с клетва, нали?

— Много желая да е така.

Кардиналът стана и се приближи към госпожа Дьо ла Мот, но ръцете му бяха по-широко разтворени, отколкото за обикновена клетва… Лека и подвижна, графинята се изплъзна от обръча.

— Приятелство за трима! — каза тя с неподражаемо шеговит и невинен тон.

— Защо пък приятелство за трима? — запита кардиналът.

— Без съмнение; нима забравихте, че на света има един нещастен полицай, един изгнаник на име граф Дьо ла Мот?

— О, госпожо, каква памет имате!

— Да, но след като вие премълчавате, трябваше аз да ви напомня за него.

— Ами той винаги ще напомня достатъчно за себе си. Съпрузите никога не се забравят, повярвайте ми.

— А ако той заговори за себе си?

— Тогава ще се заговори за вас, ще се заговори за нас.

— Как така?

— Ще се говори например, че господин граф Дьо ла Мот е счел за добре или че е счел за лошо това, че господин кардиналът Дьо Роан посещава три, четири или пет пъти седмично госпожа Дьо ла Мот на улица „Сен Клод“.

— Ах, но вие толкова ли ще ми предложите, господин кардинал! Три, четири или пет пъти седмично?

— Но тогава къде е приятелството, графиньо? Казах пет пъти — излъгах се. Трябваше да се каже шест или седем пъти, без да се броят високосните.

Жана се разсмя. Кардиналът забеляза, че за пръв път тя прие радушно шегите му, и бе поласкан от това.

— Ще попречите ли да не се говори за нас? — каза Жана. — Добре знаете, че това е невъзможно.

— Да — каза той.

— И как?

— Охо, много просто, с право или не, хората в Париж ме познават.

— Ах, сигурно основателно, монсеньор.

— Но вас имат лошия шанс да не ви познават. Ако излизате вие, вместо да заставяте мен да идвам?

— Аз, във вашия дом? Ах, Ваше високопреосвещенство!

— Вие ще ходите при един министър.

— И един министър не е мъж, така ли, Ваше високопреосвещенство?

— Очарователна сте! Впрочем не става дума за моя палат, имам къща.

— Нека да наричаме нещата точно: една малка къщичка може би?

— Не, една къща за вас.

— Ах, къща за мен! — възкликна графинята. — И къде е тя? Но аз не зная тази къща!

Кардиналът, който отново беше седнал, стана.

— Утре в десет часа сутринта ще получите адреса.

Графинята се изчерви, кардиналът любезно взе ръката й. И този път целувката беше почтителна, нежна и пламенна едновременно. И двамата се поздравиха с известна бодра церемониалност, която предвещаваше бъдеща интимност.

— Светнете на Негово високопреосвещенство — извика графинята на камериерката.

Старицата се появи и светна. Прелатът излезе.

„Ето че е направена една голяма крачка към светския живот, струва ми се“ — помисли си Жана.

„Хайде, хайде, направих двойна сделка. Тази жена е много остроумна и ще съумее да спечели кралицата така, както спечели мен“ — каза си кардиналът.