Колието на кралицата

31.Спазаряването

Господин посланикът се съгласи да разгледа внимателно огърлицата. Господин Бьомер грижливо показа всяка част и се опита да изтъкне различните й прелести.

— Като цяло относно тези скъпоценни камъни — каза Бозир, на когото дон Мануел току-що бе говорил на португалски — господин посланикът няма какво да каже. Общо взето, те го задоволяват. Колкото до отделните диаманти, вече не е така. Негово превъзходителство откри десет, тук-там покрити с точици и замъглени.

— О! — възкликна Бьомер.

— Негово превъзходителство — прекъсна го Бозир, — познава по-добре от вас диамантите. Знатните португалци в Бразилия си играят с диаманти още от деца, както тук със стъклени топчета. Дон Мануел наистина посочи много диаманти поред и наблегна с изключителна точност на едва забележимите недостатъци, които дори един познавач не би открил в тях.

Бьомер, малко изненадан, че посланикът е такъв специалист, каза:

— Такава, каквато е, огърлицата съдържа най-красивите диаманти в цяла Европа.

— Вярно — отговори дон Мануел и по даден от него знак Бозир добави:

— И така, господин Бьомер, ето как стои въпросът: Нейно величество кралицата на Португалия е чула да се говори за огърлицата. Тя е възложила на Негово превъзходителство да се договори, след като види диамантите. Колко искате за огърлицата? Негово превъзходителство намира диамантите подходящи.

— Милион и шестстотин хиляди ливри — каза Бьомер.

Бозир повтори на посланика цифрата.

— Със сто хиляди ливри над цената — отговори дон Мануел.

— Монсеньор — каза бижутерът, — не може да се оцени точно печалбата от предмет с такова качество. За да се направи накит с такава голяма стойност, издирванията и пътуванията, които са били необходими, могат да слисат човек.

— Със сто хиляди ливри над цената — подхвана упоритият португалец.

Бозир се намеси:

— За да ви каже това, значи, че той е убеден, защото Негово превъзходителство не се пазари никога.

Бьомер се разколеба малко. Нищо не създава по-голяма сигурност у подозрителните търговци както купувач, който се пазари.

— Не бих могъл да направя отстъпка в цената — каза той след моментно колебание. — Това води до нищожна печалба или дори до загуба. Трябва да се съветвам със съдружника си.

Дон Мануел изслуша превода от Бозир и стана. Бозир затвори кутията с бижуто и я върна на Бьомер.

— Ще говоря с господин Босанж — каза Бьомер. — Ваше превъзходителство е съгласен, нали?

— Какво има за говорене? — попита Бозир.

— Искам да кажа, че господин посланикът, изглежда, предлага милион и половина ливри за огърлицата.

— Негово превъзходителство не се отказва никога от думите си — отвърна по португалски маниер Бозир, — Негово превъзходителство не се отказва въпреки отегчението да се пазари или да се пазарят с него.

— Господин секретар, не разбирате ли, че аз трябва да говоря с моя съдружник?

— О, точно така, господин Бьомер.

— Точно тъй — отговори на португалски господин Мануел, до когото беше достигнала фразата на Бьомер, — но за мен е необходимо бързо решение.

— Е, добре, монсеньор, ако моят съдружник приеме отстъпката, аз съм съгласен.

— Добре.

— И така — цената е милион и петстотин хиляди ливри.

— Да.

— Остава само начинът за заплащането.

— В това отношение няма да имате ни най-малко затруднение — каза Бозир. — Как желаете да ви бъде заплатено?

— Ами — засмя се Бьомер, — ако е възможно, в брой…

— Какво наричате в брой? — попита студено Бозир.

— О, добре зная, че никой няма милион и половина в наличност — въздъхна Бьомер.

— Освен това вие самият бихте се затруднили, господин Бьомер.

— Господин секретар, аз обаче в никой случай не ще се съглася да се лиша от пари в брой.

— Съвсем точно.

Той се обърна към дон Мануел.

— Ваша светлост, колко бихте дали в брой на господин Бьомер?

— Сто хиляди ливри — каза португалецът.

— Сто хиляди ливри — каза Бозир на Бьомер, за да приключи пазарлъка.

— А останалото? — попита Бьомер.

— Времето, необходимо на монсеньор да изпрати полица от Париж до Лисабон, освен ако предпочитате да чакате, докато дойде известието от Лисабон до Париж.

— О — добави Бьомер, — ние имаме представител там и като му пишем…

— Да, така — засмя се иронично Бозир, — пишете му и го питайте дали господин Суза е платежоспособен и дали Нейно величество кралицата има милион и четиристотин хиляди ливри.

— Господине — каза смутено Бьомер.

— Приемате ли, или предпочитате други условия?

— Тези, които господин секретарят благоволи да ми предложи, изглеждат приемливи. Ще има ли разсрочки за плащанията?

— Ще има три срока, господин Бьомер, по петстотин хиляди ливри, а за вас това ще значи едно интересно пътуване.

— Едно пътуване до Лисабон?

— Защо не?… Да получи милион и половина за три месеца, си струва човек да се пораздвижи, нали?

— О, без съмнение, но…

— Освен това пътуването ще бъде за сметка на посолството и ще ви придружаваме или аз, или канцлерът.

— Ще нося ли диамантите?

— Без съмнение, освен ако предпочетете да изпратите полиците и да оставите диамантите сами да заминат за Португалия.

— Не зная… смятам… че… пътуването би било полезно и…

— Такова е и моето мнение — каза Бозир. — Ще подпишем тук. Вие ще получите вашите сто хиляди ливри в брой. Ще подпишете сделката и ще занесете на Нейно величество диамантите. Кой е вашият представител?

— Братя Нуниш Балбоа.

Дон Мануел повдигна глава.

— Те са моите банкери — каза той, като се усмихваше.

— Това са банкерите на Негово превъзходителство — каза Бозир, като също се усмихна.

Бьомер засия от радост; не бе останало нищо от предишния му вид. Поклони се, благодари и се сбогува. Внезапно една мисъл го накара да се върне.

— Какво има? — обезпокоен попита Бозир.

— Имам ли честната ви дума? — попита Бьомер.

— Да, имате нашето съгласие.

— А и още нещо — добави Бьомер. — Господине, това е много деликатен въпрос и чувството за чест на този, който носи португалско име, е прекалено силно, за да не може Негово превъзходителство да разбере мисълта ми.

— Колко увъртания! Какво всъщност има?

— Ето каква е работата! Огърлицата е била предложена на Нейно величество кралицата на Франция.

— Която тя не е приела. После?

— Ние не можем, господине, да допуснем огърлицата да излезе завинаги от Франция, без да предупредим кралицата. Уважението и предаността изискват да дадем предпочитание на Нейно величество.

— Правилно — каза важно дон Мануел. — Бих искал и нашите португалски търговци да говорят така, както господин Бьомер.

— Много съм щастлив и горд от одобрението, с което Негово превъзходителство ме удостои. И така, ето двата въпроса, за които говорихме: потвърждаване на условията от страна на Босанж; повторен и окончателен отказ на Нейно величество кралицата на Франция. За да реша тези въпроси, ви моля за три дни.

— От наша страна — каза Бозир — сто хиляди ливри в брой и три полици по петстотин хиляди ливри. Кутията с диамантите ще предадете на господин канцлера на посолството или на мен; един от нас ще ви придружи до Лисабон при господата Нуниш Балбоа. Окончателното изплащане ще стане три месеца по-късно. За пътуването няма да плащате.

— Да, монсеньор, да, господине — каза, като се покланяше, Бьомер.

— А, чакайте — обади се на португалски дон Мануел.

— Какво? — попита на свой ред разтревожен Бьомер, като се върна обратно.

— За подаръците — каза посланикът. — Един пръстен от хиляда пистола за секретаря ми или за канцлера — вашия приятел, господин бижутер.

— Съвсем вярно, монсеньор — каза тихо Бьомер. — Аз вече обмислих и предвидих този разход.

Дон Мануел отпрати бижутера с небрежен жест на важен сеньор. Двамата съдружници останаха сами.

— Благоволете да ми обясните — каза дон Мануел на Бозир — откъде ви хрумна проклетата идея да не ни предадат диамантите тук. Пътуване до Португалия! Луд ли сте? Не можеше ли да дадем парите на бижутерите и да вземем диамантите?

— Приемате прекалено сериозно ролята си на посланик — възрази Бозир. — За господин Бьомер вие още не сте напълно господин Суза.

— Е, хайде! Щеше ли да преговаря, ако имаше някакви подозрения?

— Както искате го възприемайте. Може би нямаше да преговаря, но всеки, който притежава милион и половина ливри, смята, че е над всички крале и посланици на света. Всеки, които получава срещу милион и половина парче хартия, ще иска да знае дали тази хартия е действителен документ.

— Значи заминавате за Португалия. Вие, който не знаете португалски! Вие сте луд, казвам ви го.

— Никак! Ще отидете вие!

— О, не — извика дон Мануел. — Аз да се върна в Португалия? Не, имам прекалено сериозни причини. Не!

— Казвам ви, че Бьомер никога не би дал диамантите си срещу някаква хартийка.

— Хартия, но с подписа на Суза.

— Нали казвам, въобразява си, че е Суза! — извика Бозир и изръкопляска.

— Предпочитам да чуя, че работата е провалена — повтори дон Мануел.

— За нищо на света. Елате тук, господине — каза Бозир на камериера, който се появи на вратата. — Знаете за какво става дума, нали?

— Да.

— Вие ме чухте.

— Разбира се.

— Много добре. Мислите ли, че съм постъпил глупаво?

— Моето мнение е, че имате пълно право.

— Кажете защо.

— Защото господин Бьомер нямаше да престане да наблюдава сградата на посолството и посланика.

— Е, и? — вметна дон Мануел.

— И така, когато получи парите на ръка, господин Бьомер няма да има и най-малкото подозрение и ще замине спокоен за Португалия.

— Ние няма да стигнем чак дотам, господин посланик — каза камериерът. — Нали, господин Бозир?

— Ето едно умно момче — похвали го Бозир.

— Изложете вашия план — подкани го студено дон Мануел.

— На петдесет левги от Париж — поде Бозир — това остроумно момче, с маска на лицето, ще насочи револвер към кочияша. После ще открадне нашите полици и диаманти. Ще смаже от бой господин Бьомер и край на разходката.

— Не си го представях така — каза камериерът. — Виждах как господин Бозир и господин Бьомер се качват за Португалия на кораб в Байон.

— Много добре.

— Господин Бьомер като всички германци обича морето и се разхожда по палубата. При силно вълнение, от клатенето на кораба Бьомер се навежда и пада. Предполага се, че и кутията с него. Защо морето да не погълне диаманти за милион и половина, след като пази толкова галеони50.

— А! Да, разбирам — каза португалецът.

— Най-после — изръмжа Бозир.

— Само че — подхвана дон Мануел — който открадне диаманти, отива в Бастилията, а който накара господин бижутера да надзърне в морето, ще отиде на бесилката.

— Като открадне диамантите, човек може да бъде заловен — каза командорът, — но ако бижутерът се удави, няма да бъде заподозрян и за минута.

— Ще видим, като стигнем дотам — отвърна Бозир. — А сега всеки с ролята си! Да се представим като истински португалци в своето посолство, за да кажат за нас: „Не бяха истински посланици, но такива изглеждаха.“ Това винаги ласкае. Да изчакаме тези три дни.