Колието на кралицата

19.Ведрото

Описанието на онази епоха, което се постарахме да нахвърлим, както и описанието на хората, за които разказваме, понастоящем може да оправдае пред читателите този неизразим интерес на парижани към зрелището, което представляваха лечебните сеанси, извършвани публично от Месмер.

Кралят, Луи XVI, който, ако не от любопитство, то поне като почитател на новостите, които бяха нашумели в неговия голям град Париж, също позволи на кралицата, както си спомняме, при условие августейшата да бъде придружавана от някоя принцеса, да отиде да види лично това, което всички бяха видели.

Това се случи два дни след като господин кардиналът Дьо Роан беше посетил госпожа Дьо ла Мот.

Небето, синьо и ясно, вече се осветяваше от първите звезди, когато госпожа Дьо ла Мот, елегантно облечена като жена, която демонстрира целия блясък на богатството си, пристигна с възможно най-новата карета, която госпожа Клотилд беше избрала, спря на площад „Вандом“, срещу къща с величествен изглед, чиито високи прозорци по цялата фасада бяха пищно осветени.

Това беше къщата на доктор Месмер.

Освен каретата на госпожа Дьо ла Мот много екипажи или столове носилки спираха пред тази къща; освен тях двеста или триста любопитни тъпчеха на едно място в калта и чакаха излизането на излекуваните болни или влизането на онези, които идваха на лечение.

Последните, почти всички богати и с титли, пристигаха с каретите си, украсени с гербове, караха лакеите да ги свалят и пренасят и тези нов вид колети, „загънати“ в кожени палта или в дълги сатенени мантии, не бяха утешение за изгладнелите и полуголи нещастници, които причакваха на вратите очевидното доказателство, че Господ създава хората или здрави, или болни, без да проверява родословното им дърво.

От само себе си се разбира, че наблюденията на тълпата не пропуснаха и тази дама, която видяха да преминава, носена от своите слуги, облечени като унгарски пехотинци, с отпусната глава, с безжизнен поглед като римските дами, носени от своите тесалийци след хранене. Тази дама, страдаща от нервно заболяване или изтощение от разврат и безсъние, която не бе могла да се излекува и върне към живота с помощта на своите комедианти по модата или от своите яки ангели, за които госпожа Дюгазон можеше да напише такива удивителни разкази, тази дама идваше да иска от ведрото на Месмер това, което напразно бе търсила другаде.

И нека не се мисли, че за удоволствие бихме преувеличили падението на нравите. Трябва да се признае, че по това време съществуваше вражда между придворните дами и госпожиците от театъра. Последните отнемаха на светските дами любовниците и съпрузите, а те пък от своя страна крадяха по бретонски приятелите и братовчедите на госпожиците от театъра.

Някои от тези дами бяха като мъжете добре познати и имената им се повтаряха в тълпата също така шумно, но много от тях, сигурно не тези, чиито имена биха предизвикали дори и най-малкия скандал, тази вечер се изплъзнаха от мълвата и от известността, идвайки при Месмер с лице, скрито зад сатенена маска. Така беше, защото наближаваше Заговезни и имаше бал с маски в Операта и защото тези дами имаха намерение да напуснат площад „Вандом“ само за да отидат веднага на „Пале Роаял“.

Именно сред тази тълпа, залята от оплаквания, ирония, възторг и предимно мълви, госпожа графиня Дьо ла Мот преминаваше изправена и решителна, с маска на лицето и без да остави други следи от преминаването си освен повтаряната след нея фраза: „Охо, тая май съвсем не е болна!“

Но нека не се заблуждаваме, този израз съвсем не изключваше коментари. Защото, ако госпожа Дьо ла Мот не беше болна, защо тогава беше дошла при Месмер? Ако тълпата беше като нас в течение на събитията, които разказахме, то тя би счела, че нямаше нищо по-просто от тази истина.

Действително госпожа Дьо ла Мот бе мислила много за разговора си с господин кардинал Дьо Роан и преди всичко за специалното внимание, което той отдели на онази кутийка с портрета, забравена или по-скоро изгубена при нея.

И тъй като името на собственицата на кутията бе залогът за разкриването на внезапната проява на благосклонност на кардинала, госпожа Дьо ла Мот беше обмислила два начина, за да узнае това име.

Първо се зае с по-простия.

Беше отишла във Версай, за да се информира за благотворителната къща на немските дами. Там, както можем да си представим, тя не бе получила никакви сведения. Немските дами, живеещи във Версай, бяха много поради откритата привързаност на кралицата към сънародничките й, така че те бяха сто и петдесет или двеста. Прекалено милосърдни. Но никоя не се бе сетила да постави надпис на благотворителната къща. Жана напразно беше искала сведения за двете дами, които я бяха посетили, тя излишно бе казала, че едната от тях се казвала Андре. Във Версай не познаваха никоя немска дама с такова, впрочем съвсем не немско, име.

Следователно издирванията в това направление не доведоха до никакви резултати.

Да запита направо господин Дьо Роан за името, което той подозираше, означаваше: първо — да му даде да разбере, че има представа за него; после, това значеше да се лиши от удоволствието и заслугата за едно откритие, направено напук на всички и свръх всички възможности.

Следователно, щом като в поведението на тези дами имаше някаква загадъчност пред Жана, щом като в изненадата и недомлъвките на господин Дьо Роан също имаше тайнственост, тогава именно чрез тайнство трябваше да дойде до разковничето.

Впрочем по характер Жана имаше силно влечение към тази борба с неизвестността. Бе чула да се говори, че в Париж от известно време някакъв мъж, някакво изпаднало в религиозен екстаз лице, някакъв творец на чудеса изнамерил начин да изгонва болестите и страданията от човешкото тяло, така както някога Христос изгонвал демоните от телата на обладаните от тях. Тя знаеше, че този човек не само лекува физическите мъки, но изтръгва от душата болезнената тайна, която я разяжда. Бяха видели как под много силните му заклинания упоритата воля на пациентите му рухва и се превръща в робско покорство.

В дома на знаменития доктор можеше да се дойде, за да се потърсят тайните за упражняване на способността за свръхестествено гадаене, и госпожа Дьо ла Мот се надяваше, присъствайки на един сеанс, да срещне феникса на своите странни издирвания и по неговия способ да открие собственицата на кутията, която за момента беше обект на най-големите й грижи. Ето защо тя така бързо се появи в залата, където се събираха болните.

Молим за извинение читателите, но тази зала изисква по-специално описание. Ще влезем направо. Жилището се разделяше на две основни зали.

След като се преминеше през преддверията и се представеха изискваните от портиера документи, се допускаше влизане в един салон, чиито херметически затворени прозорци не пропускаха светлината и въздуха през деня и шума през нощта.

В средата на салона, под полилей, чиито свещи хвърляха много слаба, почти гаснеща светлина, можеше да се забележи широко, покрито с капак ведро. То беше лишено от изящество на формата. Не беше украсено, никакви драперии не прикриваха голотата на металните стени.

Именно него наричаха „ведрото на Месмер“.

Какво свойство криеше това ведро? Нищо по-просто за обясняване.

То почти изцяло бе напълнено с вода, обогатена по серните принципи, концентрираща своите зарази под капака, за да наситят от своя страна бутилките, методично подредени в обратни позиции на дъното на ведрото.

По този начин се получаваше кръстосване на чудновати течения, на влиянието на които болните дължаха оздравяването си.

Към капака бе запоен железен пръстен, поддържащ дълга жица, предназначението на която ще разберем, поглеждайки към болните.

Тези, които преди малко видяхме да влизат в къщата бледи и немощни, седяха във фотьойли, подредени около ведрото.

Мъже и жени заедно, безразлични, сериозни или неспокойни, очакваха резултатите от сеанса. Прислужник вземаше края на жицата, закрепена към капака на ведрото, навиваше го пръстенообразно около болните така, че всички свързани с една и съща верига едновременно приемаха въздействията на електричеството, съдържащо се във ведрото.

После, за да не се прекъсне в никакъв случай действието на органичните флуиди, предавани и променяни от всеки поотделно, болните се стараеха по команда на доктора да се допрат един към друг било с лакът, било с рамо или с крак, така че спасителното ведро изпращаше топлината и мощното си възстановяващо въздействие едновременно на всички тела.

Разбира се, тази медицинска церемония беше любопитно зрелище и не бе чудно, че възбуждаше парижкото любопитство в толкова висока степен.

Двадесет-тридесет болни седяха около ведрото. Слугата, ням като тях, като ги оплиташе с въже, се отдръпваше крадешком, посочвайки им железните щанги, които се поставяха в някои дупки на ведрото като локални проводници на спасителното въздействие на Месмеровия флуид.

Най-напред, след като сеансът биваше открит, някаква приятна и упойваща топлина започваше да се разнася в салона. Тя леко отпускаше изострената чувствителност на болните, покачваше се постепенно от пода към тавана и скоро се насищаше с нежни парфюми, под изпаренията на които се свеждаха натежали и най-метежните глави.

Тогава се виждаше как болните се отдават на сластното въздействие на тази атмосфера, когато неочаквано една пленителна и пламенна мелодия, изпълнявана от невидими инструменти и музиканти, се разнасяше като нежен пламък сред ароматите и топлината.

Чиста като кристала, на ръба на който се раждаше, тази музика поразяваше нервите с неудържима сила. Би могло да се каже, че това бе един от онези странни и непознати звуци на природата, които смайват и очароват и самите животни, като стон на вятъра в звънтящите спирали на скалите.

Скоро към звуците на хармониката се присъединяваха звучни гласове, съзвучни и хармонични като маса от цветя, от която нотите се разлетяват така, сякаш цветята се посипват върху главите на присъстващите.

По всички лица, които и изненадата в началото бе развълнувала, малко по малко се изразяваше материалното удовлетворение, лелеяно от всички чувствителни места. Душата отстъпваше, излизаше от убежището, в което се криеше, когато болките на тялото й досаждаха, и разливаща се свободно и радостно в цялото тяло, обуздаваше материята и се трансформираше.

Това беше моментът, когато всеки от болните вземаше между пръстите си по една метална щанга, прикрепена към капака на ведрото, и я движеше по гърдите си, по сърцето, по главата, по някое по-особено заболяло място.

Нека сега да си представим блаженството, изместващо страданието и силното безпокойство на всички лица, нека си представим егоистичната леност от тази радост, която поглъщаше мълчанието, прекъсвано от въздишки, тегнещо над всички присъстващи, и ще имаме най-точната представа за сцената, която току-що описахме.

Сега няколко по-специални думи за действащите лица.

Първо, действащите лица се разделяха на две групи. Едната: болни, малко загрижени за това, което се нарича човешко уважение, граница, дълбоко зачитана от хората с посредствено обществено положение, между тях се срещаха и истински актьори, дошли единствено за да бъдат лекувани. Те от все сърце се стараеха да стигнат до края. Другата: скептици или обикновени любопитни, без каквото и да било заболяване, те проникваха в къщата на Месмер така, както се влиза в театър, било защото просто желаеха да почувстват въздействието около омагьосаното ведро, било като обикновени зрители, жадуващи да проучат новата физическа система.

Сред първите пламенни привърженици на Месмер, свързани с доктрината може би с благодарност, се отличаваше една жена с красива фигура, с прекрасно лице, с малко екстравагантно облекло, която, подложена на въздействието на флуида и притиснала желязната пръчка с най-силните дози към главата си и върху горната част на корема, започваше да върти красивите си големи очи така, като че всичко в нея се измъчваше, а ръцете й трепереха под тези първи нервни дразнения, които показваха, че хипнотичният флуид нахлува.

Когато главата й се извръщаше назад върху облегалото на фотьойла, присъстващите можеха да гледат колкото си искат бледото чело, конвулсивните устни и красивата шия, бавно изпъстряна като мрамор от бързи приливи и отливи на кръв. Тогава между присъстващите, много от които с учудване спираха погледа си на тази млада жена, две-три глави, скланяйки се една към друга и кимвайки си, си съобщаваха странна мисъл, която без съмнение удвояваше взаимното внимание на любопитните.

Този път между любопитните беше и госпожа Дьо ла Мот, която не можеше да бъде позната или малко безпокояща се от това, държеше в ръка сатенената маска, която беше поставила на лицето си, за да прекоси тълпата.

Впрочем от мястото, което бе заела, тя се изплъзваше от почти всички погледи. Беше застанала до вратата. Подпираше се на една колона, покрита с драперия, и виждаше всичко, без да бъде виждана.

Но от всичко, което виждаше, това, което изглеждаше най-достойно за вниманието й, беше несъмнено фигурата на тази млада жена, наелектризирана от Месмеровия флуид.

Тази фигура действително така я порази, че тя от няколко минути не помръдваше от мястото си, пропита от непреодолимо, силно желание да види и да узнае повече.

— О! — промълви тя, без да отделя очи от красивата болна. — Няма място за съмнение, това е тя, благодетелната дама, която идва при мен онази вечер и която е единствената причина за интереса, който прояви към самата мен Негово високопреосвещенство Дьо Роан.

Твърдо убедена, че не се лъже, решена да се възползва от случайността, която й бе поднесла това, което издирванията й не постигнаха, тя се приближи.

Но в този момент младата гърчеща се жена затвори очи, стисна устни и леко размаха двете си ръце. Тези две ръце, трябва да кажем, съвсем не бяха онези фини и източени ръце, бели като восък, на които госпожа Дьо ла Мот се бе възхищавала у дома си няколко дни преди това.

Предаването на кризата ставаше сякаш по електрически път, съзнанието бе наситено със звуци и аромати. Нервната раздразнителност бе предизвикана. Скоро мъже и жени, следвайки примера, започнаха да въздишат, да мърморят, да викат и размахват ръце, крака и глави, изпадаха непреодолимо в този припадък, който господарят бе нарекъл криза.

В този момент в залата се появи незабелязано мъж. Никой не можеше да каже как бе влязъл. Той държеше в ръка дълга пръчка, подпряна, или по-точно потопена в чудноватото ведро, даде знак и вратата се отвори. Двадесет снажни слуги бързо и ловко поемаха всеки от болните, който започваше да губи устойчивост във фотьойла си, пренасяха ги за по-малко от минута в съседната зала.

В момента, когато се извършваше тази процедура, станала интересна чрез кулминацията на пристъпа на яростно блаженство, от който излизаше младата жена, госпожа Дьо ла Мот, която се беше приближила заедно с останалите любопитни от другата зала, предназначена за болните, чу един мъж да възкликва:

— Но това е тя, наистина е тя!

Госпожа Дьо ла Мот се готвеше да запита мъжа коя е тя. Изведнъж в дъното на първата зала влязоха две дами, подпрени една на друга и следвани на известно разстояние от мъж, който бе съвсем с външност на слуга, макар и предрешен като буржоа.

Осанката на тези две жени и особено на едната така учуди графинята, че тя пристъпи към нея. В този момент силен вик, изтръгнал се от устата на изпадналата в криза жена, се разнесе в залата и привлече вниманието на всички към себе си.

Веднага мъжът, който бе казал „това е тя“ и който се намираше до госпожа Дьо ла Мот, извика с глух и тайнствен глас:

— Но, господа, погледнете впрочем, това е кралицата!

При тази дума Жана потрепери.

— Кралицата! — провикнаха се много гласове едновременно, уплашени и изненадани.

— Кралицата при Месмер!

— Кралицата в криза! — повториха други.

— Ах, това е невъзможно! — каза един глас.

— Погледнете! — отговори спокойно непознатият. — Познавате ли кралицата — да или не?

— Наистина! — шушукаха повечето от присъстващите. — Приликата е невероятна.

Госпожа Дьо ла Мот, с маска, както всички жени, които, излизайки от Месмер, трябваше да отидат на бала в Операта, можеше да разпитва, без да рискува.

— Господине — попита тя мъжа, който възклицаваше и който бе с тяло на съблазнител, с кръгло, колоритно лице, с блестящи и изключително наблюдателни очи, — не казахте ли, че кралицата е тук?

— Ах, госпожо, това не подлежи на съмнение — отговори той.

— И къде е?

— Ами тази млада дама, която виждате там, върху виолетовите възглавнички. Тя е в остър припадък и не може да обуздае силните си чувства. Това е кралицата!

— Но, господине, на какво основание считате, че тази жена е кралицата?

— Ами съвсем просто, госпожо, на това, че тази дама е кралицата.

Мъжът напусна събеседницата си, за да отиде да подкрепи и разпространи новината в различните групи.

Жана се извърна от почти възмутителното зрелище, но едва направи няколко крачки към вратата и се намери лице в лице с двете дами, които, изчаквайки припадналите да се съвземат, разглеждаха с жив интерес ведрото, прътовете и капака.

Едва-що видяла лицето на по-възрастната от двете дами, тя на свой ред извика. Сетне живо сне маската си.

— Познавате ли ме?

Дамата се сепна, но почти веднага овладя смущението си.

— Не, госпожо — отговори малко стеснително.

— Но аз ви познавам и ще ви представя доказателство за това.

Двете дами се притиснаха изплашени една към друга.

Жана извади от джоба си кутийката с портрета и каза:

— Вие забравихте това при мен.

— Господи! Кога е станало това, госпожо? — запита по-възрастната. — За какво толкова вълнения?

— Аз съм покъртена от опасността, която преследва тук Ваше величество!

— Обяснете!

— Ще обясня. Но след като си поставите тази маска, госпожо. Тя подаде своя „вълк“ на кралицата, която се колебаеше, считайки, че е достатъчно скрита под леката си шапчица.

— Хайде, хайде, госпожо — пошушна съвсем тихо другата жена на кралицата.

Кралицата неволно постави маската на лицето си.

— А сега елате, елате — добави Жана.

Поведе двете жени така живо, че се спряха едва на вратата към улицата, където се озоваха само след няколко секунди.

— Най-после! — поемайки си дъх, каза кралицата. — Бихте ли ми обяснили…

— Нека Ваше величество да повярва на своята вярна слугиня, която й казва, че се излага на най-голяма опасност.

— Пак тази опасност, каква е тя?

— Ще имам честта да разкажа всичко на Нейно величество, ако благоволи да ми отдели някой час за аудиенция някой ден. Но историята е дълга. Нейно величество може да бъде позната, забелязана.

Като виждаше, че кралицата прояви известно безпокойство, тя се обърна към принцеса Ламбал:

— О, госпожо, подкрепете ме, умолявам ви, за да може Нейно величество да замине, и то веднага.

Принцесата направи умоляващ жест.

— Да вървим, щом като така искате — каза кралицата.

После, като се обърна към госпожа Дьо ла Мот, запита:

— Вие поискахте аудиенция?

— Много бих желала да имам честта да обясня на Ваше величество поведението си.

— Е, добре! Донесете ми тази кутия и потърсете вратаря Лоран, той ще бъде предупреден — добави кралицата. И обръщайки се към улицата, подвикна на немски: — Ела тук, Вебер!

Една карета приближи бързо, двете дами влязоха стремително в нея.

Госпожа Дьо ла Мот остана на тротоара, докато я изгуби от погледа си.

„И така, добре постъпих, като направих това, но по-нататък… да обмислим“ — каза си тя.