Колието на кралицата

99.Сватбата

В деня на екзекуцията, по обед, кралят излезе от кабинета си във Версай. Чуха го да се сбогува с господин Дьо Прованс със следните грубо произнесени думи:

— Господине, днес ще присъствам на венчавка. Тъй че не ми говорете за семейство и особено за лошо семейство, умолявам ви, ще бъде лошо предзнаменование за новобрачните, които обичам и ще закрилям.

Граф Дьо Прованс сбърчи вежди, усмихна се, поклони се дълбоко на брат си и се прибра в покоите си.

Кралят продължи пътя си сред придворните, пръснати из галериите, и се усмихна на едни, изгледа гордо други според поведението им в делото, по което върховният съд бе издал присъда. Така стигна до квадратния салон, в който се намираше кралицата, нагиздена, в обкръжението на придворните си дами и благородници.

Мария-Антоанета, бледа под ружа, слушаше с престорено внимание любезните въпроси, които госпожа Дьо Ламбал и господин Дьо Калон отправяха за здравето й. Заедно с това често поглеждаше крадешком към вратата като човек, който гори от нетърпение, и извръщаше глава, сякаш трепереше да види някого.

— Кралят! — извика портиерът.

Сред вълна от бродерии, дантели и светлина тя видя да влиза Луи XVI, който от прага на салона погледна първо нея. Мария-Антоанета стана и направи три крачки към краля, който целуна учтиво ръката й.

— Днес сте красива, чудно красива, госпожо! — възкликна той.

Тя се усмихна тъжно и още веднъж потърси с празен поглед сред множеството неизвестното, което, както казахме, диреше.

— Не са ли тук нашите младоженци? — попита кралят. — Ще удари обед, струва ми се.

— Сир — отговори кралицата с такова голямо усилие, че ружът по бузите й се напука и на места падна, — пристигна само господин Дьо Шарни. Той чака в галерията Ваше величество да му нареди да влезе.

— Шарни! — възкликна кралят, без да забелязва многозначителното мълчание, настъпило след думите на кралицата. — Шарни е тук? Нека дойде, нека дойде!

Няколко благородници се отделиха, за да посрещнат господин Дьо Шарни. Кралицата притисна нервно ръце до сърцето си и седна отново, обърната гърбом към вратата.

— Наистина е обед — повтори кралят, — а младоженката трябваше да бъде тук.

Докато кралят произнасяше тези думи, господин Дьо Шарни се показа на входа на салона. Той чу последните думи на краля и отвърна веднага:

— Моля Ваше величество да извини неволното закъснение на госпожица Дьо Таверне. След смъртта на баща й тя е все на легло. Днес става за пръв път и щеше да бъде вече на разположение на краля, ако не беше припаднала.

— Значи това мило дете е обичало толкова баща си! — каза високо кралят. — Но тъй като си намери добър съпруг, надяваме се да се утеши.

Кралицата слушаше, или по-право чуваше, без да помръдне. Който я проследеше с очи, докато Шарни говореше, щеше да види как кръвта от челото й се оттегляше и тя пребледняваше. Кралят забеляза множеството благородници и духовници, което изпълваше салона, и внезапно вдигна глава.

— Господин Дьо Бретьой — рече той, — изпратихте ли заповедта да изпратят в изгнание Калиостро?

— Да, сир — отговори смирено министърът.

Дори дихание на спяща птица щеше да наруши последвалото мълчание.

— А тази Ла Мот, която се нарича Дьо Валоа — продължи гръмко кралят, — не я ли дамгосват днес?

— Трябва да е станало точно в този миг, сир — отвърна пазителят на държавния печат.

Очите на кралицата светнаха. През салона премина ропот, който се силеше да бъде одобрителен.

— Ще бъде неприятно на кардинала да узнае, че съучастницата му е дамгосана — продължи Луи XVI с упоритост, каквато никога не бяха забелязвали у него.

И с думите „съучастницата му“, отправени към един обвиняем, когото съдът току-що бе оправдал, с думите, които заклеймяваха идола на парижани, с думите, които осъждаха като крадец и фалшификатор един от първите прелати на църквата, един от първите френски принцове, кралят сякаш хвърляше тържествено предизвикателство към духовенството, благородниците, съдилищата, народа, за да запази честта на жена си, с тези думи и с поглед, пламтящ от оня гняв и оная величественост, които никой във Франция не бе почувствал, откакто очите на Луи XV се бяха склопили за вечен сън, кралят обходи всичко наоколо. Нито шепот, нито одобрителна дума посрещнаха отмъщението на краля срещу заговорниците, които искаха да опозорят монархията. Той се приближи до кралицата, която му протягаше двете си ръце в изблик на дълбока признателност.

В този миг в края на галерията се появиха госпожица Дьо Таверне, в бяла премяна като годеница, с бяло като призрак лице, и Филип дьо Таверне, брат й, който й подаваше ръка. Андре вървеше с бързи крачки, със смутен поглед, със задъхани гърди. Тя не виждаше и не чуваше. Ръката на нейния брат й придаваше сила, смелост и я водеше.

Докато годеницата минаваше, множеството от придворни се усмихна. Всички жени заеха място зад кралицата, всички мъже се наредиха зад краля. Съдията Дьо Сюфрен, като държеше за ръка Оливие дьо Шарни, посрещна Андре и брат й, поклони им се и се смеси с групата лични приятели и роднини.

Филип продължи пътя си, без очите му да срещат очите на Оливие, без натискът на пръстите му да предупреди Андре, че трябва да вдигне глава. Когато застана пред краля, той стисна ръката на сестра си, а тя, като събуден мъртвец, разтвори големите си очи и видя Луи XVI, който й се усмихваше благо. Поклони се сред шепота на присъстващите, които по този начин я поздравяваха за хубостта й.

— Госпожице — каза кралят, като я хвана за ръката, — сигурно сте чакали да свърши траурът ви, за да се омъжите за господин Дьо Шарни. Ако не бях помолил да се ускори сватбата, вашият бъдещ съпруг въпреки нетърпението си може би щеше да ви позволи да я отложите с още един месец, защото, казват, вие страдате, което ме натъжава. Но аз трябва да осигурявам щастието на добрите благородници, които ми служат като господин Дьо Шарни. Ако не се бяхте омъжили за него днес, нямаше да присъствам на сватбата ви, тъй като утре заминаваме с кралицата на пътешествие из Франция. Така че ще имам удоволствието да подпиша брачния ви договор и да бъда свидетел на венчавката ви в моя параклис. Поздравете кралицата, госпожице, и й благодарете, защото Нейно величество беше много добра към вас.

През това време той заведе Андре при Мария-Антоанета. Тя се бе изправила с разтреперани колене, с вкочанени ръце. Не посмя да вдигне очи, видя само нещо бяло, което се приближаваше и се кланяше. Беше сватбената рокля на Андре.

Кралят веднага върна ръката на годеницата на Филип, подаде своята ръка на Мария-Антоанета и произнесе високо:

— Към параклиса, господа.

Навалицата мина мълчаливо зад техни величества, за да заеме местата си. Венчавката започна веднага. Кралицата я слушаше, свита на своето столче, обгърнала с ръце главата си. Тя се молеше от цялата си душа, с всичките си сили, отправи към небесата такива пламенни молби, че дъхът от устните й пресуши следата от сълзите.

Господин Дьо Шарни, блед и красив, усещаше върху себе си тежестта на всички погледи, беше спокоен и смел, сякаш се намираше на своя кораб, сред вихрушките от пламъци и английски картеч, но страдаше много повече.

Филип, вперил очи в сестра си, която трепереше и се олюляваше, изглеждаше готов да й се притече на помощ с дума на утеха и приятелство.

Андре, вдигнала глава, не се предаваше, помирисваше всяка минута от флакончето си с есенции, гаснеше и трептеше като пламък на свещ, но стоеше права и упорстваше да живее със силата на волята си. Тя не отправи молитви към небето, не пожела нищо за бъдещето, нямаше на какво да се надява, от какво да се страхува, тя беше нищо за хората, нищо за Бога. Докато свещеникът говореше, докато камбаната биеше, докато около нея се извършваше божественото тайнство, Андре си казваше:

„Все пак християнка ли съм? Не съм ли като другите, същество като другите? За благочестие ли си ме създал ти, когото наричат върховен Бог, съдник на всичко? Ти, когото смятат за истински справедлив и който винаги ме е наказвал, макар и никога да не съм прегрешавала! Ти, когото смятат за Бог на мира и любовта и на когото дължа, че живея сред тревога, сред гняв, сред кървави отмъщения! Ти, на когото дължа, че имам за смъртен враг единствения човек, когото съм обичала? Не, нещата на тоя свят и Божиите закони не ме засягат! Сигурно, преди да се родя, съм прокълната и съм се родила извън човешките закони.“

После тя се върна към мъчителното си минало и зашепна: „Странно, странно! Тук, до мен, стои човек, при произнасянето на чието име умирах от щастие. Ако този човек бе дошъл да иска самата мен, щях да се принудя да падна в нозете му, да го помоля да прости някогашната ми грешка, твоята грешка, Боже мой! И този човек, когото обожавах, може би щеше да ме отблъсне. Но ето, че днес той се жени за мен и тъкмо той ще дойде да ме моли на колене за прошка! Странно, о, да, да, много странно!“

В този миг до ушите й стигна гласът на свещеника. Той казваше:

— Жак-Оливие дьо Шарни, вземате ли за съпруга Мари-Андре дьо Таверне?

— Да — отговори с твърд глас Оливие.

— А вие, Мари-Андре дьо Таверне, вземате ли за съпруг Жак-Оливие дьо Шарни?

— Да! — отговори почти грубо Андре, от което кралицата потръпна и не една жена от присъстващите трепна.

Шарни наниза златния пръстен на пръста на жена си, без Андре да усети ръката, която й го даваше.

Скоро кралят стана. Венчавката бе свършила. Всички придворни влязоха в галерията да поздравят двамата съпрузи.

На връщане от параклиса господин Дьо Сюфрен бе уловил ръката на племенницата си, обещаваше й от името на Оливие щастието, което тя заслужаваше. Андре поблагодари на съдията, без да се разведри нито за миг, само помоли чичо си да я заведе бързо при краля, за да му поблагодари, защото се чувстваше отмаляла.

В същото време страшна бледност заля лицето й.

Шарни я видя отдалеч, без да смее да се приближи до нея.

Съдията прекоси големия салон, заведе Андре при краля, който я целуна по челото и каза:

— Графиньо, минете при кралицата, Нейно величество иска да ви направи сватбен подарък.

След тези думи, които смяташе за много любезни, кралят се оттегли, следван от целия двор, като остави младоженката развълнувана и отчаяна. Филип я бе уловил под ръка.

— Ох — промълви тя, — не мога повече! Филип! А ми се струваше, че ще мога да издържа!

— Смелост — каза тихо Филип, — само още това изпитание, сестро.

— Не, не — отвърна Андре, — не мога. Силите на жената са ограничени, може би ще направя това, което искат от мен, но помисли си, Филип, ако тя ме заговори, ако тя ме похвали, ще умра!

— Ще умрете, ако трябва, скъпа ми сестро — каза младият човек, — и тогава ще бъдете по-щастлива от мен, защото и аз ще искам да бъда мъртъв!

Той произнесе тези думи толкова мрачно и мъчително, че Андре, сякаш убодена от жило, се втурна напред и влезе при кралицата. Оливие я видя и застана до губерите, за да не закачи, докато минава, роклята й. Той остана сам в салона с Филип, който беше навел глава като зет си. Чакаше да свърши разговора на кралицата с Андре.

Тя намери Мария-Антоанета в големия й кабинет. Въпреки сезона, беше юни, кралицата бе наредила да се запали огън. Седнала беше в креслото си, отметнала глава назад, затворила очи и сключила ръце като мъртва. Трепереше. Госпожа Дьо Мизери, която бе въвела Андре, дръпна завесите, затвори вратите и излезе от помещението.

Андре, права, разтреперана от вълнение и гняв, разтреперана и от слабост, чакаше, свела очи, поне една дума да стигне до сърцето й. Чакаше гласа на кралицата, както осъден чака брадвата, която трябва да пресече живота му. Ако в този миг Мария-Антоанета бе отворила уста, Андре, разбита, сигурно щеше да падне, преди да разбере или да отговори нещо.

Една минута, един век продължи ужасното мъчение, преди кралицата да помръдне. Най-после тя стана и като се облегна с две ръце на облегалките на креслото, взе от масата един лист, който треперещите й пръсти изпуснаха няколко пъти. После, движейки се като сянка, без да се чува друг шум освен този от допира на роклята й до килима, тя се приближи до Андре, протегна ръка и й подаде листа, без да пророни дума. Всякакви думи бяха излишни между тези две сърца, не беше нужно кралицата да раздвижва ума на Андре, а Андре не можеше нито за миг да се съмнява в благородната душа на кралицата.

Всяка друга щеше да си помисли, че Мария-Антоанета й дава богата зестра или документ за собственост, или назначение на някаква длъжност в двора.

Андре се сети, че документът съдържа нещо друго. Тя го взе и без да помръдне от мястото си, го зачете. Ръката на Мария-Антоанета се отпусна. Очите й се вдигнаха бавно към Андре.

Андре на свой ред погледна кралицата. Видя как очите й се навлажниха, как главата й натежа, видя, че чака отговор. Тя прекоси бавно стаята, отиде и изгори в почти угасналия огън писмото на кралицата, поклони се дълбоко, без да пророни дума, и излезе от кабинета.

Мария-Антоанета направи крачка да я спре, да я последва, ала непреклонната графиня остави вратата отворена и отиде при брат си в съседния салон.

Филип повика Шарни, улови ръката му и я сложи в дланта на Андре, докато на прага на кабинета, иззад завесата кралицата гледаше мъчителната сцена.

Шарни си тръгна като годеник на смъртта, когото мрачната годеница отвежда. Вървейки, той виждаше как стъпка по стъпка зад него изчезваше завинаги бледата фигура на Мария-Антоанета. Поне така мислеше. Пред вратата на замъка чакаха две каляски. Андре се качи на първата. Точно когато Шарни се готвеше да я последва, новата графиня рече:

— Господине, мисля, че вие заминавате за Пикардия.

— Да, госпожо — отговори Шарни.

— А аз заминавам за мястото, където умря майка ми, графе. Сбогом.

Шарни се поклони, без да отговори. Конете понесоха Андре самичка.

— Вие оставате с мен, за да ми съобщите, че сте мой враг, нали? — каза тогава Оливие на Филип.

— Не, графе — отговори Филип, — вие не сте мой враг, тъй като сте мой зет.

Оливие му подаде ръка, качи се във втората кола и замина. Останал сам, Филип в мъчително отчаяние закърши за миг ръце и с глух глас каза: „Боже мой, запази ли малко радост на небето за тия, които изпълняват дълга си на земята? Радост — повтори тъжно той, поглеждайки за последен път замъка. — Говоря за радост… Каква полза… На друг живот могат да се надяват само ония, които ще намерят горе сърцата, които са ги обичали. Тук, долу, никой не ме е обичал, нямам дори удоволствието да желая смъртта.“

После хвърли към небето изпълнен с болка поглед, кротък упрек на християнин, чиято вяра е разклатена, и изчезна — като Андре, като Шарни — в последната вихрушка на бурята, която изкореняваше един трон и разбиваше честта и любовта на много хора!