Колието на кралицата

47.Празната къща

Господин Дьо Калиостро пристигна сам в тази стара къща на улица „Сен Клод“, която нашите читатели едва ли са забравили. Свечеряваше се, когато той спря срещу вратата. По булеварда се виждаха минувачи. По улица „Сен Луи“ отекваха стъпки от копита на кон, затваряха прозорец, чуваше се шум от старите железа на рамките, скърцането на пантите на голямата порта след завръщането на господаря от съседната сграда — по времето, за което говорим, това бе единственото оживление в този квартал.

Беше девет без четвърт. Графът пристигна, както казахме, пред голямата порта, изтегли изпод широкия си плащ голям ключ и изчовърка от ключалката различните неща, довети от вятъра и натрупвали се години наред. Ключът изпълни предназначението си и оставаше само да се отвори вратата. Но времето беше извършило своето. Калиостро не можа да отвори веднага. Опита с юмрук, после с лакът и накрая с рамо изкърти всички прегради, които една след друга паднаха с неприятно пращене.

Когато вратата се отвори, пред очите му се изпречи целият двор, който му се стори пуст — обрасъл бе в мъх, досущ като гробище. Той затвори вратата след себе си и стъпките му оставиха следа в избуялия гъст троскот, обхванал дори и плочите на двора.

Калиостро се качи по стълбището, което се клатеше под краката му, използва втори ключ и влезе в обширно преддверие. Запали фенера, с който се бе снабдил предварително, и макар че много внимаваше, сякаш някакво злокобно дихание на къщата загаси изведнъж светлината.

Дъхът на смъртта витаеше грубо над живота, тъмнината убиваше светлината. Калиостро запали отново фенера и продължи пътя си.

В трапезарията мухлясалите в ъглите лавици бяха почти загубили първоначалния си вид, трудно се стъпваше по лепкавия под, покрит с плочи. Всички врати, водещи към другите помещения, зееха и оставяха мисълта свободно да броди в мрачните стаи, през които вече бе преминала смъртта. Някакъв шум в дъното на салона, недалеч от стълбата, накара графа да изтръпне. Подобен шум някога известяваше за присъствието на близък, скъп човек и събуждаше у господаря за къщата чувство за живот, надежда и щастие. Шумът, който сега не означаваше нищо, припомняше много неща от миналото. Намръщил се, затаил дъх, с вледенени ръце, Калиостро се запъти към статуята на Арпократ65. Близо до нея бе открехната старата врата, която по някакъв неразбираем и загадъчен начин свързваше познатата къща с другата, непозната, тайна къща.

Пружината на вратата поддаде лесно, макар проядената от червеи дървена част да изскърца при натискането на бравата. Графът едва бе стъпил на тайната стълба, когато странният шум се повтори. Калиостро протегна фенера, за да открие причината, и видя един голям смок — той бавно се свличаше по стълбата, като биеше с опашка по всяко стъпало, което отекваше глухо. Влечугото спря спокойно черните си очи върху Калиостро, после се вмъкна в една дупка на дървенията и изчезна. Без съмнение това бе духът на самотата.

Графът продължи по-нататък. Навсякъде, докато се изкачваше, го придружаваше един спомен, или по-точно казано, една сянка. И когато светлината от фенера очертаваше върху стените движеща се сянка, графът потреперваше, мислейки, че неговото отражение е чужда сянка, възкресена, за да посети и тя тайнствения дом. Докато вървеше и размишляваше по този начин, той стигна чак до плочата на камината, която служеше за преминаване в стаята с оръжията на Балзамо и уединеното благоуханно място на Лоренца Феличиани. Стените бяха голи, стаите — празни. В камината, още зееща, имаше натрупана огромна купчина пепел, в която блестеше някакъв златен или сребърен отломък. Тази ситна пепел, бяла и ухаеща, беше от мебелите на Лоренца, които Балзамо бе изгорил до последното парченце. От гардеробите от седеф, клавесина, кошницата от розов храст, от хубавото легло, украсено с порцелан от Севър, бе останала слюдеста пепел, подобна на стрит мрамор, както и от корнизите и от металните украшения по мебелите, стопени от силния огън.

За всеки, който не познаваше печалната история на Балзамо и Лоренца, беше невъзможно да не съжалява за това опустошение. Всичко в къщата лъхаше на пропаднало величие, изчезнал блясък и изгубено щастие.

Калиостро бе погълнат от спомени. Той, човекът на философските разсъждения, слезе от тази висота, за да се приобщи към това човешко състояние, наречено чувства, които са далеч от размишленията. След като отдаде дължимото на небесната сила, този, който се смяташе вече свободен от човешки слабости, изведнъж съгледа нещо, все още лъскаво, всред цялата разруха и страдание. Той се наведе и видя в една пукнатина на паркета, почти заровена в праха, малка сребърна игла, която като че ли съвсем скоро бе паднала от косите на жена. Това беше италианска игла, каквато дамите по онова време обичаха да използват, за да прикрепят къдриците си, натежали от украси.

Калиостро — философът, ученият, пророкът, този, който отричаше човеколюбието, който искаше самата небесна сила да се съобразява с него, който беше потиснал толкова мъка в себе си, който бе причина за толкова много капки кръв от сърцата на другите, той, атеистът, измамникът, подиграващият се с всичко неверник, взе от земята иглата и я докосна с устни. Разбира се, никой не можеше да го види, една сълза блесна в очите му и той прошепна тихо „Лоренца“. И това бе всичко. След като беше целунал с жар святата реликва, той отвори прозореца, протегна ръка през решетката и хвърли малкото метално късче в двора на съседния манастир, там, в клонака, в пространството, в пепелта, кой знае къде. Така се наказваше за това, че е проявил някакво чувство.

„Сбогом! — каза той на едва забележимия предмет, който изчезваше може би завинаги. — Сбогом, спомен, който несъмнено ми бе изпратен, за да ме разнежи, да ме унижи. Вече ще мисля само за действителни, земни неща. Да, тази къща ще бъде осквернена. Какво казвам? Тя вече е осквернена! Аз отново отворих вратите, внесох светлина, осветих стените, видях отвътре гроба, разрових праха на смъртта. Осквернена е! Нека бъде напълно осквернена и нека бъде за добро. Още една жена ще премине през този двор, ще докосне с краката си стълбите, може би ще пее под този свод, където още трепти последната въздишка на Лоренца! Да. Но всички осквернения ще станат с една-единствена цел — да служат на моето дело. Ако Бог загуби тук, Сатаната само ще спечели.“

Калиостро постави фенера на стълбата. „Цялото стълбище ще бъде съборено — реши той. — Също и вътрешната къща. Тайнствеността ще изчезне, домът ще служи за скривалище, но ще престане да бъде олтар.“ И написа набързо върху един лист следните редове:

„Сега — каза си той — да видим оттук дали се забелязва прозорецът на нашата графиня.“ Той се приближи до един прозорец на втория етаж на къщата. Оттам се виждаше цялата фасада над входната врата срещу улица „Сен Клод“. Отсреща, на не повече от шестдесет фута, се виждаше жилището, заето от Жана дьо ла Мот. „Неминуемо двете жени ще се видят — помисли Калиостро. — Добре.“

Той взе отново фенера и слезе по стълбата.

След един час се прибра вкъщи и изпрати своето разпореждане на архитекта. Трябва да се каже, че още на следващия ден петдесет работници бяха заели сградата, чукове, триони и кирки се чуваха навсякъде.

Къщата беше поправена за осем дни, както Калиостро бе поръчал на архитекта.