Колието на кралицата

29.Господата Бьомер и Босанж

На другия ден благодарение на дейността на Дюкорно на гладно сърце посолството бе излязло от летаргията. Бюра, кутии, писалища, тържественост, удрящи копита коне в двора говореха за живот там, където вечерта цареше мъртвило.

В квартала се разпространи бързо слухът, че през нощта от Португалия е пристигнала важна личност, шарже д’афер.

Този слух, който трябваше да вдъхне доверие към нашите трима измамници, за тях бе извор на все по-нарастващ ужас.

Наистина полицията на господин Дьо Крон и тази на господин Дьо Брьотьой имаше остър слух, който не се стремеше да намали при подобен случай; те имаха аргусови49 очи, които, разбира се, не се затваряха, когато се отнасяше за господа дипломатите от Португалия.

Но дон Мануел отбеляза пред Бозир, че със смелост биха попречили издирванията на полицията да се превърнат в подозрения до осем дни, а подозренията да станат увереност преди петнадесет дни; така че следователно средно десет дни нищо не би попречило на съдружието. За да действа добре, това съдружие трябваше да завърши операциите в срок от шест дни.

Зората току-що бе пукнала, когато две наети пътнически коли доведоха в хотела товара на девет души, предназначени да съставят персонала на посолството.

Те бързо бяха настанени, или по-вярно казано, сложени от Бозир да спят. Наредиха единият да отговаря за касата, другият — за архивите, третият замести портиера, на когото Дюкорно лично връчи оставката, под предлог че не знаел португалски. Така сградата се оказа населена от този гарнизон, който трябваше да забранява достъпа на всеки невежа.

Полицията е невежа в най-висша степен за тези, които имат политически и други тайни.

Към обед дон Мануел, наречен Суза, галантно облечен, се качи на доста чиста карета, която Бозир бе наел за петстотин ливри на месец, предплащайки за петнадесет дни.

Той тръгна за къщата на господата Бьомер и Босанж, придружен от секретаря и камериера си.

Съобщено бе на господин посланика, че бижутерите на короната живеят на „Ке дьо л’Екол“, където той и придружителите му пристигнаха към един часа следобед.

Камериерът почука скромно на вратата на бижутера, която бе затворена със здрави ключалки и украсена с големи пирони с широки глави като врата на затвор.

Пироните бяха разположени така изкусно, че образуваха повече или по-малко приятни рисунки. Можеше да се констатира, че никога свредел, трион или пила не би могла да отхапе и парченце дърво, без да си счупи зъб върху желязна част.

Отвори се гише с телена решетка и един глас попита камериера какво иска да узнае.

— Господин посланикът на Португалия желае да говори с господата Бьомер и Босанж — отвърна слугата.

Една фигура бързо се появи на първия етаж, след това се чуха бързи стъпки по стълбището. Вратата се отвори.

Дон Мануел слезе от колата с благородническа тежест.

Господин Бозир беше слязъл пръв, за да подаде ръка на Негово превъзходителство.

Човекът, който приближи така припряно до двамата португалци, бе лично господин Бьомер. Дочувайки колата да спира, той беше погледнал през прозорците, бе чул думата „посланик“ и бързо се бе спуснал, за да не принуждава Негово превъзходителство да го чака.

Бижутерът се разтопи в извинения, докато дон Мануел се качваше по стълбите.

Господин Бозир забеляза, че след тях една стара прислужница, яка и стройна, затваряше ключалките, пускаше резетата, които бяха в изобилие на пътната врата. Господин Бозир, както изглежда, беше озадачен, та господин Бьомер му каза:

— Извинете, господине, но в нашата нещастна професия ние сме силно изложени на риск, затова сме свикнали на известна предпазливост.

Дон Мануел остана безучастен. Бьомер го погледна и му повтори фразата, която бе предизвикала у Бозир приятна усмивка. Но на посланика и втория път, както и първия, не му мигна окото.

— Извинете ме, господин посланик — отново каза Бьомер смутен.

— Негово превъзходителство не говори френски — отбеляза Бозир — и не може да ви разбере, господине. Но ще му предам вашите извинения, освен ако — побърза той да добави — вие самият, господине, не говорите португалски.

— Не, господине, не.

— Значи ще говоря вместо вас.

И Бозир промърмори няколко португалски думи на дон Мануел, който му отвърна по същия начин.

— Негово превъзходителство господин граф Де Суза, посланик на Нейно кралско величество, приема с благоволение вашите извинения, господине, и ме натоварва да ви попитам дали е вярно, че все още притежавате една хубава диамантена огърлица?

— Диамантена огърлица — каза бавно Бьомер, — една много хубава огърлица?

— Такава, каквато предложихте на кралицата на Франция — добави Бозир — и за която Нейно кралско величество, кралицата на Португалия, чу да се говори.

Дон Мануел отмести поглед от картините към пейзажа и си придаде отегчен вид.

— Господине — заяви Бозир, — струва ми се, че вие не чухте нито дума от това, което ви казах. Виждам вече нетърпението на Негово превъзходителство, господин бижутер.

— Извинете — каза Бьомер, целият червен, — не трябва да показвам огърлицата без присъствието на моя съдружник, господин Босанж.

— Добре, накарайте да извикат вашия съдружник.

Дон Мануел приближи и с ледения си вид, който му придаваше известна величественост, започна да говори на португалски, което накара Бозир много пъти да кима с уважение. След което той обърна гръб и продължи да съзерцава през стъклата.

— Негово превъзходителство ми каза, господине, че вече десет минути чака, а той няма навик никъде да чака, дори при кралете.

Бьомер се поклони, хвана шнура на звънеца и го разклати. Минута след това още един човек влезе в стаята. Това бе господин Босанж, съдружникът.

Бьомер с две думи го въведе в нещата. Босанж хвърли поглед на двамата португалци и накрая поиска ключа от Бьомер, за да отвори ковчежето. „Струва ми се, че честните хора — помисли си Бозир — вземат същите предпазни мерки едни спрямо други, както крадците.“

Десет минути по-късно Босанж се върна отново, като в лявата си ръка носеше кутия за скъпоценности; дясната му ръка беше скрита под дрехата. Бозир ясно видя очертанията на два пистолета.

— Ние може да имаме добър външен вид — каза дон Мануел на португалски, — но тези търговци ни вземат по-скоро за крадци, а не за посланици.

И произнасяйки тези думи, той се вгледа в бижутерите, за да долови на лицата им и най-малкото вълнение, в случай че те разбират португалски. Нищо не се появи, нито освен диамантената огърлица, толкова прекрасна, че блясъкът замайваше.

Поставиха с доверие тази кутия в ръцете на дон Мануел, който внезапно гневно извика:

— Господине — обърна се той към своя секретар, — кажете на тези хитреци, че те злоупотребяват с търпението ни. Показват ми фалшиви скъпоценни камъни, когато им искам истински. Кажете им, че ще се оплача на френския министър и в името на моята кралица ще накарам да хвърлят в Бастилията нахалниците, които мамят един португалски посланик.

Казвайки тези думи, той блъсна с опакото на ръката ковчежето върху тезгяха. Бозир нямаше нужда да превежда всички думи, пантомимата беше достатъчна.

Бьомер и Босанж се разтопиха в извинения и заявиха, че във Франция се показват имитации на диаманти, заместители на накитите, което е приемливо — да се задоволят честните хора и да не се привлекат и изкушат крадците. Господин Де Суза направи рязко движение и тръгна към вратата пред очите на разтревожените търговци.

— Негово превъзходителство ме натовари да ви съобщя — продължи Бозир, — че е много неприятно хора, които носят титлата бижутери на френската корона, да не са в състояние да различат посланик от мерзавец и Негово превъзходителство се оттегля в посолството си.

Господата Бьомер и Босанж си дадоха знак и, покланяйки се, отново започнаха да уверяват посланика в дълбокото си уважение. Господин Де Суза за малко не стъпи върху краката им и излезе. Търговците се спогледаха съвсем обезпокоени и превити до земята. Бозир последва гордо своя господар. Прислужницата отключи вратата.

— В посолството, улица „Жюсиен“! — провикна се Бозир на камериера.

— В посолството, улица „Жюсиен“! — извика камериерът на кочияша.

Бьомер чу през гишето.

— Сделката се провали! — измърмори слугата.

— Готово! — уточни Бозир. — След час тези нехранимайковци ще бъдат у нас!

Каретата излетя, сякаш бе впрегната в осем коня.