Колието на кралицата

37.Принцеса Дьо Ламбал

Красива и спокойна, принцеса Дьо Ламбал влезе с открито чело, а разпръснатите букли от високата й прическа се спускаха гордо зад слепоочията, тънките й вежди изпъкваха като две тъмнокафяви черти, сините й големи очи искряха със седефен отблясък, правилният нос, непорочните и едновременно сластолюбиви устни, цялата тази прелест и ненадминато по красота тяло очароваше и вдъхваше уважение. Принцесата носеше у себе си и около себе си нещо, което събужда приятния спомен за добродетели, чар за неземност, която Ла Валиер58 излъчваше, преди да стане фаворитка и после, когато изпадна в немилост.

Когато кралят я видя да идва усмихната и смирена, през него сякаш премина болка. „Уви — помисли си той, — това, което ще излезе от тази уста, ще бъде безапелационна присъда.“

— Седнете, принцесо — рече кралят, като я поздрави.

Господин Дьо Прованс се приближи до нея и целуна ръката й. Кралят придоби съсредоточен вид.

— Какво иска Ваше величество от мен? — попита с ангелски глас принцесата.

— Едно сведение, госпожо, едно точно сведение, братовчедке.

— Чакам, сир.

— Кога придружихте кралицата до Париж? Спомнете си точно.

Господин Дьо Кросън и граф Дьо Прованс се спогледаха изненадани.

— Разбирате, господа — каза кралят, — вие не се съмнявате, но аз още се съмнявам и следователно разпитвам като човек, който се съмнява.

— В сряда, сир — отговори принцесата.

— Извинявайте — продължи Луи XVI, — но искам да зная истината, братовчедке.

— Ще я узнаете, като ме разпитате, сир — отвърна непринудено госпожа Дьо Ламбал.

— За какво отидохте в Париж, братовчедке?

— Ходих при господин Месмер, на площад „Вандом“, сир.

Двамата свидетели потръпнаха, а кралят поруменя от вълнение.

— Сама? — попита той.

— Не, сир, с Нейно величество кралицата.

— С кралицата? Вие казвате с кралицата! — извика Луи XVI, като грабна ръката й.

— Да, сир.

Господин Дьо Прованс и господин Дьо Кросън се приближиха изумени.

— Ваше величество бе разрешил на кралицата — каза госпожа Дьо Ламбал, — поне така ми предаде Нейно величество.

— Точно така, братовчедке… Вече съм спокоен, защото госпожа Дьо Ламбал не лъже никога.

— Никога, сир — каза кротко принцесата.

— О! Никога! — извика с най-почтителна убеденост господин Дьо Кросън. — Но тогава, сир, позволете ми…

— О, да, позволявам ви, господин Дьо Кросън. Питайте, проучвайте. Моята скъпа братовчедка е на ваше разположение.

Госпожа Дьо Ламбал се усмихна.

— Готова съм — каза тя, — но, сир, изтезанието е отменено.

— Да, отмених го за другите — усмихна се кралят, — но за мен не е отменено.

— Госпожо — каза лейтенантът от полицията, — имайте добрината да кажете на краля какво правихте с Нейно величество при господин Месмер и най-напред как се беше облякла Нейно величество.

— Нейно величество беше с рокля от бисерносива тафта, дълго наметало от бродиран муселин, маншон от хермелин и розова кадифена шапка с големи черни панделки.

Това описание беше съвсем противоположно на външния вид на Олива. Господин Дьо Кросън изрази голямо учудване, граф Дьо Прованс си прехапа устните. Кралят потри ръце в знак на одобрение и попита:

— Какво направи кралицата, като влезе?

— Сир, съвсем точно казвате „като влезе“, защото едва бяхме влезли…

— Заедно?

— Да, сир, заедно. Едва бяхме влезли в първия салон, където никой не можеше да ни забележи, толкова голям беше интересът към магнетичните загадки, и една жена се приближи до Нейно величество, предложи й маска и помоли да не продължава по-нататък.

— Вие спряхте ли се? — попита бързо граф Дьо Прованс.

— Да, господине.

— Не преминахте прага на първия салон? — попита на свой ред господин Дьо Кросън.

— Не, господине.

— И не се отделихте от Нейно величество? — намеси се с известно безпокойство кралят.

— Нито за секунда. Кралицата непрекъснато бе подръка с мен.

— Е, добре! — високо каза изведнъж кралят. — Какво мислите за това, господин Дьо Кросън? Братко, какво ще кажете?

— Това е изключително! — отвърна граф Дьо Прованс, показвайки една веселост, която зле прикриваше досадата му от противоречията.

— Няма нищо свръхестествено тук — побърза да отговори господин Дьо Кросън, когото съвсем естествената радост на краля го караше да изпитва известно угризение. — Казаното от госпожа принцесата не може да бъде друго освен самата истина.

— От което следва… — обади се господин Дьо Прованс.

— Следва, монсеньор, че моите агенти са се излъгали.

— Сериозно ли говорите? — запита малко нервно граф Дьо Прованс.

— Напълно, монсеньор, моите агенти са се излъгали. Нейно величество е направила това, което току-що каза госпожа Дьо Ламбал. Колкото до вестникаря, щом аз вярвам на думите на принцесата, смятам, че този негодник трябва също да бъде накаран да повярва. Ще изпратя заповед да го задържат веднага.

Госпожа Дьо Ламбал обръщаше глава с невъзмутимостта на самата невинност, в която нямаше нито любопитство, нито боязън.

— Момент — каза кралят, — момент. Винаги можем да обесим вестникаря. Говорихте за една жена, принцесо, която спряла кралицата на прага на салона. Кажете коя е!

— Нейно величество изглежда, че я познава, сир. Ще кажа дори, тъй като не лъжа изобщо, че Нейно величество направо я познава. Знам го.

— Защото, виждате ли, братовчедке, трябва да разговарям с тази жена, налага се. Там е цялата истина, само там е ключът на загадката.

— Такова е и моето мнение — каза господин Дьо Кросън, към когото кралят се беше извърнал.

— Сплетни… — промърмори граф Дьо Прованс. „Ето една жена — рече си той, — която ми се струва, че ще допринесе за разрешаването на въпроса.“ — Братовчедке — добави после високо, — кралицата довери ли ви, че познава тази жена?

— Нейно величество не ми е доверила, монсеньор. Тя ми разказа.

— Да, да, извинете.

— Брат ми иска да каже — намеси се кралят, — че ако кралицата познава тази жена, вие сигурно знаете и нейното име.

— Това е госпожа Дьо ла Мот Валоа.

— Тази интригантка! — извика с досада кралят.

— Просякиня! — каза графът. — По дяволите! Трудно ще бъде да я разпитаме, тя е хитра.

— И ние ще бъдем хитри — каза господин Дьо Кросън. — Впрочем няма нужда от хитрост след казаното от госпожа Дьо Ламбал. При първата дума на краля…

— Не — прекъсна го потиснат Луи XVI, — лошото обкръжение около кралицата ме отегчава. Кралицата е толкова добра, че при нея се мъкнат всякакви подозрителни хора измежду най-незначителните благородници в кралството.

— Госпожа Дьо ла Мот е действително от рода Валоа — обади се госпожа Дьо Ламбал.

— Каквато и да е тя, братовчедке, не искам кракът й да стъпва тук.

— И все пак ще я видите! — извика пребледняла от гняв кралицата, като отвори вратата на кабинета.

Красива в благородството и възмущението си, Мария-Антоанета се появи пред слисания поглед на граф Дьо Прованс, който стоеше зад крилото на вратата и непохватно я поздрави.

— Да, сир — продължи кралицата, — не става въпрос само да кажете: искам или не искам да я видя. Това същество е свидетел на сплетните на моите обвинители…

Тя изгледа девера си.

— И на коварството на моите съдници…

Тя се обърна към краля и господин Дьо Кросън.

— …чиято собствена съвест, дори и извратена, ще отправи зов към истината. Аз, обвинената, искам тази жена да бъде чута и тя ще бъде чута.

— Госпожо — побърза да каже кралят, — разбирате добре, че няма да изпратим да търсят госпожа Дьо ла Мот, за да й окажем честта тъкмо тя да дава показания за или против вас. Не поставям на едни и същи везни вашата чест и откровеността на тази жена.

— Не е необходимо да търсят госпожа Дьо ла Мот, защото тя е тук, сир.

— Тук! — извика кралят и се отдръпна назад, сякаш бе настъпил влечуго.

— Сир, както знаете, бях направила визита на една нещастна жена с прочуто име… В деня, за който се разказват толкова неща.

Тя извърна глава и погледна втренчено граф Дьо Прованс, на когото му се искаше да потъне в земята, а на широкото й сияещо лице се изписа гримаса на одобрение.

— Е, добре! — каза Луи XVI.

— Е, добре, сир, в същия ден забравих у госпожа Дьо ла Мот един портрет, една кутия. Тя ми я донесе днес. Госпожата е тук.

— Не, не… Е, добре! Убеден съм в това, което казахте, това е всичко, предпочитам да се доверя на думите ви.

— О! Но аз, аз не съм удовлетворена — отвърна кралицата, — аз ще я въведа. Впрочем защо е това отвращение? Какво е направила? Каква е тя? Ако не зная нещо, осведомете ме. Хайде, господин Дьо Кросън, вие, който знаете всичко, кажете…

— Не зная нищо неблагоприятно за тази дама — отговори магистратът. — Тя е бедна, това е всичко. И малко самонадеяна може би.

— Самонадеяността е гласът на нейния знатен род. Ако само това имате против нея, кралят може да я допусне да даде показания.

— Не зная — възрази Луи XVI, — но предчувствам, неволно усещам, че тази жена ще донесе нещастие и неприятности в моя живот… това вече е прекалено.

— О, сир, суеверие!

После кралицата каза на принцеса Дьо Ламбал:

— Бързо иди да я потърсиш.

Пет минути по-късно Жана, смирена, срамежлива, но изтънчена както в държанието си, така и в облеклото си, влезе бавно в кабинета на краля. Непристъпен в своята неприязън, Луи XVI се бе обърнал с гръб към вратата. С двата си лакътя на бюрото, подпрял с две ръце глава, той сякаш случайно седеше там. Граф Дьо Прованс хвърляше към Жана толкова смущаващи, изпитателни погледи, че ако нейната скромност беше истинска, тази жена щеше да се почувства просто скована и нито една дума нямаше да излезе от устата й. Трябваше да се случи нещо съвсем друго, за да може да помъти разума на Жана. Нито крал, нито император с техните жезли, нито папата със своята тиара, никакви небесни сили, нито демони не можеха да повлияят чрез страх или набожност на тази жена с железен дух.

— Госпожо — обърна се към нея кралицата, като я заведе при краля. — Благоволете да кажете, моля, какво направихте в деня, когато посетих господин Месмер. Моля, разкажете всичко точно.

Жана замълча.

— Без недомлъвки, без щадене. Само истината, това, което изниква във вашата памет.

Кралицата седна в едно кресло, за да не влияе с поглед на свидетелката. Каква роля за Жана! Тя чувстваше, че над Мария-Антоанета са надвиснали неоправдани подозрения и че може да я оневини, без да измени на истината. Всеки друг щеше да отстъпи пред удоволствието да оневини кралицата, като преувеличи доказателствата. Жана беше тъй проницателна, тъй изтънчена, тъй силна, че се ограничи да изложи само фактите.

— Сир — каза тя, — бях отишла при господин Месмер от любопитство, както цял Париж ходи там. Спектакълът ми се стори малко просташки. Аз се връщах оттам, когато изведнъж, на самия вход, забелязах Нейно величество. Имах честта да я срещна предишната вечер, без да се познавам с нея. Нейно величество, чието благородство ми подсказа рангът й. Когато видях височайшия израз на лицето й — никога няма да изчезне от паметта ми — стори ми се, че присъствието на Нейно величество кралицата е може би неуместно на такова място, където се показват пошли спектакли. Покорно моля за извинение Нейно величество, че съм се осмелила да помисля така за нейното държание, но това бе някакво просветление, женски инстинкт. Коленопреклонно моля пак за извинение, ако съм преминала границата на уважението, което дължа на Нейно величество.

Жана се спря, престори се на развълнувана и наведе глава. Изключително умело успя да наподоби задъхване, последвано от сълзи. Господин Дьо Кросън й повярва, госпожа Дьо Ламбал почувства, че душата на тази жена, която едновременно изглеждаше деликатна, стеснителна, умна и добра, я привлича. Господин Дьо Прованс бе смаян.

Кралицата благодари с поглед на Жана, която се стремеше към това или по-скоро лукаво изчакваше.

— Е, добре — обади се кралицата. — Чухте, сир.

Кралят не се помръдна.

— Нямах нужда от свидетелстването на госпожата.

— Казаха ми да говоря — отвърна плахо Жана — и аз трябваше да се подчиня.

— Достатъчно! — прекъсна я грубо Луи XVI. — Когато кралицата каже нещо, тя не се нуждае от свидетели, които да потвърдят изложеното от нея. Когато кралицата има моето съгласие, няма нужда от никого, тъй като тя има моето одобрение.

Като изрече последните думи, които просто смазаха господин Дьо Прованс, кралят стана. Кралицата не пропусна да добави една подигравателна усмивка. Кралят обърна гръб на брат си, приближи се и целуна ръка на Мария-Антоанета и на принцеса Дьо Ламбал. Той освободи принцесата и се извини, че за нищо я е обезпокоил. Към госпожа Дьо ла Мот той не отправи нито дума, нито поглед, но тъй като бе принуден да мине покрай нея, за да отиде до креслото си, и понеже се страхуваше да не обиди кралицата, като не прояви в нейно присъствие учтивост към жена, която тя приемаше, той се насили да отправи нещо като поздрав към Жана. Без да бърза, тя отговори с дълбок реверанс, който даде възможност да се открои цялото й изящество.

Първа от кабинета излезе госпожа Дьо Ламбал, после госпожа Дьо ла Мот, която кралицата пусна да мине пред нея, и най-после кралицата, която размени последен, почти ласкав поглед с краля. Малко по-късно в коридора се чуха гласовете на трите жени, които се отдалечаваха, разговаряйки тихо.

— Братко — каза тогава Луи XVI на граф Дьо Прованс, — не ви задържам вече. С господин полицейския лейтенант имаме да довършим работата за тази седмица. Благодаря ви, че отделихте внимание за пълното, цялостно, блестящо доказване на невинността на вашата снаха. Приятно е, че и вие като мен се радвате. А сега да видим, господин Дьо Кросън. Седнете, моля ви.

Граф Дьо Прованс поздрави усмихнат и излезе в преддверието, когато дамите вече не бяха там и той бе вън от обсега на злобен поглед или горчива дума.