Колието на кралицата

28.Посланикът

На другия ден надвечер през бариерата на Анфер премина пътническа кола, доста прашна, опръскана с кал, така че никой не можеше да различи гербовете. Четирите коня, впрегнати в нея, препускаха бързо. Пощальоните, както се казва, се държаха като принцове. Пътническата кола спря пред една сграда с красив външен вид на улица „Жюсиен“. На самата врата чакаха двама души; единият, доста изискано облечен, готов да известява церемониално, другият — в обикновена ливрея, каквато са имали по всяко време обществените служители в различни парижки администрации. Иначе казано, последният приличаше на портиер в разкошен костюм. Вратите бяха незабавно затворени под носа на много любопитни. Човекът с церемониалните дрехи приближи много почтително до вратата на колата и с малко треперлив глас поде кратка тържествена реч на португалски език.

— Кой сте вие? — рязко отговори отвътре глас на отличен португалски.

— Недостойният канцлер на посолството, Ваше превъзходителство.

— Много добре. Колко лошо говорите нашия език, скъпи. Хайде! Къде слизаме?

— Оттук, Ваша светлост, оттук.

— Тъжно посрещане — каза сеньор дон Мануел, който се правеше на строг, опирайки се на своя камериер и на секретаря си.

— Ваше превъзходителство ще благоволи да ме извини — продума канцлерът с лошия си говор — едва в два часа днес тук пристигна куриер на Ваше превъзходителство, за да съобщи за пристигането ви. Аз отсъствах. Ваша светлост, отсъствах по делата на легацията. След моето завръщане намерих писмото на Ваше превъзходителство. Имах време колкото да отворя апартаментите. Почистват ги.

— Добре, добре.

— А! Голяма радост е за мен да видя знаменитата личност на нашия нов посланик.

— Ш-шт! Да не разпространяваме нищо, докато новите заповеди не дойдат от Лисабон. Само благоволете, господине, да ме отведете в спалнята, падам от умора. Вие ще се разберете с моя секретар, той ще ви предаде моите заповеди.

Канцлерът се поклони почтително пред Бозир, който отвърна сърдечно и каза иронично вежливо:

— Говорете на френски, скъпи господине, така ще ви бъде по-удобно, на мен също.

— Да, да — промърмори канцлерът, — по-удобно ще се чувствам, защото, ще ви призная, господин секретар, моето произношение…

— Ясно ми е — отвърна Бозир самонадеяно.

— Ще се възползвам от случая, господин секретар, защото във ваше лице виждам любезен човек — побърза да каже канцлерът с жар. — Ще се възползвам от случая, казвам, за да ви попитам не смятате ли, че господин Де Суза ми се сърди, че така лошо говоря португалски?

— Съвсем не, никак, щом говорите чисто френски.

— Аз! — изрече радостно канцлерът. — Аз съм парижанин от улица „Сент Оноре“!

— Е, добре! Очарователно е — заяви Бозир. — Как се казвате? Дюкорно, струва ми се.

— Дюкорно, да, господин секретар, доста сполучливо име, защото има испанско окончание, ако така се приеме. Господин секретарят знае моето име, това ме ласкае.

— Да, вие сте добре поставен в Лисабон, толкова добре, че вашата репутация ни възпрепятствала доведем канцлер оттам.

— О, колко съм признателен, господин секретар! И каква щастлива възможност за мен е назначаването на господин Де Суза.

— Но господин посланикът звъни, струва ми се.

— Да тичаме.

Наистина се втурнаха. Благодарение на старанието на своя камериер господин посланикът се беше разсъблякъл. Бе сложил прекрасен халат. Бръснар, извикан набързо, го гласеше. Няколко кутии и пътни чанти, доста луксозни, украсяваха масите и поставките. В камината се разгаряше голям огън.

— Влезте, влезте, господин канцлер — подкани посланикът, който току-що бе потънал в огромен фотьойл с възглавници пред камината.

— Господин посланикът ще се разсърди ли, ако му отговарям на френски? — тихо сподели канцлерът с Бозир.

— Не, не, хайде.

Дюкорно направи комплимент на френски.

— Е, но това е много удобно, вие говорите възхитително френски, господин Ду Корно.

„Той ме взе за португалец“ — помисли си канцлерът, пиян от щастие. И стисна ръката на Бозир.

— Така! — каза Мануел. — Ще може ли да вечеряме?

— Разбира се, да, Ваше превъзходителство. Да, „Пале Роаял“ е на две крачки оттук. Познавам един прекрасен гостилничар, който ще донесе превъзходна вечеря на Ваше превъзходителство.

— Все едно, че е за вас, господин Ду Корно.

— Да, Ваша светлост… и, ако Ваше превъзходителство позволи, бих поискал разрешение да предложа няколко бутилки вино, каквито Ваше превъзходителство би намерил единствено в Порто.

— А-а! Значи нашият канцлер има добра изба — подхвърли весело Бозир.

— Това е единственият ми разкош — отвърна скромно любезният човек, чиито живи очи, закръглени бузи и широк нос Бозир и дон Мануел можаха да забележат за първи път, на свещи.

— Постъпете, както ви се харесва, господин Ду Корно — каза посланикът. — Донесете от вашето вино и елате да вечеряте с нас.

— Подобна чест…

— Без етикеция, днес аз съм още пътник, утре ще бъда посланик. А ще говорим и по работа.

— Но Ваша светлост ще позволи да хвърля бърз поглед на тоалета си.

— Вие сте великолепен — отбеляза Бозир.

— Тоалет за посрещане, а не галаоблекло — поясни Дюкорно.

— Останете, както сте, господин канцлер, и отдайте на подготовката времето, което бихте употребили, за да сложите галакостюм.

Очарован, Дюкорно напусна посланика и затича, за да спечели десет минути в полза на апетита на Негово превъзходителство.

През това време тримата мошеници, затворени в спалнята, оглеждаха мебелировката и преценяваха действията на новата си власт.

— Дали спи тук този канцлер? — запита дон Мануел.

— Не, не: хитрецът има добра изба и някъде сигурно хубава любовница. Той е стар ерген.

— Портиерът?

— Би трябвало да се освободим от него.

— Аз се заемам с това.

— Другите слуги в хотела?

— Наети слуги, които нашите съдружници ще подменят утре.

— Какво е положението в кухнята? А кабинетът?

— Мъртвило! Мъртвило! Предишният посланик не се появяваше никога в хотела. Той имаше къща в града.

— Как е касата?

— За касата трябва да питаме канцлера — деликатно е.

— Наемам се с тази работа, вече сме най-добрите приятели в света.

— Ш-шт! Ето го.

Наистина Дюкорно пристигаше запъхтян, предупредил гостилничаря от улица „Бон з’анфан“ и взел от кабинета си шест бутилки.

— Ваше превъзходителство няма ли да слезе в трапезарията? — запита той.

— Не, не, ще се храним в стаята, само ние, близо до огъня.

— Монсеньор, вие ме зарадвахте. Ето виното.

— Топази! — възкликна Бозир, вдигайки едно от шишетата на височината на свещта.

— Седнете, господин канцлер, докато камериерът ми сложи масата.

Дюкорно седна.

— В кой ден пристигнаха известията? — попита посланикът.

— В навечерието на заминаването на вашия… на предшественика на Ваше превъзходителство.

— Добре. Всичко наред ли е в легацията?

— А, да, монсеньор.

— Няма ли финансови неприятности?

— Няма, доколкото зная.

— Няма дългове… Е, кажете… Ако имаше, бихме започнали с тяхното изплащане. Моят предшественик е галантен благородник, за когото съм солидарен гарант.

— Слава Богу, не би станало нужда. Преди три седмици бе дадено нареждането да се изплатят кредитите и дори на следния ден след заминаването на бившия посланик тук пристигнаха сто хиляди ливри.

— Сто хиляди ливри! — възкликнаха в глас Бозир и дон Мануел, слисани от радост.

— В злато — каза канцлерът.

— В злато! — повториха посланикът, секретарят, дори и камериерът.

— Така че — додаде Бозир, преглъщайки вълнението, — касата съдържа…

— Сто хиляди триста двадесет и осем ливри, господин секретар.

— Малко е — каза студено дон Мануел, — но за щастие Негово величество представи фондове на наше разположение. Аз ви казах, скъпи — добави той, обръщайки се към Бозир, — че ще ни липсват в Париж.

— Като не се смята това, че Ваше превъзходителство бе взел своите предпазни мерки — възрази почтително Бозир.

След това важно съобщение на канцлера веселото настроение в посолството нарастваше. Хубавата вечеря, съставена от сьомга, огромни речни раци, тъмни меса и крем, не по-малко увеличи въодушевлението на португалските благородници.

Господин Дюкорно благославяше още небето, че му е изпратило посланик, който предпочиташе френския език пред португалския, португалските вина пред френските; той плуваше в това приятно блаженство, което пълният и признателен стомах предизвиква, когато господин Де Суза го помоли да отиде да си легне.

Дюкорно стана и с мъчителен реверанс, който закачи толкова мебели, колкото листа закача клонче от шипков храст в сечище, канцлерът стигна пътната врата.

Бозир и дон Мануел не бяха прекалили с виното на посолството и не се предадоха веднага на съня.

Впрочем камериерът трябваше да вечеря на свой ред след господарите си, операция, която командорът изпълни точно според предварителните предначертания на посланика и неговия секретар.

Целият план за следния ден бе уточнен. Тримата съдружници се бяха впуснали в разузнаване, след като се увериха, че портиерът спи.