Колието на кралицата

59.Длъжникът и кредиторът

Кардиналът, почти замаян, гледаше своя гост.

— Добре! — каза Калиостро. — Сега, когато подновихме познанството си, монсеньор, нека поговорим, ако желаете.

— Да — отвърна прелатът, съвземайки се малко по малко, — да поговорим за изплащането, което…

— Което ви посочих в писмото си, нали! Ваше високопреосвещенство бърза да узнае…

— О, това беше предлог, нали, поне доколкото предполагам?

— Не, монсеньор, ни най-малко, беше действителност, и то от най-сериозните, уверявам ви. Това изплащане си струва труда да бъде направено, тъй като се отнася за петстотин хиляди ливри, а петстотин хиляди ливри са голяма сума.

— Сума, която вие любезно ми дадохте на заем — каза кардиналът и по лицето му се появи лека бледност.

— Да, монсеньор, която ви дадох на заем — отговори Балзамо. — Приятно ми е да видя такава добра памет у един прочут принц.

Ударът бе нанесен, кардиналът усети как по челото и по бузите му се стича студена пот.

— За миг си помислих — каза кардиналът, като се опита да се усмихне, — че свръхчовекът Жозеф Балзамо е отнесъл своята полица в гроба, хвърляйки в огъня моята разписка.

— Монсеньор — отговори важно граф Калиостро, — животът на Жозеф Балзамо е нерушим, както и листът хартия, който смятате, че е унищожен. Смъртта няма власт над еликсира на живота, огънят няма власт над амианта78.

— Не разбирам — каза смаян кардиналът.

— Ей сега ще разберете, монсеньор, сигурен съм — каза Калиостро. — Като разпознаете вашия подпис.

Той му подаде една сгъната бележка, която, преди още да я разгърне, накара принца да извика:

— Моята разписка. Но вие я бяхте изгорили, господине, аз видях пламъка от нея.

— Вярно, аз хвърлих хартийката в огъня — каза графът, — но, както казах, монсеньор, случайността е пожелала да напишете разписката върху парче амиант вместо върху обикновена хартия, така че аз я намерих неповредена сред загасващите въглени.

— Господине — каза с известно високомерие кардиналът, защото той смяташе, че вижда в описанието на разписката белег на недоверие, — вярвайте ми, че аз нямаше да отрека моя дълг и без тази хартия, аз не се отказвам от бележката и вие грешите, като ме заблуждавате.

— Аз да ви заблуждавам, монсеньор, и за миг не съм имал подобно намерение, кълна се.

Кардиналът кимна.

— Накарахте ме да повярвам, господине — продължи кардиналът, — че разписката е унищожена.

— За да можете спокойно и щастливо да използвате петстотин хиляди ливри — отговори на свой ред Балзамо и леко повдигна рамене.

— В края на краищата, господине — продължи кардиналът, — как оставихте цели десет години една такава сума, без да я потърсите?

— Знаех, монсеньор, при кого е вложена. Събитията, забавленията, крадците често са ограбвали цялото ми имущество. Но като знаех, че държа тези пари на сигурно място, аз търпях и чаках до последния миг.

— Последният миг настъпил ли е?

— Уви, да, монсеньор!

— Значи не можете повече да търпите и да изчаквате?

— Наистина невъзможно ми е — отговори Калиостро.

— Значи си искате парите?

— Да, монсеньор.

— Още днес?

— Ако обичате.

Разтреперан от отчаяние, кардиналът замълча за малко, после с променен глас каза:

— Графе, нещастните принцове по земята не доставят толкова бързо богатствата, колкото вие и другите магьосници, които заповядвате на демоните и ангелите.

— О, монсеньор — каза Калиостро, — вярвайте ми, че нямаше да ви поискам тази сума, ако не знаех предварително, че я имате.

— Аз да имам петстотин хиляди ливри! — възкликна кардиналът.

— Тридесет хиляди ливри в злато, десет хиляди — в сребро, а останалите — в бонове в касата.

Кардиналът пребледня.

— Които са в този шкаф на Бул79 — продължи Калиостро.

— О, господине, вие знаете?

— Да, монсеньор, и зная също всичко, което е трябвало да жертвате, за да доставите тази сума. Чух дори да казват, че среброто сте купили на двойна цена.

— Вярно е.

— Обаче, монсеньор — продължи Калиостро, — за десет години аз двадесет пъти едва не умрях от глад или затруднения, въпреки че имах този документ, който за мен представляваше половин милион. Обаче, за да не ви безпокоя, чаках. Мисля, че сме горе-долу квит, монсеньор.

— Квит, господине! — извика принцът. — О, не казвайте, че сме се разплатили, тъй като вие имате предимството щедро да ми заемете голямата сума. Квит! О, не, не! Аз съм и ще остана вечно ваш длъжник. Само, графе, питам ви, защо вие, който можехте вече десет години да ми поискате тази сума, мълчахте? През тези десет години аз можех двадесет пъти да ви върна парите, без да се притеснявам.

— Докато днес… — попита Калиостро.

— О, не крия — извика принцът, — че днес изисквате да ви бъде върната сумата, защото вие изисквате, нали?

— Уви, да, монсеньор.

— Това ужасно ме притеснява!

Калиостро поклати глава и повдигна рамене, което означаваше: „Какво искате, монсеньор, така е и не може да бъде другояче.“

— Но вие, който отгатвате всичко — продължи принцът, — вие, който умеете да четете в сърцата на хората и дори виждате в затворените шкафове, което понякога е по-лошо, вие може би не се интересувате да научите защо държа толкова на тези пари?

— Лъжете се, монсеньор — каза с леден тон Калиостро. — Не, не се съмнявам и моите тайни са ми донесли доста тъга, разочарования и нещастия, за да ме занимават тайните на другите, освен когато те ме засягат. Интересувах се дали имате или нямате пари, не ме засяга за какво сте ги предназначили. Освен това, монсеньор, ако знаех сега причината за вашето затруднение и ако тя ми се стореше сериозна и значителна, може би щях да склоня да отложа още, нещо, което при сегашните обстоятелства, повтарям, щеше да ми причини най-голямата щета. Предпочитам да не съм в течение на вашите работи.

— О, господине — извика кардиналът, чиято гордост и чувствителност бяха засегнати от думите на Калиостро, — не смятайте поне, че искам да будя състрадание с личните си затруднения, вие ще получите лихвата си, тя е означена и гарантирана чрез тази разписка, подписана от мен. Ще имате вашите петстотин хиляди ливри.

Калиостро се поклони.

— Зная — продължи кардиналът, разкъсван от болката да загуби в една минута толкова трудно събрани пари, — добре ми е известно, господине, че тази хартия е само едно признаване на дълга и не определя падежа на плащането.

— Ваше високопреосвещенство, моля да ме извините — отговори графът, — но аз се съобразявам буквално с разписката и виждам в нея написано:

Кардиналът целият изтръпна, той беше забравил не само дълга, но и в каква форма бе представен.

— Виждате, монсеньор — продължи Балзамо, — че не искам невъзможното. Не можете, добре! Само съжалявам, че Ваше високопреосвещенство, изглежда, е забравил, че сумата е била дадена спонтанно от Жозеф Балзамо във върховен час и на кого — на господин Дьо Роан, когото не е познавал. Ето, струва ми се, една постъпка на голям благородник, която господин Дьо Роан, толкова голям благородник, може да повтори също при връщането на дълга. Но вие преценихте, че не трябва да става по този начин, да не говорим повече, вземам обратно разписката. Сбогом, монсеньор.

Калиостро сгъна хладно хартията и се приготви да я сложи в джоба си. Кардиналът го спря.

— Графе — каза той, — човек от рода Роан не понася никой на света да му дава уроци по щедрост. Впрочем сега ще бъде просто урок по честност. Дайте ми, моля, разписката, за да я платя.

На свой ред Калиостро, изглежда, се поколеба. Действително бледото лице, подутите очи, треперещата ръка на кардинала породиха у него силно състрадание. Кардиналът с цялата си гордост разбра доброто разположение на Калиостро. За миг предположи, че то ще бъде последвано от благоприятен за него изход. Но изведнъж погледът на графа стана по-суров, някаква сянка премина над начумерените му вежди, той протегна ръка към кардинала и даде разписката.

С наранено сърце господин Дьо Роан не изпусна нито миг, запъти се към шкафа, който Калиостро беше посочил, извади оттам голяма пачка банкноти, после посочи с пръст много кесии със сребро и изтегли едно чекмедже, пълно със злато.

— Графе — каза той, — ето вашите петстотин хиляди ливри, само че сега ви дължа още двеста и петдесет хиляди ливри за лихвата, ако допуснем, че се отказвате от сложната лихва, което ще представлява една още по-голяма сума. Ще наредя на иконома да направи сметките и да ви даде гаранция за изплащането, като ви помоля да ми дадете известно време.

— Монсеньор — отговори Калиостро, — аз дадох назаем петстотин хиляди ливри на господин Дьо Роан. Господин Дьо Роан ми дължи петстотин хиляди ливри и нищо повече. Ако исках да получа лихви, щях да ги отбележа в разписката. Пълномощник или наследник на Жозеф Балзамо, както искате, защото Жозеф Балзамо е наистина мъртъв, аз трябва да приема само сумата, отбелязана в разписката, вие ми я плащате, аз я получавам и благодаря, като моля да приемете моите почит и уважение. Вземам парите, монсеньор, и тъй като спешно имам нужда от цялата сума днес, ще изпратя да вземат златото и среброто, като ви моля да ги приготвите.

С тези думи, на които кардиналът не намери отговор, Калиостро сложи пачката с банкнотите в джоба си, почтително поздрави принца, остави разписката и излезе.

— Нещастието засяга само мен — въздъхна господин Дьо Роан, след като Калиостро си тръгна, — понеже кралицата може да плати и никакъв неочакван Жозеф Балзамо няма да дойде при нея, за да й иска петстотин хиляди ливри.