Колието на кралицата

27.„Академията“ на господин Дьо Бозир

Бозир бе възприел буквално съвета на синьото домино и отиде в това, което се наричаше негова академия. Гордият приятел на Олива, примамен от огромното число два милиона, повече се опасяваше от нещо като изключване, което колегите му бяха скроили тази вечер, като не го уведомиха за един толкова изгоден план.

Той знаеше, че хората от „академията“ не могат да се похвалят с добросъвестност, и това за него беше основание да бърза — там винаги дори случайно отсъстващите са ощетени, а още повече, когато другите се възползват от отсъствието им.

Сред членовете на „академията“ Бозир си бе създал репутация на ужасен човек. Това не бе нито учудващо, нито непонятно. Бозир бе на младини полицейски пристав, носил бе униформа, бе съумявал да постави едната си ръка на кръста, а другата върху дръжката на шпагата. Той имаше привичката при най-малката обида да нахлупи върху очите си шапката, във всеки случай жест, който за не особено смелите беше страшен, особено ако тези хора имаше защо да се страхуват от дуел или от любопитството на правосъдието.

Следователно Бозир смяташе да отмъсти за непочтителното отношение, проявено към него, заплашвайки събратята си от тайния игрален дом на улица „По дьо Фер“.

От вратата „Сен Мартен“ до църквата „Сен Сюлпис“ беше далече, но Бозир беше богат, метна се в един кабриолет и обеща петдесет су на кочияша, тоест една ливра бакшиш — съгласно тарифата от онова време нощният курс струваше колкото дневния в наши дни.

Конете бързо поеха. Бозир си придаде малко ядосан вид и поради липсата на шапка, каквато нямаше, понеже беше с домино, и липсата на шпага той придаде на лицето си доста свадлив израз, за да хвърли в безпокойство всеки закъснял минувач.

Влизането му в „академията“ предизвика известна сензация.

Там, в първия салон, хубав салон, целият в сиво, с полилеи и много игрални маси, имаше двадесетина комарджии, които пиеха бира и сироп, усмихвайки се с крайчеца на устата си на седем-осем, ужасно наплескани с белила и червила, следящи играта жени.

На главната маса играеха „фараон“, мизите бяха нищожни, а оживлението съответстваше на мизите. При пристигането на доминото, което мачкаше капюшона си, пъчейки се в диплите на наметалото, няколко дами започнаха да се хилят — полуподигравка, полушега. Господин Бозир беше конте и жените не го измъчваха много.

Обаче той приближи така, като че нищо не бе чул, нищо не бе видял, и стигнал до масата, мълчаливо изслуша една забележка за лошото си настроение.

Един от комарджиите, стар съмнителен финансист с добродушен израз на лицето, бе първият, който се обади и предизвика Бозир.

— Дявол да го вземе, рицарю, вие идвате от бала със странна физиономия — подметна смелчагата.

— Наистина — потвърдиха дамите.

— Охо, рицарю, доминото не ви ли стяга главата? — попита друг комарджия.

— Не, доминото не ми пречи — отвърна грубо Бозир.

— Така! Точно така! — продължи банкерът, който подрънкваше дванадесетина луидора. — Господин рицарят Дьо Бозир ни измени, нима не виждате, че е бил на бала в Операта и че някъде около Операта е намерил добра миза и че е изгубил?

Едни се смееха, други го съжаляваха, а жените му съчувстваха — всеки според характера си.

— Не е вярно, че съм изменил на приятелите си — възрази Бозир, — аз не съм способен на измени. Изгодно е на някои хора измежду познатите ми да изменят на приятелите си.

— Какво искате да кажете, скъпи рицарю? — попитаха двама-трима от съдружниците му.

— Знам аз какво искам да кажа — отвърна Бозир.

— Но на нас това не ни е достатъчно — забеляза старецът с доброто настроение.

— Това вас не ви засяга, господин финансист — прибързано и неуместно възрази Бозир.

Един доста изразителен поглед на банкера предупреди Бозир, че думите му бяха неуместни. И действително в тази аудитория не трябваше да се поставя граница между тези, които плащат, и онези, които прибират парите. Бозир разбра това, но той вече се беше хвърлил, а престорено смелите спират по-трудно от доказано храбрите.

— Мислех, че тук имам приятели — продължи той.

— Ами… да — отговориха мнозина.

— Е, да, но съм се лъгал.

— В какво?

— В това, че много неща се вършат без мен.

Нов знак на банкера, нови възражения от страна на присъстващите съдружници.

— Достатъчно е, че знам, и лицемерните приятели ще бъдат наказани — заяви Бозир.

Той потърси шпагата си, но намери само джобчето, което бе пълно с луидори. То звънна издайнически.

— Ах! Ах! — възкликнаха две дами. — Тази вечер господин Бозир е с добра наличност.

— Ами да! — каза лукаво банкерът. — Струва ми се, че и да е изгубил, то не всичко е проиграл, и ако е изменил на правилата, то това не е непоправимо. Хайде, залагайте, скъпи рицарю.

— Благодаря! — отговори рязко Бозир. — Щом като всеки пази каквото има, аз също пазя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — му пошепна един от комарджиите.

— След малко ще разясним — отговори Бозир.

— Впрочем играйте! — настоя банкерът.

— Един обикновен луидор — подсказа една дама, докосвайки Бозир по рамото, за да се доближи колкото е възможно по-близо до джоба му.

— Играя само на милиони — каза дръзко Бозир. — И наистина не намирам за подходящо това, че тук се играе за нищожни луидори. За милиони! Хайде, господа от „По дьо Фер“, след като се отнася до милиони, хайде, долу мизите от по един луидор! Милиони, милионери! Залагайте милиони!

Бозир бе достигнал онази степен на екзалтация, която тласка човека зад пределите на здравия разум. Опиянение, по-опасно от това, до което се стига и с най-възбуждащото вино. Изведнъж получи изотзад удар в краката, достатъчно силен, за да го спре внезапно. Той се обърна и видя до себе си едно широко лице с цвят на маслина, сурово и сипаничаво, с черни очи, блестящи като горящи въглени.

На гневния жест на Бозир тази странна особа отвърна с церемониален поздрав и с поглед, остър като рапира.

— Португалецът! — продума Бозир, поразен от този поздрав на човека, който току-що и неочаквано го удари.

— Португалецът! — повториха дамите, които зарязаха Бозир, за да полетят около чужденеца.

Този португалец наистина беше любимото момче на дамите, на които той, под претекст че не говорел френски, неизменно носеше лакомства, понякога загънати в касови бележки за по петдесет до шестдесет ливри.

Бозир познаваше този човек като един от съдружниците. Португалецът винаги губеше от постоянните посетители на игралния дом. Той определяше мизите си в размер на сто ливри седмично и редовно посетителите отнасяха стоте му ливри.

Бозир, получил лекия ритник, който португалецът току-що му бе нанесъл по прасците, изчака, премълча и седна.

Португалецът се включи в играта, постави на масата двадесет луидора и след двадесет удара в продължение на петнадесет минути той бе лишен от двадесетте си луидора от шест алчни комарджии, които за момент забравиха острите нападки на банкера и на останалите съучастници в измамата.

Часовникът удари три часът сутринта, Бозир допиваше чашата си.

Влязоха двама лакеи, банкерът пусна парите в двойното дъно на масата, защото правилата на сдружението бяха така подпечатани с доверието към членовете, че никога един от тях не можеше да владее изцяло фондовете му.

В края на сеанса парите падаха през малък отвор в двойното дъно на масата, а към правилата имаше такова допълнение, че банкерът никога да не посегне на парите и никога да не може да носи със себе си пари. Което означаваше, че му се забраняваше да натика двадесетина луидора в ръкавите си и че сдружението си запазваше правото да го обискира и да вземе златото, което би успял да пусне в джоба си.

Лакеите донесоха на членовете на кръжока наметалата, мантиите и шпагите им; много от щастливите комарджии предлагаха ръка на дамите, изгубилите си придаваха важност в столовете на колела, все още модерни в тези тихи квартали, и нощта настъпваше в игралния салон.

Бозир също си поставяше доминото така, като че ще предприеме най-дългото пътуване, но не бе прекосил още първия етаж, когато вратата се затвори, карети, подвижни столове и пешеходци изчезнаха в мрака, а той се върна в салона, където дванадесет от съдружниците също се връщаха.

— Най-после ще се обясним — каза Бозир.

— Запалете лампите си и не говорете така високо — каза строго и на добър френски португалецът, който от своя страна запали свещ на масата.

Бозир промърмори нещо, на което никой не обърна внимание. Португалецът седна на мястото на банкера; огледаха дали капаците, завесите и вратите бяха добре затворени; тихо насядаха, с лакти, подпрени върху покривката, ужасно любопитни.

— Имам да направя едно съобщение — обяви португалецът. — За щастие дойдох навреме, защото тази вечер господин Дьо Бозир ужасно го сърби езикът и беше невъздържан…

Бозир имаше желание да изкрещи.

— Хайде, мирувай! — продължи португалецът. — Без празни приказки, които са повече от неблагоразумни. Узнали сте за идеята ми — това добре. Вие сте човек с въображение, може да сте се досетили, но мисля, че честолюбието никога не трябва да превъзхожда интересите.

— Не ви разбирам — обади се Бозир.

— Как не! Господин Дьо Бозир искаше да докаже, че той е открил аферата.

— Каква афера? — запитаха заинтригуваните.

— Аферата за двата милиона! — извика превзето Бозир.

— Два милиона! — възкликнаха съдружниците.

— И първо — избърза да продължи португалецът, — вие преувеличавате, невъзможно е аферата да стигне до тази сума. Веднага ще докажа това.

— Никой тук не знае какво искате да кажете — намеси се банкерът.

— Да, но всички очакваме да чуем — добави друг.

— Говорете пръв — предложи Бозир.

— Много бих искал — каза португалецът.

Той си наля голяма широка купа бадемово питие, което спокойно изпи, без да промени поведението си на бездушен човек:

— Знайте, не казвам това за господин Дьо Бозир, но колието не струва повече от един милион и петстотин ливри!

— А… ако се отнася до колие — рече Бозир.

— Да, господине, това не е ли вашата афера? — попита португалецът.

— Може би.

— Сега ще се прави на потаен, след като беше недискретен.

Португалецът вдигна рамене.

— Със съжаление ви виждам да ми говорите с тон, който не ми харесва — каза Бозир в позата на петел, който се изправя на шиповете си.

— Внимавайте! Внимавайте! — рече португалецът, студен като мрамор. — После ще кажете това, което ще кажете, но преди всичко аз ще ви кажа, каквото имам да казвам, а времето е малко. Защото трябва да знаете, че посланикът ще пристигне най-късно след осем дни.

— Нещата се усложняват — събралите се потрепваха с пръсти от любопитство: колието, един милион и петстотин хиляди, един посланик… какво бе всичко това?

— С две думи, ето какво — каза португалецът, — господата Бьомер и Босанж са изработили и предложили на кралицата едно колие от диаманти, което струва един милион и петстотин хиляди ливри. Кралицата е отказала да го приеме. Спестените пари е обещала за държавна помощ. Бижутерите не знаят какво да го правят. Те са много затруднени, понеже това колие може да бъде купено само от богат крал. Е, добре! Аз намерих кралската особа, която ще закупи това колие и ще го извади от желязната каса за ценности на господата Бьомер и Босанж.

— Кой? — запитаха съдружниците.

— Моята милостива владетелка, кралицата на Португалия. — И португалецът се изпъчи.

— По-малко от когато и да било разбираме нещо — казаха съдружниците.

„Аз вече нищо не разбирам“ — помисли си Бозир.

— Обяснете по-ясно, скъпи господин Мануел — помоли той, — защото личните разногласия трябва да се подчинят на общия интерес. Искрено ви признавам, вие сте бащата на идеята. Отричам на всички останали правото на бащинство, но за Бога, бъдете ясен!

— Вече сме убедени, че съществува колие за милион и половина ливри — каза банкерът. — Това е една важна точка.

— И колието се намира в касата на господата Бьомер и Босанж — ето втората точка — добави Бозир.

— А дон Мануел каза, че Нейно величество кралицата на Португалия купува колието. Това е, което ни обърква.

— Нищо по-ясно от това — каза португалецът. — Трябва само да се слуша внимателно какво говоря. Мястото на посланика е вакантно. Има временно управляващ, новият посланик, господин Де Суза пристига най-рано след осем дни.

— Добре де! — каза Бозир.

— Какво пречи на бързащия да види Париж посланик да пристигне и да се настани за осем дни?

Присъстващите се спогледаха съвсем слисано.

— Разберете! — живо продължи Бозир. — Дон Мануел иска да ви каже, че дотогава може да пристигне истински посланик или подставено лице.

— Точно така — потвърди португалецът. — Ако посланикът, който ще се представи, пожелае да вземе колието на Нейно величество кралицата на Португалия, нима няма право на това?

— Дявол да го вземе, наистина! — възкликнаха присъстващите.

— И той ще преговаря с господата Бьомер и Босанж. Ето това е всичко.

— Абсолютно всичко.

— Само че трябва да се плати, когато се преговаря — забеляза банкерът на „фараона“.

— Виж ти! Да! — каза португалецът.

— Господата Бьомер и Босанж, без да са получили добри гаранции, няма да допуснат колието да попадне в ръцете на един посланик, па бил той и истинският Суза.

— О, аз добре съм помислил за гаранцията — каза бъдещият посланик.

— Каква?

— Както казахме, посолството е празно, нали? — припомни Мануел.

— Да.

— Там е останал само един началник на канцелария, предан поклонник на френския език, който говори португалски език лошо като светски мъж и който е очарован, когато португалците му говорят на френски, защото не се измъчва, а когато французите му говорят на португалски, е възхитен, защото блести.

— Е, та? — попита с недоумение Бозир.

— Следователно ще се представим на този почтен човек с всички одежди на новото представителство.

— Външният вид е добър, но документите са по-важни — забеляза Бозир.

— Ще имаме и документите — прекъсна го дон Мануел.

— Би било излишно да правим извода, че господин Мануел е ценен човек — каза Бозир.

— След като видът и документите убедят началника на канцеларията в идентичността на делегацията, ние ще се настаним в посолството.

— О! Това е прекалено! — прекъсна го Бозир.

— Това е задължително — продължи португалецът.

— Това е съвсем просто — потвърдиха останалите съдружници.

— Ами началникът на канцеларията? — възрази Бозир.

— Вече казахме — той ще бъде убеден.

— Ако стане недоверчив, десет минути преди да се е усъмнил, ще бъде уволнен. Мисля, че един посланик има право да смени началника на канцеларията си.

— Разбира се.

— Следователно ние сме господари на посолството и първата ни работа е да посетим господата Бьомер и Босанж! — каза дон Мануел.

— Не, не! — живо се обади Бозир. — Струва ми се, вие пренебрегвате нещо много съществено, което аз точно знам, аз, човекът, който е живял в кралски дворци. А именно, че подобна операция не може да се реализира от посланик, преди да е приет на тържествена аудиенция при краля, а там, Бога ми, е опасно. Спомнете си, че прославеният Риза Бей, който е бил приет от Луи XIV в качеството му на посланик на шаха на Персия, е имал смелостта да предложи на Негово величество, дълбоко вярващ християнин, тюркоази за тридесет франка, та казвам ви, Риза Бей е знаел много добре персийски, но, по дяволите, ако във Франция е имало учени, способни да докажат, че той не е идвал от Исфахан? Ние веднага ще бъдем познати. Моментално ще ни кажат, че говорим португалски на чист галски, и ще ни изпратят в Бастилията. Да внимаваме!

— Вашето въображение ви отвежда твърде далече, скъпи колега — прекъсна го португалецът. — Ние няма да се изправим пред всички тези опасности, ще си останем по домовете.

— Тогава господин Бьомер също няма да ни повярва, че сме португалци.

— Ще убедим господин Бьомер, че идваме във Франция с обикновената мисия да закупим колието, а посланикът е сменен, когато ние вече сме били на път. Самата заповед да дойдем да го заместим ни е връчена. Тази заповед, ако е нужно, ще бъде показана на господин Босанж, след като е била показана на господин началника на канцеларията на посолството, само на министрите на краля трябва да се постараем да не бъде показвана, защото министрите са любопитни, те са недоверчиви и биха ни създали неприятности по множество дребни подробности.

— О, да! Да не влизаме във връзка с министрите — казаха събралите се.

— А ако господата Бьомер и Босанж поискат изплащане на първата вноска — попита Бозир.

— Това би усложнило сделката — отговори смутен португалецът.

— Защото, накрая, обичайно е един посланик да пристига с акредитиви, ако ли пък не — с налични пари.

— Точно така — обадиха се съдружниците.

— Сделката ще се провали — продължи Бозир.

— Вие все намирате начин да ме лишите от сделката. Не намирате ли нещо, което да успее? — каза Мануел с хладна язвителност.

— Именно защото искам сделката да успее, изтъквам затрудненията — възрази Бозир. — Чакайте, чакайте, откривам и други начини.

Всички приближиха глави в кръг.

— Във всяко посолство има каса.

— Да, каса и кредит.

— Да не говорим за кредити — продължи Бозир, — нищо не е по-скъпо за доставяне. За да получим кредит, ще ни бъдат необходими коне, екипажи, слуги, мебели, други принадлежности, основание за получаване на какъвто и да било кредит. Нека поговорим за касата. Какво мислите за тази от вашето посолство?

— На своята върховна повелителка — Нейно величество, винаги съм гледал като на великолепна кралица. Тя навярно е направила всичко, както трябва.

— Това ще видим. И после, да допуснем, че в касата няма нищо — каза Бозир.

— Възможно е — рекоха, усмихвайки се, съдружниците.

— Тогава нямаме повече затруднения, защото веднага ние, посланиците, ще попитаме господата Бьомер и Босанж с кого в Лисабон поддържат търговски отношения и ние подписваме, подпечатваме, запечатваме писмата им за исканата сума.

— Ето това е добре! — каза величествено дон Мануел. — Аз, ангажиран с изобретателство, не се впуснах в подробностите.

— Които са превъзходни — намеси се банкерът на „фараона“, облизвайки се.

— Сега да обмислим: как да си разпределим ролите — предложи Бозир. — Дон Мануел го виждам като посланик.

— Ах, ама разбира се, да — в хор потвърди събранието.

— А аз виждам господин Дьо Бозир като мой секретар преводач — добави дон Мануел.

— Защо така? — малко неспокойно се обади Бозир.

— Аз не трябва да казвам нито дума на френски, та аз съм господин Де Суза, тъй като познавам този благородник от висок ранг, а ако той говори, което се случва рядко, то той говори само на португалски. Напротив, вие, господин Дьо Бозир, вие сте пътешествал, имате голям опит в парижките сделки, говорите приятно португалски.

— Зле — поправи го Бозир.

— Достатъчно, за да не ви помислят за парижанин.

— Вярно… но…

— А после — добави дон Мануел, приковавайки черните си очи в Бозир — за най-полезните агенти — най-големите облаги.

— Разбира се — потвърдиха съдружниците.

— Прието, аз съм секретар преводач.

— Тогава да решим веднага как ще се разпредели печалбата от аферата? — прекъсна го банкерът.

— По най-простия начин — отговори дон Мануел. — Ние сме дванадесет души.

— Да, дванадесет — потвърдиха съдружниците, преброявайки се.

— В такъв случай по една дванадесета част — добави дон Мануел, — все пак с уговорката, че някои между нас ще получат по дял и половина. Аз например като баща на идеята и като посланик, господин Дьо Бозир, защото предвиди удара и изприказва милион приказки, идвайки тук.

Бозир направи знак на съгласие.

— И накрая дял и половина и за този, който ще продаде колието.

— Охо! — възкликнаха в един глас всички съдружници. — Не! Много е!

— Защо пък? Той, струва ми се, ще рискува много.

— Да — обади се банкерът, — но той ще получи бакшишите, комисионните, премиите, които му оформят значителен дял.

— Ето че всичко е уредено, а утре подробностите, вече е късно — каза Бозир.

Той си мислеше за Олива, останала на бала сама с онова синьо домино, към което въпреки лекотата, с която раздаваше златни луидори, любовникът на Никол не изпитваше сляпо доверие.

— Не, не, веднага да приключим всичко. Какви са тези подробности? — настояха съдружниците.

— Подвижен стол, купе с герба на Суза — каза Бозир.

— Ще бъде необходимо много време за рисуване — възрази дон Мануел. — И преди всичко за изсушаване.

— Има и друг начин тогава — каза Бозир. — Купето от господин посланика ще се е счупило по пътя и той ще бъде принуден да вземе това на секретаря си.

— Вие значи имате купе, вие? — запита учуден португалецът.

— Първото, което ми попадне.

— А гербовете ви?

— Първите, които са ни подръка.

— А, това улеснява всичко. Много прах и кал върху капаците, също отзад на колата, на мястото на гербовете. Така канцлерът на посолството ще види само прах и кал.

— Ами останалата част от мисията? — попита банкерът.

— Ние, останалите, ще пристигнем вечерта, по-удобно е за начало, а вие, вие ще дойдете на следващия ден, когато вече ще сме разчистили пътищата.

— Много добре.

— На всеки посланик освен секретар му трябва и камериер — поясни дон Мануел, — деликатна функция!

— Господин командор — обърна се банкерът към един от измамниците, — вие поемате ролята на камериер.

— А средствата за покупки? — попита дон Мануел. — Аз съм на сухо!

— Аз имам пари — каза Бозир, — но те са на любовницата ми.

— Какво има в касата? — попитаха съдружниците.

— Вашите ключове, господа — отговори банкерът.

Всеки от съдружниците извади по едно ключе, което отваряше една от дванадесетте ключалки, с които се затваряше двойното дъно на прословутата маса, така че в това „почтено“ общество никой не можеше да отвори касата без позволението на останалите единадесет колеги. Пристъпи се към проверката.

— Сто деветдесет и осем луидора над резервните фондове — каза банкерът, който бе наблюдаван от всички.

— Дайте ги на господин Бозир и на мен. Не е много, нали? — попита Мануел.

— Дайте ни две трети от тях, оставете остатъка на другата част от посолството — каза Бозир с щедрост, която помири всички гласове.

По този начин дон Мануел и Бозир получиха сто тридесет и два луидора, а шестдесет и шест останаха на другите.

Разделиха се с насрочена среща за следващия ден. Бозир побърза да скъта доминото си под мишница и да изтича до улица „Дофин“, където се надяваше да намери отново госпожица Олива, притежателката на всички предишни добродетели и на новите луидори.