Колието на кралицата

93.И последната надежда е изгубена

От начина, по който Жана бе оплела делото, виждаме, че ставаше невъзможно да се разкрие истината. Уличена неопровержимо от двадесет показания на заслужаващи доверие хора, че е откраднала диамантите, Жана не можеше да допусне да я смятат за обикновена крадла. Срамът трябваше да го понесе и някой друг освен нея. Тя се убеждаваше, че шумът около скандала във Версай така добре ще потули нейното, на графиня Дьо ла Мот, престъпление, че ако я осъдят, присъдата щеше да удари най-напред кралицата.

Ала сметката й излезе крива. Кралицата посрещна уверено разискванията по двойното дело, а кардиналът изтърпя разпита, съдиите и скандала. Така те отнеха на противницата си ореола на невинност, с който тя бе решила да украси цялата си лицемерна сдържаност. Но, чудно, публиката щеше да види как пред нея се развива един процес, в който всички бяха виновни, дори тия, които правосъдието щеше да оправдае.

След безброй очни ставки, при които кардиналът винаги беше спокоен и вежлив дори с Жана, а Жана се показа необуздана и вредна за всички, общественото мнение изобщо и мнението на съдиите в частност се изграждаше неумолимо. Почти невъзможни бяха всякакви инциденти, изчерпиха се всички разкрития. Жана забеляза, че не бе оказала никакво въздействие върху съдиите. В тишината на тъмницата тя прецени всичките си сили, всичките си надежди. Всички, които заобикаляха господин Дьо Бретьой или му служеха, съветваха Жана да пази кралицата и да обвинява безмилостно кардинала.

Всички близки до кардинала влиятелни семейства, съдии, свързани със сензационния процес, духовенството, разполагащо с всевъзможни средства, съветваха госпожа Дьо ла Мот да каже цялата истина, да разобличи интригите на двора и да вдигне такъв шум, че да зашемети болезнено коронованите глави.

Тази страна се опитваше да сплаши Жана, изтъкваше й отново, че повечето съдии клонят към кардинала, което тя знаеше отлично, че тя ще се съсипе безполезно в борбата, и добавяше, виждайки я почти свършила, че по-добре е да я осъдят за случая с диамантите, отколкото по престъпления за оскърбление на държавния глава — кърваво чудовище, дремещо на дъното на феодалните закони, което никога не излиза наяве в един процес, без да повлече след себе си смъртта.

Тази страна изглеждаше сигурна в победата. Възторгът на народа се проявяваше едновременно с благоразположение към кардинала. Мъжете се възхищаваха на търпението му, а жените — на дискретността му. Мъжете се възмущаваха, че е бил подло измамен, жените не искаха да вярват. За много хора Олива, макар и жива с приликата и признанията си, никога не бе съществувала или ако съществуваше, кралицата я бе измислила нарочно за случая.

Жана размишляваше върху всичко това. Нейните адвокати я изоставяха, съдиите й не криеха отвращението си, Роановци я обвиняваха разпалено, общественото мнение я презираше. За да обезпокои съдиите, да уплаши приятелите на кардинала, да засили всеобщата омраза срещу Мария-Антоанета, тя реши да нанесе последен удар. Трябваше да си послужи със следното средство:

Що се отнася до кралския двор, да ги убеди, че тя непрекъснато е щадила кралицата и че ще разкрие всичко, ако я поставеха натясно.

Що се отнася до кардинала, трябваше да ги убеди, че тя мълчи само за да подражава на неговата деликатност, но проговори ли той, подтиквана от неговия пример, тя също щяла да заговори и че и двамата едновременно ще разкрият своята невинност и истината.

Всъщност това беше само извадка от поведението й по време на процеса. Но трябва да кажем, всяко известно ястие може да се освежи с нови подправки. Ето какво измисли графинята, за да подобри двете си тактики. Тя написа писмо до кралицата, писмо, чието съдържание само по себе си показва характера и целта му:

Както виждаме, Жана бе пресметнала всичко. Или това писмо щеше да стигне до кралицата и да я уплаши с упоритостта, която проявяваше Жана, и тогава кралицата, сигурно уморена от борбата, ще се реши да я прекрати, като освободи Жана, защото затворът и процесът не бяха довели до нищо. Или, което беше по-вероятно и се доказваше от края на писмото, Жана изобщо не разчиташе на писмото, защото, замесена в процеса, кралицата не можеше да спре нищо, без сама да се осъди. Ето защо Жана явно не бе разчитала, че ще предадат писмото й на кралицата.

Тя знаеше, че пазачите бяха предани на управителя на Бастилията, тоест на господин Дьо Бретьой. Знаеше, че всички във Франция правят от аферата с колието напълно политическа спекула, което от парламентите на господин Мопу93 насам не беше се случвало. Ако пратеникът, когото щеше да натовари да връчи писмото, не го дадеше на управителя, сигурно щеше да го запази за себе си или за съдиите, които бяха на негово мнение. Накрая тя бе уредила всичко така, че писмото, попаднало в нечии ръце, да посее семе на омраза, недоверие и неуважение към кралицата. В същото време, докато пишеше писмото до Мария-Антоанета, тя съчиняваше друго писмо до кардинала:

Това хитро писмо бе предадено на кардинала лично от нея при последната очна ставка в голямата приемна на Бастилията.

Тя видя как кардиналът почервеня, пребледня и потрепери от безподобната й дързост. Той излезе да си поеме дъх. Що се отнася до писмото за кралицата, графинята го предаде веднага на абат Льокел, свещеник в Бастилията, който бе придружил кардинала до приемната и беше предан на интересите на Роан.

— Господине — каза му тя, — като се наемате да връчите писмото, вие можете да промените както съдбата на господин Дьо Роан, така и моята съдба. Запознайте се със съдържанието му. Задълженията ви повеляват да пазите тайна. Ще се убедите, че аз чукам на единствената врата, на която ние, кардиналът и аз, можем да поискаме помощ.

Свещеникът отказа.

— Вие виждате в мен само духовно лице — отговори той. — Нейно величество ще помисли, че сте й писали по мой съвет и че сте ми признали всичко, аз не мога да се съглася да се погубя.

— Тогава — каза Жана, като се отчая от неуспеха на хитростта си, но пък искаше да сплаши кардинала — кажете на господин Дьо Роан, че ми остава едно средство да докажа невинността си — ще дам да прочетат писмата, които той пишеше на кралицата. Противно ми е да използвам това средство, но за наш общ интерес ще го сторя.

Като видя, че свещеникът се уплаши от заканите й, тя за последен път се опита да пъхне в ръцете му ужасното си писмо до кралицата.

„Ако вземе писмото — мислеше си тя, — аз съм спасена, защото ще го попитам открито какво е направил, връчил ли го е на кралицата, и ще го подканя да отговори на въпроса ми. Ако не го предаде, с кралицата е свършено. Колебанието на Роан ще докаже неговото престъпление и моята невинност.“

Но щом писмото се озова в ръцете на абат Льокел, той го върна, като че пареше.

— Имайте предвид — каза Жана, бледа от гняв, — че няма нищо страшно, защото аз скрих писмото на кралицата в плик, адресиран до госпожа Дьо Мизери.

— Още повече! — извика абатът. — Двама души ще узнаят тайната. Двойна причина за неприязън на кралицата. Не, не, отказвам.

Той отблъсна пръстите на графинята.

— Знайте — каза тя, — че ме принуждавате да използвам писмата на господин Дьо Роан.

— Добре — отвърна абатът, — използвайте ги, госпожо.

— Но — продължи Жана, разтреперана от яд, — като ви заявявам, че доказателството за тайна кореспонденция с Нейно величество може да стане причина главата на кардинала да падне на ешафода, свободен сте да кажете „добре“. Аз ви предупредих.

В този миг вратата се отвори и на прага застана кардиналът, високомерен и разгневен.

— Нека по ваша вина главата на един Роан падне на ешафода, госпожо — отвърна той, — не за пръв път Бастилията ще гледа такова зрелище. Но щом е така, аз ви заявявам, че няма да упрекна ешафода, на който ще се търколи главата ми, стига да видя ешафода, на който ще бъдете дамгосана като предателка и фалшификаторка! Елате, абате, елате!

След тези съкрушителни думи той обърна гръб на Жана и излезе със свещеника, като остави разярена и отчаяна нещастната жена.