Колието на кралицата

15.Стоте луидора на кралицата

Сега, след като накарахме нашите читатели да се запознаят или да подновят познанството си с главните герои на тази история, сега, след като ги въведохме и в малката къща на граф Д’Артоа, и в двореца на Луи XIV — във Версай33, ще ги отведем в малката къща на улица „Сен Клод“, където кралицата на Франция заедно с Андре Таверне бе влязла инкогнито и се бе качила на четвъртия етаж.

След като кралицата си отиде, госпожа Дьо ла Мот, знаем това, от радост няколко пъти брои стоте луидора, които като по чудо й бяха паднали от небето. Петдесет двойни луидора от по четиридесет и осем ливри се разпиляха върху бедната маса и блестяха под светлината на лампата така, че аристократичното им присъствие изглеждаше оскърбително за цялата бедняшка мансарда. След удоволствието да има госпожа Дьо ла Мот не познаваше друго по-голямо от това да показва. Притежаването беше нищо за нея, ако то не пораждаше завист.

От известно време вече й бе омръзнало камериерката й да бъде свидетел само на мизерията й, затова сега бързаше да я приеме като довереница на богатството си.

Извика Клотилд, която бе останала в преддверието, и умело нагласи светлината на лампата така, че златото да блести върху масата.

— Клотилд! — извика я тя.

Прислужницата влезе.

— Елате тук и вижте! — добави госпожа Дьо ла Мот.

— Ах, госпожо… — извика старицата, сплитайки ръце и проточвайки шия.

— Безпокояхте се за възнаграждението си? — каза госпожа графинята.

— Ах, госпожо! Никога не съм казвала нито дума за това. Ами! Аз попитах госпожа графинята кога би могла да ми плати и това беше съвсем естествено, след като от три месеца насам нищо не съм получила.

— Мислите ли, че имаше откъде да ви платя?

— Исусе! Ако имах това там, бих се считала богата за през целия си живот.

Госпожа Дьо ла Мот погледна старицата, повдигайки рамене с неизразимо презрение.

— Щастие е, че някои хора си спомнят името, което нося, докато онези, които би трябвало да го помнят, го забравят.

— И за какво ще използвате всички тези пари? — попита Клотилд.

— За всичко.

— Първо, госпожо, това, което бих счела за най-важно, би било да обзаведем кухнята, защото вие ще давате вечери, нали, сега, когато имате пари?

— Шшт! — рече госпожа Дьо ла Мот. — Чука се.

— Госпожата се мами — каза старицата, спестяваща си винаги ходенето.

— Но аз ви казвам, че се чука.

— Ох, обещавам на госпожата…

— Хайде, вижте.

— Нищо не съм чула.

— Да. И преди малко също не бяхте чули нищо. О, ако двете дами си бяха отишли, без да влязат…

Този довод се стори убедителен на Клотилд и тя се запъти към вратата. Госпожа Дьо ла Мот побърза да прибере от масата петдесетте двойни луидора в ръката си, после ги пусна в едно чекмедже. Затваряйки чекмеджето, тя измърмори:

— Хайде, Провидение, още някой луидор!

Тези думи бяха произнесени с израз на скептична алчност, която би накарала дори Волтер да се разсмее. През това време входната врата се отвори и в антрето се чуха стъпки на мъж. Размениха се няколко думи между този мъж и Клотилд, без госпожа графинята да схване нещо. После вратата се затвори, стъпките се изгубиха по стълбището и старицата се върна с писмо в ръка.

— Ето — каза тя, подавайки писмото на господарката си.

Графинята внимателно разгледа почерка, плика и печата, после вдигна глава и попита:

— Прислужник?

— Да, госпожо.

— Познавам този герб — продължи госпожа Дьо ла Мот, оглеждайки отново печата.

После, като приближи печата към лампата, каза:

— Муцуна с девет златни дяволски ореха, кой носеше такъв герб?

Някое време тя се рови в спомените си, но безрезултатно.

— Все пак да видим писмото — промърмори.

Отвори го внимателно, така че да не повреди печата, и прочете:

— И това ли е всичко?

Графинята отново се помъчи да си спомни нещо и каза:

— Писах на толкова хора. Хайде да видим на кого съм писала… На всички. Кой ми отговаря? Дали е мъж или жена?… Почеркът нищо не говори… нищо не значи… истински почерк на секретар… Този стил? Стил на покровител — безизразен и стар.

После тя повтори: „Лицето, към което се обърнахте…“

— Фразата цели да оскърби. Сигурно е от жена.

Тя продължи:

— „… Ще дойде утре вечер, ако ви е приятно да го приемете.“ Една жена щеше да каже: „Ще ви очаква утре вечер.“ Мъж е… И все пак вчерашните дами са добре дошли, впрочем те бяха видни дами. Няма подпис… Но кой носи герб с девет златни дяволски ореха? Фамилията Роан, Боже мой! Да, аз писах на господин Дьо Гемене и на господин Дьо Роан — един от двамата ми отговаря, съвсем ясно… Но щитът на герба не е разделен на четири, писмото е от кардинала… Ах, кардинал Дьо Роан, този галантен мъж, този женкар, този властолюбец, той ще дойде да види госпожа Дьо ла Мот, ако госпожа Дьо ла Мот пожелае! Добре, да бъде спокоен, вратата ще му бъде отворена. И то кога? Утре вечер.

Тя се замечта.

— Една милосърдна дама, която дава сто луидора, може да бъде приета в мансарда, тя може и да помръзне върху студените ми плочки, да се поизмъчи върху столовете ми, твърди като скарата на Сан Лоран без огъня. Но един от князете на църквата, чест будоарен гост, повелител на сърцата! Не, не! На мизерията, която ще бъде посетена от негово преподобие, й е необходим повече лукс, отколкото на някои богати.

После се обърна към прислужницата, която привършваше приготвянето на леглото й:

— До утре, госпожо Клотилд, не забравяйте да ме събудите рано.

След тези думи, несъмнено за да се отдаде на размисъл, без да бъде притеснявана, графинята направи знак на старицата да я остави сама.

Клотилд подкладе огъня, който беше заровен в пепелта, за да се придаде по-беден вид на жилището, после затвори вратата и се оттегли в пристройката, където спеше.

Жана дьо Валоа, вместо да заспи, през цялата нощ кроеше планове. Нахвърли бележки с молив под светлината на кандилото, после, уверена в утрешния ден, към три часа сутринта се отдаде на отдих, от който я извади призори Клотилд, която също не бе спала повече от нея, но бе останала вярна на наставленията й.

Към осем часа тя бе привършила тоалета си, състоящ се от елегантна копринена рокля и изискана прическа. Нагиздена едновременно и като знатна дама, и като красива жена, с бенка на лявата буза, с куртка с бродирани маншети, тя поръча да й бъде намерена някаква ръчна количка оттам, където този вид превозни средства се намираха, тоест от улица „Пон-о-Шу“. Предпочиташе стол носилка, но за него трябваше да се ходи много далече.

Снажният овернец със стол количка получи нареждане да остави госпожа графинята на площад „Роаял“, където под сводовете на Миди, стар приземен етаж на изоставена къща, се помещаваше майстор Фингре, тапицер декоратор, който поддържаше оказионни мебели и други вещи, по-точно за продажба и отдаване под наем.

Овернецът бързо откара клиентката си от „Сен Клод“ до площад „Роаял“.

Десет минути след излизането си графинята беше пред магазина на майстор Фингре, където след малко ще я намерим възхищаваща се и избираща на място. Там цареше невъобразим хаос, който ще се опитаме да опишем.

Нека си представим помещение с дължина около петдесет стъпки на около тридесет ширина и с височина седемнадесет; стените, покрити с килими от времето на Анри IV и Луи XIII; тавана, сред множеството окачени предмети, луксозни многосвещни полилеи от XVII век се блъскаха препарирани гущери, църковни лампи и хвърчащи риби. По земята натрупани килими, рогозки, мебели с изкусно извити колони, с издялани четвъртити крака, изящни дъбови бюфети, масички в стил „Луи XV“ с позлатени крачета, дивани, покрити с розова дамаска или с кадифе от Утрехт, кушетки, широки кожени фотьойли, каквито обичаше Сюли, долапи от абаносово дърво с релефни пана и меден обков, маси с плот от емайл или порцелан, табли за игра, тоалетки, скринове, изцяло украсени с мозайка, изобразяваща прибори или цветя. Легла от розово или от дъбово дърво върху подиум или с балдахин, завеси във всякаква форма, от всякакъв плат, с всякакъв десен, хармониращи или отблъскващи в полумрака на това помещение. Клавесини, цитри, арфи, поставени върху масичка на един крак, кучето на Марлборо, препарирано, с очи от емайл. После бельо от всички качества; рокли, нависени до кадифени одежди, гривни от стомана, от сребро, от седеф. Свещници, портрети на праотци, гравюри в рамки в два цвята и всякакви модерни по онова време имитации на Верне, на същия Верне, комуто кралицата така грациозно и изискано казваше: „Несъмнено, господин Верне, вие сте единственият във Франция, който прави и дъжда, и хубавото време.“