Колието на кралицата

34.Къщата на улица „Ньов Сен Жил“

До вратата на караула Филип намери карета и скочи в нея.

— Улица „Ньов Сен Жил“! — каза той на кочияша. — И по-живо.

Човекът, който току-що се бе сражавал, беше запазил победоносен вид, един силен мъж, чиято външност издаваше благородство, човек, облечен като буржоа, в чиято осанка личеше военният, това бе повече от необходимото, за да подтикне любезността на кочияша. Неговият камшик, ако и да не беше като тризъбеца на Нептун — жезъла на света, за Филип не бе по-малко важен.

За двадесет и четири су Отомедон прелетя разстоянието и закара развълнувания Филип на улица „Ньов Сен Жил“, в палата на граф Дьо Калиостро. Външно палатът бе съвсем обикновен, с благородство на линиите, както повечето от сградите, построени по време на Луи XIV, след хрумванията от мрамор или тухла, натрупани върху ренесансовия стил при Луи XIII. В обширен параден двор голяма карета, впрегната с два хубави коня, се поклащаше на гъвкавите си ресори.

Кочияшът дремеше на капрата, загърнат в широка дреха, подплатена с лисичи кожи. Двама слуги, единият от които носеше голям нож, мълчаливо крачеха по площадката. Освен тях нямаше никакви други признаци на живот. След като получи заповед да влезе, кочияшът на Филип извика отдалеч пазача и той дръпна тежката врата, чиито панти изскърцаха.

Филип скочи на земята и се устреми към площадката, като се обърна едновременно към двама прислужници:

— Граф Дьо Калиостро? — попита той.

— Графът ще излезе след миг — отговори един от тях.

— Тогава имам още по-голямо основание да бързам — рече Филип, — защото трябва да му говоря. Известете за Филип дьо Таверне.

Той последва с толкова бърза крачка лакея, че пристигна едновременно с него в салона.

— Благородникът Филип дьо Таверне? — повтори след лакея един мъжествен и в същото време мек глас. — Поканете го да влезе.

Филип влезе, обзет от известно вълнение, породило се у него под влияние на спокойния глас.

— Извинете, господине — каза Филип дьо Таверне, поздравявайки един едър мъж с рядко срещани сила и свежест.

Точно това лице вече сме срещали на масата на маршал Дьо Ришельо, при кофата на Месмер, в стаята на госпожица Олива и на бала в Операта.

— Да ви извиня, господине? За какво? — попита мъжът.

— За това, че ще ви попреча да излезете.

— Трябваше да се извинявате, ако бяхте дошли по-късно, благороднико.

— Защо?

— Защото ви очаквах.

Филип сви вежди.

— Как, вие сте ме очаквали?

— Да, бях предупреден за посещението ви.

— Били сте предупреден за моето посещение?

— Разбира се, преди два часа. Трябва да има един или два часа, откакто искате да дойдете тук, но една неприятност, независеща от вашата воля, ви е принудила да забавите да изпълните намерението си, нали?

Филип сви юмруци. Той чувстваше, че този човек има необикновено влияние върху него. Калиостро, без ни най-малко да забележи нервната възбуда, завладяла Филип, продължи:

— Седнете, господин Таверне, моля ви — и придърпа към Филип едно кресло. — Бях го приготвил за вас.

— Стига шеги, господин графе — прекъсна го Филип. Опитваше се да говори спокойно като домакина, но гласът му леко трепереше.

— Не се шегувам, господине. Казвам ви, че ви чаках.

— Тогава стига шарлатанство! Ако сте гадател, аз не съм дошъл да проверявам способностите ви. Но ако наистина сте, би трябвало да знаете какво искам да кажа и бихте могли да се предпазите.

— Да се предпазя — подхвана графът със странна усмивка. — От какво, моля?

— Познайте, нали сте гадател.

— Добре. За да ви доставя удоволствие, ще ви спестя обяснението на визитата ви. И така: идвате, за да ми направите скандал.

— Значи знаете и защо! — извика Филип.

— Заради кралицата. А сега е ваш ред. Продължете, ако обичате.

Последните думи бяха произнесени вече не с учтивия тон на домакин, а сухо и враждебно.

— Имате право, господине — каза Филип, — предпочитам аз да продължа. Господине, има един памфлет…

— Има много памфлети, господине.

— Публикуван от някакъв вестникар…

— Вестникарите също са много.

— Чакайте! С вестникаря ще се занимаем по-късно.

— Позволете ми да ви кажа, господине — прекъсна го Калиостро с усмивка, — че с него вече сте се занимавали.

— Добре! Все пак казвах, че съществува някакъв памфлет, насочен срещу кралицата.

Калиостро кимна.

— И даже купихте хиляда екземпляра, нали?

— Не отричам.

— Но за щастие те не стигнаха до вас, нали?

— Защо мислите така, господине? — попита графът.

— Защото срещнах носача, платих му и го пратих да занесе вестниците у дома. Там трябва да го е посрещнал слугата ми.

— Защо не вършите сам работата си?

— Какво искате да кажете?

— Че ще бъде по-добре свършена.

— Не можах, защото, докато слугата отмъкваше обекта на странната ви библиомания, аз унищожавах останалите екземпляри.

— Тоест сигурен сте, че моите хиляда вестника са у вас?

— Сигурен съм.

— Грешите, господине.

— Как така? — попита Филип със свито сърце. — Защо да не са у мен?

— Ами защото са тук — каза спокойно графът и се облегна на камината.

Филип направи заплашително движение.

— А! Вие може би смятате — каза бавно графът, — че един гадател, както ме наричате, ще се остави да го изиграят така? Мислехте си, че идеята ви да подкупите носача е добра, нали? Е, да, само че аз имам един иконом, който също има идеи. Затова му плащам. Та той отгатна, защото е естествено икономът на гадател да гадае, че вие ще отидете при вестникаря и че ще подкупите носача. Затова го проследил, заплашил го и човекът вместо у вас се озова тук. Съмнявате ли се?

— Съмнявам се.

— Vide pedes, vide manus!53 — казал Исус на свети Тома. — Ще ви кажа нещо, господин Дьо Таверне. Вижте тези пари и пипнете тези екземпляри.

Той отвори чудесно изваян дъбов шкаф и показа на пребледнелия благородник хилядата екземпляра от вестника, още дъхащи на мокро мастило. Филип се приближи до графа. Макар че се държеше много заплашително, графът не се отмести.

— Господине — каза Филип, — изглеждате ми смел човек. Приканвам ви да ми дадете удовлетворение с шпага в ръка.

— Удовлетворение за какво? — попита Калиостро.

— За обидата, нанесена на кралицата, обида, на която ставате съучастник, запазвайки дори само един екземпляр от този вестник.

— Господине — каза Калиостро, без да се помръдне. — Вие грешите и аз съжалявам за това. Аз обичам новостите, скандалните слухове, мимолетните неща. Колекционирам хиляди вещи, за да има какво да си спомням по-късно, иначе бих ги забравил. Купих и този вестник. В какво виждате каквато и да било обида, след като само съм го купил?

— Вие обидихте мен!

— Вас?

— Да, мен, мен, господине! Не разбирате ли?

— Не, заклевам се, че не разбирам.

— А как ще обясните подобна настойчивост да закупите такова отвратително писание?

— Казах ви, влечението към колекциите.

— Когато човек е честен, господине, той не колекционира низости.

— Ще ме извините, господине, но не споделям мнението ви по отношение на това издание. Това може би е памфлет, но не е низост.

— Ще признаете поне, че е лъжа.

— Пак се лъжете, господине, защото Нейно величество кралицата е била на сеанса на Месмер.

— Лъжа, господине!

— Искате да кажете, че съм излъгал?

— Не искам да го кажа, а го казвам.

— Е, добре! Щом е така, ще ви отговоря с една-единствена дума: видях я.

— Видели сте я там?

— Както виждам вас, господине.

Филип впери очи право в лицето на събеседника си и поиска със своя открит и честен, тъй благороден и хубав поглед да се пребори с лъчезарния поглед на Калиостро, но тази борба го измори, той отклони погледа си и рече:

— Е, добре! Аз продължавам да настоявам, че лъжете.

Калиостро повдигна рамене, както би направил при обида от страна на луд човек.

— Не ме ли чувате? — глухо попита Филип.

— Напротив, господине, не съм изпуснал нито дума от това, което казахте.

— А не знаете ли каква е цената на изобличаване в лъжа?

— Зная, господине — отговори Калиостро. — Има дори една френска пословица, която казва, че изобличаването в лъжа има цената на плесница.

— В такъв случай се чудя само на едно.

— На какво? — попита Калиостро.

— Че още не сте вдигнали ръка да ми ударите плесница, защото сте благородник и защото знаете пословицата.

— Преди да стана благородник и да науча френската пословица, Бог ме е направил човек и ми е наредил да обичам ближния си.

— И така, господине, отказвате да ми дадете с шпага в ръка удовлетворение? — попита Филип.

— Плащам само това, което дължа.

— Тогава ще ми дадете удовлетворение по друг начин.

— Как? — попита Калиостро.

— Няма да имам по-лошо отношение от това, което един благородник трябва да има към друг. Но ще изискам от вас да изгорите в мое присъствие всичките екземпляри, които са в шкафа.

— А аз ще откажа.

— Обмислете.

— Вече е обмислено — отвърна решително Калиостро.

— Ще ме принудите да постъпя с вас, както постъпих с вестникаря.

— Ха! Удари с бастун! — засмя се Калиостро, без да се помръдне, сякаш бе статуя.

— Ни повече, ни по-малко, господине. Вие няма да извикате хората си.

— Аз? Хайде де! И за какво ще викам хората си, когато това не ме засяга? Аз сам ще си свърша работата. По-силен съм от вас. Не вярвате ли? Кълна ви се. Помислете и вие. Ще се приближите до мен с бастуна си. Ще ви хвана и ще ви запратя на десет крачки от мен. И това, разберете добре, ще го направя толкова пъти, колкото пъти се опитате да се върнете при мен.

— Игра на английски лорд, тоест игра на грубиян. Така да бъде, господин Херкулес, приемам.

И Филип, луд от гняв, се нахвърли върху Калиостро, който изведнъж протегна ръце като две стоманени куки, сграбчи благородника за гърлото и за колана и го хвърли върху купчина дебели възглавници, които украсяваха един диван в ъгъла на салона. След това необикновено голямо усилие той застана пред камината и зае предишната поза, като че ли нищо не се бе случило. Той се изпъна, оправи дрехите и маншетите си и каза:

— Вие действително сте силен колкото четирима, господине, но логиката ви е по-слаба от ръката ви. Като се отнесохте с мен по такъв начин, както преди малко, забравихте, че победен и унижен, станал завинаги ваш неприятел, аз придобивам правото да кажа: „Извадете шпагата, графе, или ще ви убия.“

Калиостро изобщо не се помръдна.

— Извадете шпагата, казвам, или ще ви убия — повтори Филип.

— Още не сте достатъчно близо до мен, господине, за да постъпя с вас както първия път — отговори графът. — Няма да се оставя да бъда ранен от вас и дори убит като онзи беден Жилбер.

— Жилбер! — извика Филип и залитна. — Кое име казахте?

— За щастие този път нямате пушка, а сабя.

— Господине — извика Филип. — Вие произнесохте едно име.

— Да, нали? И то събуди ужасно ехо във вашите спомени — продължи Калиостро.

— Господине!

— Име, което вярвахте, че няма да чуете повече, защото бяхте сам с клетото дете в онази пещера на Азорските острови тогава, когато го убихте?

— О! — възкликна Филип. — Защитавайте се!

— Ако знаехте — рече Калиостро и погледна Филип, — ако само знаехте колко лесно ще ви накарам да изтървете шпагата от ръката си.

— С вашата ли шпага? — попита Филип.

— Да, най-напред с моята шпага, ако пожелая.

— Нима… Хайде да видим!

— О, не бих рискувал! Имам по-сигурно средство.

— Грабвайте шпагата! Казвам го за последен път или сте мъртъв — извика Филип и се хвърли към графа.

Но този път, заплашен от острието на шпагата, което се намираше на няколко пръста от гърдите му, Калиостро извади от джоба си малко шишенце, отвори го и плисна съдържанието му в лицето на Филип. Щом течността опръска благородника, той залитна и изпусна шпагата си. Филип се завъртя и падна на колене, сякаш краката му не го държаха, за няколко секунди напълно изгуби съзнание. Калиостро го задържа да не падне на земята, подкрепи го, сложи шпагата му в ножницата, настани го в креслото, почака да дойде в съзнание и каза:

— Не ви подхожда на възрастта, рицарю, да правите лудории, престанете с вашето безразсъдство! Като дете сте. Чуйте ме!

Филип се раздвижи, дойде на себе си, освободи се от страха, който го бе обхванал, и тихо попита:

— Господине, господине, това ли е оръжието на благородниците?

Калиостро повдигна рамене.

— Вие повтаряте все едно и също — каза той. — Смятате ли, че като повтаряте „благороден човек“, с това всичко е казано? Какво наричате оръжие на благородник? Дали шпагата, която толкова зле ви послужи срещу мен? Или пушката, която толкова добре ви послужи срещу Жилбер? Кое прави хората по-възвишени, рицарю? Смятате ли, че това е звучната дума благородник? Не. Най-напред е разсъдъкът, после силата и най-сетне науката. Е, добре, аз използвах всичко това срещу вас, с разума си се противопоставих на обидите ви, със силата си — на вашата сила; с науката неутрализирах вашите физически и морални сили. Остава още да ви докажа, че като дойдохте тук със заплахи, вие направихте две грешки. Моля, окажете ми честта да ме изслушате.

— Вие ме съсипахте — рече Филип, — не мога да направя никакво движение, станахте господар на мускулите и на мисълта ми, а после искате да ви слушам, когато не мога да сторя нищо друго.

Калиостро взе едно малко златно шишенце, което се намираше върху бронзовата фигура на Ескулап на камината.

— Вдъхнете от това шишенце, рицарю — каза с благ тон и с много благородство Калиостро.

Филип се подчини. Неразположението, което замъгляваше мозъка му, изчезна, сякаш слънце беше изгряло и бе прояснило всичките му мисли.

— О, съживих се! — възкликна Филип.

— Чувствате ли се добре, тоест свободен и силен?

— Да.

— Имате ли спомен от миналото?

— О, да!

— И тъй като имам работа със сърдечен и умен човек — продължи Калиостро, — паметта, която ви се възвръща, ми дава предимство в случилото се между нас.

— Не — каза Филип, — защото аз се ръководех от свят принцип.

— И какво правихте? — попита Калиостро.

— Защитавах монархията.

— Вие?

— Да, аз.

— Вие сте ходили в Америка да защитавате републиката! О, Господи! Бъдете честен. Или там не сте защитавали републиката, или тук не защитавате монархията.

Филип сведе очи. Силно ридание едва не разби сърцето му.

— Обичайте — продължи Калиостро — тези, които ви пренебрегват, обичайте тези, които ви забравят. Свойствено е за големите души при силни вълнения да не бъдат оправдани очакванията им. Такава е повелята на Христос — на злото да се отговаря с добро. Вие християнин ли сте, господин Дьо Таверне?

— Господине — извика Филип, изплашен от ясновидството на Калиостро. — Нито дума повече! Ако не съм защитавал кралската власт, аз съм защитавал кралицата, тоест една невинна и достойна за уважение жена. Дори когато тя не е достойна вече за уважение, трябва да се защитават слабите, такъв е Божият закон.

— Слабите! Вие наричате една кралица слабо същество? Тази, пред която двадесет и осем милиона живи мислещи същества се покланят и навеждат глави, е, хайде!

— Господине, клеветят я — възрази Филип.

— Откъде знаете?

— Така мисля!

— Мислите ли, че това е ваше право? — попита Калиостро.

— Без съмнение — отвърна Филип.

— Е, добре! А моето право е да вярвам в противното — добави Калиостро.

— Вие постъпвате като зъл гений.

— Кой ви го каза? — попита рязко Калиостро, чиито очи изведнъж блеснаха и обляха Филип със светлина. — Откъде иде дързостта да мислите, че вие имате право, а аз греша? Вие защитавате кралската власт, вие. Е, добре, а ако аз защитавам човечеството? Вие казвате: „Кесаревото — кесарю“, а аз ви казвам: „Божието — Богу.“ Републиканец от Америка, кавалер на Ордена на Цинцинат54, аз ви призовавам да обичате, да боготворите равенството. Вие мачкате народите, за да целувате ръцете на кралиците, а аз стъпквам кралиците, за да издигна по-високо народите. Не ви преча във вашето обожаване. Не ми пречете в моята работа. На вас оставям слънчевата светлина, небесния блясък, блясъка на кралския двор. На мен оставете сянката и самотата. Вие разбирате силата на моите думи, нали, както преди малко почувствахте силата на моята индивидуалност? Вие ми казвате: „Умри ти, който си обидил обекта на моето дълбоко уважение“, а аз, аз ви казвам: „Живей ти, който се бориш срещу нещата, които аз обожавам“, и ако ви го казвам, то е, защото се чувствам толкова силен с моя принцип, че нито вие, нито другите, каквито и усилия да правите, няма да спрете дори за миг моя ход.

— Господине, вие ме ужасявате — каза Филип. — Аз съм първият може би, който благодарение на вас съзира дъното на пропастта, към което стремглаво върви кралската власт.

— Бъдете предпазлив тогава, ако сте видели пропастта.

— Вие, който ми го казвате — отвърна Филип, смутен от бащинския тон, с който му беше говорил Калиостро, — вие, който ми разкривате толкова ужасни тайни, сте лишен от великодушие, защото добре знаете, че съм готов да се хвърля в бездната, преди да видя да падат в нея тези, които браня.

— Е, добре! И така, аз ви предупредих и като Пилат ще измия ръцете си, господин Дьо Таверне.

— Е, добре! А аз? Аз? — с болезнена разпаленост извика Филип и се спусна към Калиостро. — А аз, слабият човек, по-низш от вас, ще използвам оръжието на слабия, ще се приближа с овлажнени очи, треперещ глас и сключени длани и ще ви помоля да проявите поне милост към тези, които преследвате. Ще ви моля за мен, за мен, разбирате ли? За мен, който не може, не знам защо, но не може да види във ваше лице враг. Накрая, господине, ще получа съгласието ви да унищожите този памфлет, който ще накара една жена да плаче, ще го получа от вас или в името на моята чест, на тази съдбоносна любов, която вие толкова добре знаете, с тази шпага, слаба да ви победи, ще си пробода сърцето.

— А — прошепна Калиостро, като гледаше Филип с очи, прелели от мъка, които сякаш казваха: „А ако бяха всички като вас, аз щях да бъда с тях и те нямаше да загиват.“

— Господине, господине, моля ви, отговорете на молбата ми — помоли Филип.

— Пребройте ги — каза Калиостро след известно мълчание, — пребройте екземплярите и ги изгорете до последния брой.

Филип почувства, че сърцето му сякаш се качи в гърлото. Той изтича до шкафа, извади вестниците, хвърли ги в огъня, стисна топло ръката на Калиостро и каза:

— Сбогом, сбогом, господине, стократни благодарности за това, което направихте за мен.

И той тръгна.

— Аз дължах на брата — каза Калиостро, като го гледаше как се отдалечава — тази награда за това, което е изтърпяла сестрата.

После извика силно:

— Конете ми!