Колието на кралицата

9.Покоите на кралицата

На следващия ден, или по-точно сутринта, защото последната глава приключи към два часа през нощта, та същото това утро крал Луи XVI в леко виолетово утринно облекло, без накити и пудра, така, както бе станал от леглото, почука леко с пръст по вратата на покоите на кралицата. Показа се прислужница и като позна краля, каза:

— Сир!…

— Кралицата? — попита с рязък тон Луи XVI.

— Нейно величество спи, сир.

Кралят направи знак на жената да се отстрани, но тя изобщо не се помръдна.

— Какво? Няма ли да се помръднете? — каза кралят. — Виждате, че искам да мина.

Понякога кралят правеше такива резки движения, които неприятелите му наричаха бруталност.

— Кралицата си почива, сир — плахо се противопостави прислужницата.

— Казах да ми направите път да мина — възрази кралят.

Всъщност при тези думи той отблъсна жената и влезе. Като стигна пред самата врата на спалнята, кралят видя госпожа Дьо Мизери, първа камериерка на кралицата, която четеше молитвеника си.

Дамата се изправи веднага щом забеляза краля, и каза тихо, с дълбок респект:

— Сир, Нейно величество не е повикала още.

— Аха! Наистина! — каза кралят подигравателно.

— Но, сир! Та часът е едва шест и половина, мисля, а Нейно величество не звъни преди седем.

— И вие сте уверена, че кралицата е в леглото си? Сигурна сте, че спи?

— Не бих могла да потвърдя, сир, че Нейно величество спи, но съм сигурна, че е в леглото си.

Кралят пристъпи към вратата и шумно и стремително завъртя позлатената дръжка.

В стаята на кралицата беше съвсем тъмно, като среднощ: капаци на прозорците, завеси и щори, херметически затворени, поддържаха вътре най-дълбок мрак.

Запалено кандило върху кръгла еднокрака масичка в най-отдалечения ъгъл оставяше тези покои изцяло потънали в мрак, а огромните завеси от бяла коприна на златни лилии падаха на вълнообразни дипли върху разхвърляното легло.

Кралят с бързи стъпки отиде към леглото.

— Ах, госпожо Дьо Мизери, колко сте шумна! Ето че ме събудихте — възкликна кралицата.

Кралят спря изумен.

— Съвсем не е госпожа Дьо Мизери!

— Я гледай! Това сте вие, сир? — каза Мария-Антоанета, надигайки се.

— Добър ден, госпожо — изрече кралят с престорено любезен тон.

— Какво ви води тук, сир? — запита кралицата. — Госпожо Дьо Мизери! Госпожо Дьо Мизери, отворете прозорците.

Жените влязоха и свикнали с изискванията на кралицата, мигновено отвориха прозорци и врати, за да нахлуе чистият въздух, който Мария-Антоанета, събуждайки се, обичаше да диша с наслаждение.

— Сладко спите, госпожо. — Кралят седна до леглото, след като разходи наоколо изследователския си поглед.

— Да, сир, четох до късно и ако Ваше височество не ме бе събудил, щях още да спя.

— Как стана така, че вчера не приемахте, госпожо?

— Да приема кого? Брат ви, господин Дьо Прованс? — попита кралицата с находчивост, която парираше подозренията на краля.

— Именно! Брат ми, той е пожелал да ви поздрави, а са го оставили отвън.

— И какво?

— Казали му, че отсъствате.

— Той ли каза това? — попита нехайно кралицата. — Госпожо Дьо Мизери, госпожо Дьо Мизери!

Първата камериерка се появи на вратата, носейки на златен поднос писма, адресирани до кралицата.

— Нейно величество ме вика? — попита Дьо Мизери.

— Да. Казвано ли е вчера на господин Дьо Прованс, че отсъствам от двореца?

Дьо Мизери, за да не мине пред краля, го заобиколи и поднесе на кралицата таблата с писма. Тя държеше пръста си върху едно от тези писма, чийто почерк кралицата позна.

— Отговорете на краля, госпожо Дьо Мизери — продължи Мария-Антоанета все така нехайно, — кажете на Негово величество какво са отговорили на господин Дьо Прованс, когато се е явил пред вратите ми. Що се отнася до мен, аз вече не си спомням.

— Сир — обърна се Дьо Мизери, докато кралицата разпечатваше писмото, — господин граф Дьо Прованс се яви вчера, за да поднесе своите почитания на Нейно величество, и аз му казах, че Нейно величество не приема.

— А по чие нареждане?

— По нареждане на кралицата.

— Аха! — възкликна кралят.

През това време кралицата бе разпечатала и прочела следните два реда:

После все със същата безгрижност кралицата разпечата още половин дузина бележки, писма и молби, които бяха разпилени върху пухената завивка.

— Е, добре. — Тя повдигна глава към краля.

— Благодаря, госпожо — каза кралят на първата камериерка.

Дьо Мизери се отдалечи.

— Извинете, сир — започна кралицата, — изяснете ми едно нещо.

— Кое, госпожо?

— Аз свободна ли съм да решавам дали да видя господин Дьо Прованс, или вече не съм?

— О, съвършено свободна сте, госпожо, но…

— Но какво искате, когато неговото остроумие ми досажда? Впрочем той не ме обича, вярно е, че и аз му отговарям със същото. Очаквах тази неприятна визита и си легнах в осем часа, за да не го приема. Какво ще кажете, сир?

— Нищо, нищо.

— Би могло да се каже, че ме подозирате.

— Всъщност аз мисля, че вчера сте били в Париж.

— В колко часа?

— В часа, в който твърдите, че сте си легнали.

— Разбира се, ходих в Париж. Но нима човек, като отиде в Париж, после не се връща?

— Така да бъде. Всичко зависи от часа, в който сте се върнали?

— Ах! Значи вие желаете да знаете точно часа, в който съм се върнала?

— Да!

— Нищо по-лесно, сир.

Кралицата извика:

— Госпожо Дьо Мизери!

Камериерката отново се появи.

— Колко беше часът, когато се завърнах от Париж вчера, госпожо Дьо Мизери? — попита кралицата.

— Приблизително осем часът, Ваше величество.

— Не вярвам — възрази кралят. — Трябва да се лъжете, госпожо Дьо Мизери, проверете.

Камериерката, изпъната и невъзмутима, се обърна към вратата и повика:

— Госпожа Дювал?

— Госпожо? — обади се един глас.

— В колко часа Нейно величество се завърна от Париж снощи?

— Може би беше осем часът, госпожо — отговори втората камериерка.

— Трябва да се лъжете, госпожо Дювал — рече Дьо Мизери.

Дювал се наведе през прозореца от преддверието и извика:

— Лоран!

— Какъв е пък този Лоран? — запита кралят.

— Охраната на вратата, през която Нейно величество се е прибрала вчера — каза Дьо Мизери.

— Лоран! — провикна се Дювал. — В колко часа Нейно величество се е завърнала вчера?

— Към осем часа — отвърна стражата откъм терасата.

Кралят сведе глава. Дьо Мизери освободи Дювал, която пък освободи Лоран. Двамата съпрузи останаха сами. Луи XVI беше засрамен и полагаше всички усилия, за да прикрие този позор. А кралицата, вместо да тържествува заради победата, която току-що бе спечелила, рече хладно:

— Е, добре! Да видим, сир, какво желаете да узнаете.

— О, нищо — запротестира кралят, стискайки ръцете на кралицата, — нищо. Простете ми, госпожо, вече не знам какво ми мина през главата. Вижте, радостта ми отново е така голяма, колкото и разкаянието ми. Съвсем не ми се сърдите, нали? Не се мусете, честна дума на благородник, това ще ме хвърли в отчаяние.

Кралицата измъкна ръката си от тази на краля.

— Ох, какво правите, госпожо? — запита Луи XVI.

— Сир, една кралица на Франция не лъже!

— Е? — изненадан възкликна кралят.

— Искам да кажа, че снощи не съм се върнала в осем часа вечерта.

Кралят отстъпи изненадан.

— Искам да кажа — продължи кралицата със същото хладнокръвие, — че се върнах тази сутрин едва в шест часа.

— Госпожо!

— И че без граф Д’Артоа, който ми предложи подслон и от състрадание ме настани в една негова къща, аз оставах като просякиня пред вратите.

— Ах, вие не сте се завърнали, значи аз имах право — каза мрачно кралят.

— Сир, моля да ме извините, но от това, което току-що ви казах, вие правите аритметична сметка, не и заключение на благороден мъж.

— В какъв смисъл, госпожо?

— В смисъл, че за да се уверите дали съм се върнала рано или късно, не ви беше необходимо нито да затваряте вратите си, нито да поставяте стражите си, трябваше само да ме навестите и да ме попитате: „В колко часа се прибрахте, госпожо?“

— Аха! — възкликна кралят.

— Повече не ви е позволено да подозирате, господине, шпионите ви бяха измамени или подкупени, вратите ви — разбити или отворени, опасенията ви — сразени, съмненията ви — разсеяни. Видях ви засрамен, защото си послужихте с насилие към жена, която бе в правото си. Мога да продължа да ликувам с победата си. Но аз намирам поведението ви унизително за един крал, непристойно за един благородник и не искам да се лиша от удовлетворението да ви го кажа.

Кралят изтръска жабото си като човек, който обмисля отговора си.

— Ах, вие напразно се стараете, господине, няма да можете да оправдаете поведението си към мен. — Кралицата поклати глава.

— Напротив, госпожо. Лесно ще го постигна — отговори кралят. — В двореца например дали един-единствен човек се е съмнявал, че сте се завърнали? Ако всеки е знаел, че сте се прибрали, никой не е помислил, че заповедта ми означава да се затворят вратите за вас. Това можеше да се свърже с нередовния живот на граф Д’Артоа или на всеки друг. Добре разбирате, че не се безпокоя за това.

— После, сир? — прекъсна го кралицата.

— Е, добре, накратко казвам: ако аз спазих благоприличието към вас, госпожо, имам право и ви заявявам: грешите вие, вие, която не сте направила за мен толкова, колкото аз за вас, исках да ви дам скромен урок, ако можете да се възползвате от урока, което, съдейки по гневното ви отношение към мен, е добре. Аз съм прав и няма да се връщам към това, което направих.

Кралицата изслуша отговора на августейшия си съпруг, постепенно успокоявайки се; не че ядът й бе минал, но искаше да съхрани всичките си сили за борбата, която по нейно мнение не бе приключила, а едва започваше.

— Много добре! — каза тя. — Така, вие не се извинявате за това, че заставихте да страда пред вратите на своя дом, така като бихте могли да постъпите с първата случайно дошла жена, дъщерята на Мария-Терезия, ваша съпруга и майка на децата ви? Не, според вас това е просто една кралска шега, изпълнена с тънка ирония и с назидателност, която удвоява стойността й. Така според вас е съвсем естествено кралицата на Франция да бъде заставена да прекара нощта в къщичка, където граф Д’Артоа приема оперетните госпожици и кокотките от вашия двор? Оо! Това е нищо, не, един крал витае над всички тези обиди, особено пък един крал философ. И вие сте философ, вие, сир! Отбележете, че в тази история господин Д’Артоа изигра положителната роля. Отбележете, че той ми направи изключителна услуга. Отбележете, че този път трябваше да благодаря на небето, че ми изпрати моя девер, който, макар и лекомислен, прикри срама ми с прахосничеството си, а пороците му защитиха честта ми.

Кралят се изчерви и шумно се раздвижи във фотьойла си.

— Ох! — продължи кралицата с горчива усмивка. — Знам, че сте нравствен крал, сир. Но замисляли ли сте се докъде води вашата нравственост? Никой не е знаел, че не съм се прибрала, казвате. И самият вие сте считали, че съм тук! Настоявате ли, че господин Дьо Прованс, подстрекателят ви, също е вярвал в това? Ще кажете ли, че моите камериерки, които по мое нареждане ви излъгаха тази сутрин, че и те са повярвали? Ще кажете ли, че Лоран, подкупен от граф Д’Артоа и от мен, е повярвал? Хайде де, кралят винаги е прав, но понякога и кралицата може да има право. Да възприемем този обичай, желаете ли, сир? Вие да ми изпращате шпиони и стражи, а аз да подкупвам вашите стражи и вашите шпиони и да ви предупреждавам месец по-рано, защото ме познавате и знаете, че няма да се сдържа, та значи, месец по-рано, величието на трона и достойнството на брака, а някоя сутрин, като тази например, ще направим равносметка и ще видим какво ни струва това на двама ни.

Очевидно бе, че тези последни думи направиха силно впечатление на този, към когото бяха адресирани.

— Вие знаете — започна кралят с променен глас, — знаете, че съм искрен и винаги признавам грешките си. Желаете ли да ми докажете, госпожо, че сте имали основание да напуснете Версай с шейна, със свои придворни? Безразсъдна групичка, която ви компрометира в тежките условия, при които живеем! Можете ли да ми докажете, че сте имали основание да изчезнете с тях в Париж като маски на бал и да се появите скандално късно през нощта, когато моята лампа вече догаряше и всички спяха! Вие говорите за достойнство на брака, за величие на трона и за това, че сте майка. И как, нима в качеството си на съпруга, в качеството си на кралица, в качеството си на майка извършихте това? Като каква отидохте там?

— Ще ви отговоря кратко, господине, и предварително ще ви кажа: ще отговоря още по-презрително, както досега не съм правила, защото, струва ми се, наистина някои от обвиненията ви заслужават само презрението ми. Тръгнах от Версай с шейна, за да стигна по-бързо в Париж, излязох с госпожица Дьо Таверне, чиято репутация, благодаря Богу, е една от най-чистите в двореца, и отидох в Париж, за да се уверя лично, че кралят на Франция, бащата на голямо семейство, кралят философ, тази морална опора на всички благочестиви, този, който хранеше нещастните странници, стопляше просяците и с благодеянията си заслужи обичта на народа, та аз пожелах да проверя дали той, същият крал, оставя някого от фамилията да умре от глад, да тъне в нищета и забрава, изложен на всички удари на порока и на мизерията. Изкачих се в нещо като таван и видях без огън, без светлина, без пари внучката на един принц, дадох сто луидора на тази жертва на забравата, на кралското нехайство. И тъй като закъснях, мислейки за нищожеството на нашите величия, защото и аз също понякога съм философ, но тъй като скова студ и конете се движеха трудно по поледицата и особено конете на кабриолета…

— Конете на кабриолета — извика кралят, — вие сте се завърнали с кабриолет?

— Да, сир, с номер 107.

— Ох! Ох! — изстена кралят, поклащайки десния си крак, кръстосан върху левия, което при него бе признак на силно безпокойство. — С кабриолет!

— Да, при това бях твърде щастлива, че го намерих — отговори кралицата.

— Госпожо! — прекъсна я кралят. — Добре сте постъпили, вие винаги имате благородни намерения, може би твърде необмислени, но грешката произтича от пламенното великодушие, с което се отличавате.

— Благодаря, сир — отговори кралицата иронично.

— Помислете — продължи кралят, — аз не съм ви подозирал в нещо несправедливо и нечестно, самата постъпка и авантюристичното поведение на кралицата не ми харесаха. Както винаги, вие сте постъпили добре, но правейки добро на другите, вие избрахте такъв начин, че да навредите на себе си. Ето в какво ви упреквам. Сега трябва да поправя един пропуск, аз съм задължен да бдя над съдбата на кралското семейство. Готов съм: кажете ми какво зло е сторено и благодеянията ми няма да се забавят.

— Името Дьо Валоа, сир, е достатъчно известно, мисля, за да си го спомните сега.

— Ах! — Луи XVI избухна в смях. — Сега знам какво ви занимава. Малката Валоа, нали? Някаква графиня Дьо… Почакайте, впрочем…

— Дьо ла Мот.

— Точно така, мъжът й е полицай!

— Да, сир.

— А жената е една интригантка? Аха! Не се сърдете, тя прави всичко, за да успее: тя досажда на министрите, безпокои с чести нападки моите лели, мен самия отрупва с молби, с прошения, доказателства за родословието си.

— И тъй, сир, това доказва, че досега тя напразно е молила, това е всичко.

— Не казвам, че не е.

— Тя Валоа ли е, или не е?

— Мисля, че е.

— Следователно една издръжка! Една подходяща за нея издръжка, полк за съпруга й и накрая положение, подобаващо за една потомка на кралски род.

— Охо! Полека, госпожо? Къде отивате? Малката Валоа винаги ще ме скубе и без ваша помощ, тя има остър език, тази малка Валоа, да, да!

— О, не се боя за вас, сир, труден сте за скубане.

— Прилична издръжка, Божичко! Как го измислихте, госпожо! Знаете ли тази ужасна зима как омете касата ми? Полк за този нищожен полицай, който спекулира, женейки се за една Валоа! Пък и нямам повече, госпожо, нямам полкове за раздаване дори на тези, които ги купуват или ги заслужават. За тези просяци — положение, достойно за кралете, от които произхождат! Хайде де! Тогава, когато ние, кралете, вече нямаме обществено положение, подходящо дори за виден богаташ. Херцог Д’Орлеан изпрати конете и мулетата си в Англия, за да ги продадат, и затвори две трети от къщата си. Аз самият съкратих сюрията си за лов на вълци. Знаете моята сюрия за вълци каква сила имаше, нали? Дьо Сен Жермен ме застави да реформирам личната си гвардия. Ние всички живеем, големи и малки, в лишения, скъпа моя.

— При все това, сир, представители на фамилията Валоа не може да умират от глад.

— Не ми ли казахте, че сте й дали сто луидора?

— Достойна милостиня!

— Кралска е.

— Дайте и вие толкова.

— Аз ще се въздържа. Това, което сте дали, е достатъчно за двама ни.

— Значи една малка издръжка.

— Съвсем не — нищо определено. Тези хора ловко ще измъкнат от вас достатъчно за самите себе си, те са от семейство гризачи. Когато ми се доще да давам, тогава ще дам безпрецедентна сума, но без задължения в бъдеще. Накратко, ще дам тогава, когато имам много пари. Тази долна Валоа! Но аз наистина не бих могъл да ви разкажа всичко, което знам за нея. Доброто ви сърце е уловено в капан, скъпа моя Антоанета. Моля вашето добро сърце за прошка.

Изричайки тези слова, Луи подаде ръка на кралицата, която, отстъпвайки на първия си порив, я приближи към устните си.

После рязко я отблъсна и каза:

— За мен вие не сте добър. Сърдя ви се.

— Сърдите ми се? Вие! — възкликна кралят. — Е, добре! Аз… аз…

— О, да, кажете, че не ми се сърдите, вие, който нареждате да ми затворят вратите на Версай, вие, който идвате в шест часа и половина сутринта в покоите ми, отваряте насила вратата и влизате при мен, за да въртите разярени очи!

Кралят прихна да се смее.

— Не — каза той, — аз не ви се сърдя.

— Не ми се сърдите, много добре, щом е тъй.

— Какво ще ми дадете, ако ви докажа, че дори, идвайки тук, не ви се сърдех?

— Първо да видим доказателството за това, което казвате.

— О! Това е много лесно, в джоба ми е доказателството — каза кралят.

— Я! — възкликна любопитната кралица, надигайки се да седне. — Имате да ми дадете нещо! Охо! Тогава наистина сте много мил, но, разберете, няма да ви повярвам, ако не ми представите доказателството веднага. А! Без хитруване. Обзалагам се, че пак ще ми обещавате!

С добродушна усмивка кралят започна да търси нещо в джоба си. Правеше това с онази мудност, която удвоява желанието, мудност, която кара детето да тропа с краче от нетърпение за играчката си, животното — за лакомство, жената — за подаръка си. Накрая извади от този джоб кутийка от изящно надиплен червен марокен със златна украса.

— Кутия за бижута! Я да видим! — каза кралицата.

Кралят сложи кутията за скъпоценности върху леглото. Кралицата я взе пъргаво и я притегли към себе си. Едва-що отворила кутията, зашеметена, смаяна, извика:

— Оо! Колко е красиво! Боже мой, колко е красиво!

Кралят почувства радостна тръпка в сърцето.

— Наистина ли? — попита той.

Кралицата не можеше да отговори. Извади от ковчежето колие от диаманти, толкова големи, толкова чисти, така блестящи и така изкусно подбрани, та й се стори, че по красивите й ръце се стича фосфор и пламък. Колието се виеше като змия, всяка люспа на която бе като светкавица.

— Ах! Великолепно е! Великолепно е! — повтори тя с поглед, който се вдъхновяваше било от съприкосновението с блестящата неповторима хубост, било защото си мислеше, че друга жена на света не може да има подобно колие.

— И тъй, вие сте доволна? — попита кралят.

— Възхитена, сир! Вие ме правите прекалено щастлива!

— Наистина ли?

— Погледнете първия ред, диамантите са едри като лешници.

— Действително.

— И така подбрани! Не се различават един от друг! Колко умело са подредени по големина! Каква точна пропорция между първия и втория, между втория и третия. Бижутерът, който е събрал и подредил тези диаманти, който е изработил това колие, е артист!

— Те са двама.

— Обзалагам се тогава, че са Бьомер и Босанж!

— Познахте.

— Наистина само те могат да дръзнат да сътворят нещо подобно. Колко е красиво, сир, колко е красиво!

— Госпожо, госпожо — каза кралят, — вие плащате за това колие много по-скъпо, внимавайте.

— О! — възкликна кралицата. — О, сир!

Изведнъж сияещото й от радост чело се помрачи и наведе. Тази промяна в израза на лицето й стана толкова бързо и изчезна също толкова бързо, че кралят не можа да я забележи.

— Хайде, доставете ми едно удоволствието да поставя колието на шията ви.

Кралицата се възпротиви. Каза тъжно:

— Много е скъпо, нали?

— Бога ми, да! Но аз ви казах, вие вече платихте повече, отколкото струва, и само на мястото си, което ще рече на вашата шия, то ще има истинската си стойност!

Казвайки тези думи, Луи приближи към кралицата, като държеше двата края на великолепното колие, за да го закачи със закопчалката, самата тя изработена от голям диамант.

— Не, не — възрази кралицата, — без детинщини. Приберете това колие във вашето ковчеже, сир!

Тя разтърси глава.

— Отказвате ми удоволствието пръв да го видя на вас?

— Не дай Боже аз да ви откажа тази радост, сир, ако приемех колието, но…

— Но… — изненада се кралят.

— Но нито вие, нито кой да е друг ще види на шията ми колие на такава цена.

— Няма да го носите, госпожо?

— Никога.

— Не приемате?

— Отказвам да закача на шията си един милион, а може би милион и половина, защото оценявам това колие за сто и петдесет хиляди ливри, нали?

— Е, не казвам, че не е така! — отвърна кралят.

— Отказвам да окача на шията си милион и половина тогава, когато касите на краля са празни, тогава, когато кралят е принуден да отмерва средствата си за помощи и да казва на бедните: „Нямам повече пари. Господ да ви е на помощ!“

— Как? Сериозно ли говорите?

— Чуйте, сир, господин Дьо Сартин ми каза един ден, че срещу сто и петдесет хиляди ливри може да се получи един линеен кораб. Кралят на Франция наистина се нуждае повече от линеен кораб, а на кралицата на Франция не й е необходимо колие…

— Ах! — извика кралят на върха на радостта си с влажни от сълзи очи. — О, това, което току-що направихте, е възвишена саможертва. Благодаря, благодаря, благодаря! Антоанета, вие сте добра жена!

И за да увенчае по достойнство нейната сърдечна и гражданска доблест, добрият крал обви двете си ръце около врата на Мария-Антоанета и я целуна.

— Ах, госпожо, как ще ви възхваляват във Франция, когато узнаят словата, които току-що изрекохте! — възкликна той.

Кралицата въздъхна.

— Все още не е късно — каза пламенно той. — Скръбна въздишка!

— Не, сир, въздишка на облекчение, затворете тази кутия и я върнете на бижутерите.

— Вече съм се разпоредил относно сроковете на плащане, парите са готови и тъй, какво да правя? Не бъдете така безпристрастна.

— Не, добре обмислих. Не, съвсем решително не, сир, не го искам това колие, но искам нещо друго.

— По дяволите! Ето че моите сто и шестдесет хиляди ливри са прахосани.

— Сто и шестдесет хиляди ливри? Виж ти! Значи тя била толкова скъпа?

— Честна дума, госпожо, изтървах думата, но не се отричам от нея.

— Сам ще се убедите, че това, което ще ви поискам, ще ви струва много по-евтино.

— Какво искате?

— Да ме пуснете да отида още веднъж в Париж.

— О! Та това е лесно и преди всичко не е скъпо.

— Почакайте, почакайте!

— По дяволите!

— В Париж, на площад „Вандом“.

— По дяволите! По дяволите!

— При господин Месмер.

Кралят се почеса по ухото и каза:

— В края на краищата вие се отказахте от сто и шестдесет хиляди ливри, бих могъл да ви разреша това. Отидете при господин Месмер, но при едно условие — да вземете за придружителка принцеса по произход.

Кралицата се замисли.

— Госпожа Дьо Ламбал, съгласен ли сте?

— Госпожа Дьо Ламбал? Така да бъде!

— Договорихме се.

— Подписвам.

— Благодаря.

— А аз — добави кралят, — аз веднага ще поръчам моя линеен кораб и ще го кръстя „Колието на кралицата“. Вие ще му бъдете кръстницата, госпожо, после ще го изпратя на Ла Перуз.

Кралят целуна ръка на жена си и излезе от покоите й съвсем весел.