Колието на кралицата

30.В посолството

Като влязоха в сградата на посолството, господата завариха Дюкорно да вечеря спокойно в кабинета си. Бозир го помоли да се качи при посланика и му каза:

— Разберете, драги, човек като господин Суза не е обикновен посланик.

— Забелязал съм това, което казвате — отговори канцлерът.

— Негово превъзходителство — продължи Бозир — иска да бъде на висота в Париж, между хора богати и с вкус. Да ви кажа право, престоят в онази грозна сграда на улица „Жюсиен“ е непоносим за него, въпросът е да се намери отделна сграда за господин Суза.

— Това ще усложни дипломатическите отношения — каза канцлерът. — Ще има да обикаляме много за подписи на разни документи.

— Е, и? Негово превъзходителство ще ви даде карета, драги господин Дюкорно — отговори Бозир.

Дюкорно едва не полудя от радост.

— Неприятно е, че не сте свикнали — продължи Бозир. — Всеки канцлер с достойнство трябва да си има карета. Но ние ще споменем за това при удобен момент и където му е мястото. А сега да дадем отчет на господин посланика за състоянието на работата в посолството. Къде е касата?

— Горе, господине, в апартамента на господин посланика.

— Тъй далеч от вас?

— Въпрос на безопасност, господине. За крадците е по-трудно да се доберат до първия етаж, отколкото до партера.

— Крадци — каза пренебрежително Бозир. — За такава дребна сума!

— Сто хиляди ливри! — отговори Дюкорно. — Дявол да го вземе. Очевидно господин Суза е богат. Не се намират сто хиляди ливри в касите на всяко посолство.

— Искате ли да проверим? — каза Бозир. — Но по-бързо, имам важна работа.

— Веднага, господине, веднага — отговори Дюкорно и стана от бюрото си.

Стоте хиляди ливри бяха в наличност — половината в злато, другата половина в сребро. Дюкорно даде своя ключ, чиито плетеници и детелини Бозир разглеждаше с възхищение. Той умело успя да вземе отпечатък от ключа и го върна на канцлера, като каза:

— Господин Дюкорно, ключът е на по-сигурно място у вас, отколкото у мен, да отидем при господин посланика.

Откриха дон Мануел. Изглеждаше много зает с някакво листче, изписано с цифри. При появяването на консула той го попита:

— Знаете ли шифъра на старата ни кореспонденция?

— Не, Ваше превъзходителство.

— Е, добре! Искам занапред да го знаете, господине. Така ще ме освободите от много отегчителни подробности. А как е касата? — попита той.

— В отлично състояние, както всъщност всичко, което влиза в служебните задължения на господин Дюкорно — отговори Бозир.

— Стоте хиляди ливри?

— В наличност, господине.

— Добре, седнете, господин Дюкорно, искам да ме посъветвате за нещо.

— На заповедите ви, Ваше превъзходителство — каза сияещ канцлерът и приближи стола си към бюрото.

— Сериозна работа, за която се нуждая от вашата осведоменост. Познавате ли в Париж по-честни бижутери?

— Господата Бьомер и Босанж, бижутери на кралския двор — отговори канцлерът.

— Тъкмо тях не искам да използвам — каза дон Мануел.

— Те са имали нещастието да предизвикат недоволството на Ваше превъзходителство?

— Съвсем сериозно, господин Дюкорно, съвсем сериозно.

— О! Ако можех да бъда малко недискретен, ако бих си позволил…

— Позволете си…

— Бих попитал в какво тези хора с голяма репутация в професията…

— Те са истински лихвари, господин Дюкорно, а лошите им постъпки ги доведоха дотам, че загубиха около един или два милиона.

— О! — извика Дюкорно.

— Бях изпратен от Нейно величество да се уговоря за една диамантена огърлица.

— Да, да, прочутата огърлица, поръчана от покойния крал за госпожа Дю Бари. Зная, зная…

— Вие сте ценен човек, знаете всичко. Е, добре, щях да купя огърлицата, но тъй както вървят нещата, сега няма да я купя.

— Трябва ли да направя нещо?

— Господин Дюкорно…

— Тактично, много ловко, монсеньор.

— Би било добре, ако познавате тези хора.

— Босанж ми е братовчед.

Дон Мануел и Бозир се спогледаха. Настъпи мълчание. Двамата португалци обмисляха предложенията си. Изведнъж един лакей отвори вратата и обяви:

— Господата Бьомер и Босанж!

Дон Мануел стана бързо и гневно извика:

— Отпратете тези хора!

Лакеят направи крачка назад, за да се подчини на заповедта.

— Не, изгонете ги вие самият, господин секретар — подхвана наново посланикът.

— За Бога! — каза умоляващо Дюкорно. — Оставете ме да изпълня заповедта на монсеньор. Аз ще смекча нещата, тъй като не мога да не изпълня нареждането.

— Правете каквото искате — каза небрежно дон Мануел.

Когато Дюкорно се втурна стремглаво навън, Бозир се приближи до дон Мануел.

— И тъй, тази работа ще пропадне? — каза дон Мануел.

— Не, Дюкорно ще я оправи.

— Той ще я обърка, нещастникът! Ние говорихме само на португалски пред бижутерите. Казахте им, че не разбирам нито дума френски. Дюкорно ще провали всичко.

— Тичам.

— Не е ли опасно да се показвате, Бозир?

— Ще видите, че не е. Дайте ми неограничени пълномощия.

— По дяволите!

Бозир излезе. Долу Дюкорно беше застигнал Бьомер и Босанж, чието държание в сравнение с това при влизането им в посолството беше съвсем променено — беше много по-учтиво, но неуверено. Те твърде малко разчитаха да срещнат познати лица и бързо изчезнаха в първите помещения пред тях. Като забеляза Дюкорно, Босанж с приятно чувство на изненада извика:

— Вие тук!

Той се приближи до него и го прегърна.

— О, много сте любезен — каза Дюкорно, — тук ме познахте, братовчеде богаташо. Дали за това, че съм в посолство?

— Наистина! — каза Босанж. — Извинете ме, че се държахме малко като чужди. Направете ми една услуга.

— За това дойдох.

— О, благодаря. Значи сте от посолството.

— Да, разбира се.

— Едно сведение.

— Какво?

— За самото посолство.

— Аз съм тук канцлер.

— О, чудесно! Искаме да говорим с посланика.

— Идвам от негово име.

— От негово име, да ни кажете…

— Че ви моли да напуснете бързо сградата, господа.

Двамата бижутери се спогледаха стъписани.

— Защото — каза важно Дюкорно — сте се показали, както изглежда, невнимателни и нечестни.

В този миг прозвуча важно леденият глас на Бозир, застанал до вратата на стаята:

— Излишно е. Господин Дюкорно, Негово превъзходителство ви нареди да изпъдите тези господа. Изпъдете ги!

— Господин секретар…

— Подчинете се! — пренебрежително каза Бозир. — Изпълнявайте!

И той си отиде. Канцлерът хвана за дясното рамо роднината си, а съдружника му — за лявото, и леко ги изблъска навън.

— Ето — каза той — една провалена сделка.

— Ей Богу, тези чужденци са много докачливи — промърмори Бьомер, който бе германец.

— Когато се казваш Суза и имаш деветстотин хиляди ливри доход, скъпи братовчеде — каза канцлерът, — имаш право да бъдеш какъвто си искаш.

— А — въздъхна Босанж, — казах ви, Бьомер, че сте неловък в сделките.

— Е — отговори упоритият германец, — ако не получим парите, които искаме от него, той няма да получи нашата огърлица.

Приближаваха се до външната врата. Дюкорно се разсмя.

— Знаете ли какво представлява един португалец? — попита той пренебрежително. — Знаете ли какво е да си посланик вие, който сте буржоа? Не. Е, добре, аз ще ви кажа. Един посланик под покровителството на императрицата, господин Потьомкин, купуваше за Нейно величество на първи януари всяка година кошница с череши, която струваше сто хиляди екю, хиляда ливри за една череша. Изключително, нали? Е, добре, господин Суза ще закупи мините на Бразилия, за да намери в рудите диамант, голям колкото всички ваши диаманти. Това ще му струва доходите за цели 20 години — 20 милиона. Но какво значение има за него, той няма деца. Ето това е.

Той затваряше вратата, когато Босанж промени изведнъж мнението си и заговори:

— Оправете всичко това и вие ще имате…

— Тук сме неподкупни — отговори Дюкорно.

Той затвори вратата.

Същата вечер посланикът получи следното писмо:

— Е, добре! — каза дон Мануел, като четеше посланието. — Огърлицата е наша.

— Не, не още — каза Бозир. — Ще бъде наша само когато ще я купим. Ваше превъзходителство не знае френски, нали? Най-напред да се освободим от господин канцлера. Можем да му поставим важна дипломатическа задача; аз ще се занимая с това.

— Грешите — каза Мануел. — Тук той ще бъде наш гарант.

— Той ще каже, че говорите френски език.

— Той няма да го каже, аз ще го помоля.

— Добре, да остане. Нека влезе човекът с диамантите.

Той бе въведен. Беше лично Бьомер. Бьомер изрази най-дълбоки почитания и поднесе своите най-покорни извинения. След това поднесе диамантите, сякаш ги оставя, за да бъдат разгледани внимателно. Дон Мануел го накара да остане.

— Достатъчно доказателства от такъв вид — каза Бозир. — Недоверчив търговец сте, трябва да сте честен. Седнете да си поприказваме, тъй като господин посланикът ви прощава.

„Ох, колко е трудно да се продава!“ — въздъхна Бьомер.

„Не е лесно да се краде!“ — помисли Бозир.