Ловецът на глави

10.

Час по-късно Пендъргаст вече беше в комплекса от три съседни апартамента в „Дакота“, гледащи към Сентръл Парк и Западна седемдесет и втора улица. В течение на няколко минути се движеше неспокойно през многото помещения, вземаше някой от безбройните сувенири в ръце и малко след това го оставяше. Наля си чашка шери, но я забрави на бюфета. Беше любопитно как тези дни не откриваше удоволствие в заниманията за отвличане на вниманието, които преди му бяха интересни и го удовлетворяваха. Срещата с Лонгстрийт донякъде го беше извадила от равновесие. Всъщност не самата среща, а проучването и дразнещите забележки, с които завърши.

Виждам, че не си на себе си.

Той се смръщи при този спомен. Знаеше от своите упражнения Чонг Ран, че мислите, които най-много се опитваш да пропъдиш, най-упорито се връщат отново и отново. Най-добрият начин да престанеш да мислиш за нещо, е да го притежаваш напълно и след това да култивираш безразличие.

Преминавайки от по-публичните пространства на апартамента към по-личните, той отиде в кухнята, където проведе кратко жестомимично разискване със своята глуха икономка госпожа Ишимура за вечерното меню. След малък спор най-накрая стигнаха до съгласие за палачинки от сладък картоф, печен октопод и свинско шкембе.

Бяха минали повече от три седмици, откакто повереничката на Пендъргаст Констънс след рязка декларация беше напуснала техния дом на „Ривърсайд Драйв“ № 891, за да заживее със своя малък син в отдалечен манастир в Индия. След заминаването й Пендъргаст бе изпаднал в съвсем нехарактерно емоционално състояние. С течение на времето обаче, докато дните и седмиците отлитаха и гласовете, които звучаха в главата му започнаха да утихват един по един, остана само един – глас, за който знаеше, че е в сърцевината на неговото странно безпокойство.

Можеш ли да ме обичаш така, както аз искам? По начина, както имам нужда да го правиш?

Той отблъсна гласа с неочаквана ярост.

— Ще се справя с това – измърмори под нос.

След като излезе от кухнята, тръгна надолу по коридора към малко, аскетично помещение без прозорци, което много приличаше на монашеска килия. Вътре имаше само нелакирано дървено бюро и стол с права облегалка. След като седна, Пендъргаст отвори единственото чекмедже на бюрото и извади един по един трите предмета вътре, подреждайки ги върху плота: бележник с твърди корици, камея и гребен. Остана известно време седнал, като подред разглеждаше предметите.

А аз… аз те обичам. Обаче ти показа съвсем ясно, че не отвръщаш на моята любов.

Бележникът беше френска изработка, с оранжеви корици от италианска изкуствена кожа и съдържаше празни страници от веленова хартия „Клерфонтен“, идеална за автоматични писалки. Беше от вида, който Констънс беше използвала много през последните десетина години, откакто уважаваният английски доставчик на подвързани с кожа бележници беше пуснал кепенците. Пендъргаст го беше взел от нейния частен апартамент в мазето под мазето на замъка: това беше нейният последен дневник, оставен недовършен заради внезапното й заминаване за Индия.

Още не го беше отварял.

След това се обърна към антикварния гребен от коруба на костенурка и старата елегантна камея в рамка от жълто осемнайсеткаратово злато. Знаеше, че е била издълбана в ценния сардоникс от черупка на охлюв, срещан в Карибско море и Мексиканския залив.

И двата предмета бяха сред притежанията на Констънс, които тя най-много ценеше.

Не мога да остана тук. Като знам онова, което знам, казвайки това, което казах – би било непоносимо да остана да живея под този покрив…

След като вдигна и трите предмета от плота, Пендъргаст излезе от стаята, върна се надолу по коридора и отвори непривлекателната врата към най-личния от своите апартаменти. Зад вратата имаше малко помещение, което завършваше с шоджи – плъзгащ се параван от оризова хартия. А зад него, сред дебелите стени на старата и елегантна жилищна сграда, беше скрита чайна градина, създадена от Пендъргаст по най- точните стандарти.

Той бавно затвори зад себе си, спря и се вслуша в тихото гукане на гълъбите и вдиша миризмата на евкалиптовите и сандалови дървета. Всичко – пътеката с плоски камъни, която се виеше пред него, боровете джуджета, водопадът, чашицу, или къщичката за чай, полускрита зад зеленината пред него – беше изпъстрено с неясна непряка светлина.

Той закрачи по пътеката покрай каменните фенери към чайната. Наведе се ниско, за да влезе в сумрачната вътрешност на чашицу.

Затвори нейната садугучи, внимателно остави трите предмета, които носеше, и се огледа, за да се увери, че всичко нужно за чайната церемония: мидзусаши – гърнето за вода, бъркалката, черпакът, мангалът, железният чайник кама, е готово. Постави чайника и кутията със зелен чай на прах мача на точните им места, след това седна на татамито. През следващите трийсет минути се потопи изцяло в церемонията: започна ритуално да почиства различните прибори, затопли водата, подгря чаван купата за чай. След като за последен път я напълни с топла вода с черпака, бръсна точното количество мача в нея.

Едва тогава, след като цялата подготовка беше извършена с почти благоговейна точност, той опита чая, отпивайки с почти безчувствени устни. Докато го правеше, позволи – за първи път през изминалия почти цял месец – бремето на скръбта и вината напълно да обсеби съзнанието му, а после и постепенно да отслабне.

Най-накрая, след като си върна самообладанието, внимателно и преднамерено бавно премина през последните стъпки на чайната церемония: почисти отново приборите и ги върна по техните места. Пак отправи поглед към трите предмета, които беше донесъл. След известно време протегна ръка към бележника и за първи път го отвори наслуки, позволявайки си да прочете един-единствен параграф. Констънс веднага изскочи пред него чрез своите думи: язвителният й тон, хладната й интелигентност, леко циничният и плашещ светоглед – всички те се просмукаха през гледната точка на XIX век.

Изпита голямо облекчение, че може да чете дневника донякъде безпристрастно.

Върна го предпазливо до гребена и камеята: засега семплите голи стени и под на чашицу му се струваха най-добрия дом за тях. Може би не след дълго щеше да се върне, за да разсъждава върху тях и тяхната собственичка. Но сега имаше други неща за вършене.

Той излезе от къщичката, закрачи по пътеката, напусна градината и пое с бързи, енергични крачки през поредица дълги коридори към входната врата на апартамента. По пътя извади мобилния телефон от джоба на сакото си и натисна бутона за бързо набиране.

— Винсънт? – каза в слушалката. – Моля те, нека се срещнем край редовата къща на Кантучи. Готов съм за онази обиколка, която спомена.

Прибра телефона, облече палтото от викуня^{10} и излезе от апартамента.