Ловецът на глави

36.

Чарлз Атия си помисли колко впечатляваща на вид жена е доктор Уонзи Адейеми, когато в десет сутринта дойде в Обединените нации, за да произнесе речта си пред Общото събрание. Беше повикан да се яви на работа за смяна и половина от отдел „Безопасност и охрана“ на ООН и застана на пост в гъмжащото от хора фоайе на сградата, в която се помещаваше Общото събрание. Той се присъедини към другите осемдесет души охрана, чиято задача беше да упътват официалните лица и делегациите, които пристигаха за речта, както и тълпите зяпачи, дошли да видят доктор Адейеми, която по-рано тази година беше спечелила Нобеловата награда за мир. Атия особено много държеше да я види – всъщност затова беше помолил за тази извънредна задача, защото и той беше с нигерийски произход и се гордееше с Адейеми – сега нигерийски посланик и най-известен негов сънародник – и искаше да чуе нейната реч пред ООН.

Адейеми беше пристигнала преди час с голям антураж и собствената си охрана. Носеше пищна нигерийска рокля китенге^{32} върху която бяха щамповани удивителни черно-бели геометрични фигури с яркоцветни бордюри. На главата си беше увила блестяща оранжева копринена забрадка. Тя беше висока, величествена, изпълнена с достойнство и изненадващо млада, като се вземат предвид всички нейни постижения. Атия потръпна от нейния чар.

Хиляди хора бяха дошли да я поздравят, докато минаваше през фоайето, да надават приветствени викове и да хвърлят жълти рози – нейното любимо цвете. Срамно е, помисли си Атия, че доктор Адейеми, изтъкната християнка, е била принудена да пътува с такава голяма група въоръжена охрана заради една фетва^{33}, заплахи за убийство и дори един неуспешен опит.

Той помогна изпълнените с уважение тълпи да бъдат задържани зад огражденията от кадифени въжета, докато минаваше доктор Адейеми. Сега беше в залата вече час и държеше реч за ХИВ/СПИН. Застъпваше се за по-голямо финансиране от страна на правителствата в света на веригата от ХИВ-болници, които тя беше създала из Западна Африка. Не можеше да я вижда, но речта се предаваше на живо във фоайето, за да може всички там да я слушат. Адейеми разказваше красноречиво на английски за работата на своите клиники и забележителното намаляване броя на новите заразявания с ХИВ благодарение усилията на нейните организации. Нейните болници бяха спасили хиляди животи, защото предлагаха не само животоспасяващи лекарства, но и образователни програми. Всичко това обаче я беше превърнало в мишена на „Боко Харам“, които твърдяха, че нейните клиники са плод на западен заговор за стерилизация на жените мюсюлманки, и взривиха няколко от тях.

Общото събрание хареса речта и няколко пъти я прекъсва с аплодисменти. Да, помисли си Атия, ето едно чисто добро, нещо, с което всяка нация може да се съгласи.

Чу как речта наближи своя край. Сега трептящият глас на доктор Адейеми достигна върха на своята изразителност, призовавайки света да обещае да унищожи ХИВ/СПИН, както премахна дребната шарка. Това не беше невъзможно. Да, щяха да са нужни пари, всеотдайност и обучение от страна на правителствата в света, а целта беше напълно постижима.

Още одобрителни викове и тя завърши сред овациите на скочилите на крака делегати. Атия се приготви за тълпата, която щеше да нахлуе във фоайето. Скоро вратите се отвориха и чуждите делегации, журналистите и гостите се устремиха навън, следвани от Адейеми и антуража й от нигерийски политици, лекари и социални работници. Групата беше заобиколена от нейната охрана. Какъв свят е този, помисли си Атия, щом дори светица като нея има врагове. Но това беше факт и охраната около нея беше стегната като барабан въпреки присъствието на добре обучените служители от отдел „Охрана и безопасност“ на ООН.

Тълпата продължаваше да се излива през вратите развълнувана, разговаряща, все още под въздействието на вдъхновената реч. Лееше се покрай огражденията от кадифени въжета дисциплинирано и нарастваше, докато доктор Адейеми, нейният антураж, охраната и почитателите й пресичаха фоайето. Атия никога не го беше виждал толкова пълно с народ, който се трупаше на гроздове около неговата сънародничка като пчели около царицата. Разбира се, тук бяха и медиите, настръхнали от телевизионни камери.

Внезапно Атия чу бърза поредица трясъци – бум, бум, бум, бум, бум! Обучен стрелец, той веднага разпозна шума не като стрелба, а предизвикан от пиратки. На тълпата обаче й липсваха неговите познания и резултатът беше като от истинска стрелба: внезапна съкрушителна паника. Фоайето се изпълни с крясъци и писъци, докато хората хукнаха да търсят прикритие и каквото и да е скривалище, тичайки лудо във всички посоки. Блъскаха се, падаха и диво се тъпчеха един друг, все едно мозъците им бяха изключили и се бяха оставили на инстинктите да ги ръководят.

Атия и колегите му се опитаха да въведат ред и да приложат внимателно упражняваните антитерористични мерки, но усилията им бяха безплодни. Никой не слушаше, хората просто не можеха да чуват: кадифените въжета и техните колчета, огражденията – всичко рухна като къщичка от карти.

Петнайсет секунди след трясъка на пиратките се чуха два глухи взрива един след друг и почти на мига огромното фоайе се изпълни със заслепяващо гъст дим, който увеличи степента на ужаса до ниво, което Атия никога не бе смятал за възможно. Хората пълзяха по пода, крещяха, зяпаха за въздух и се вкопчваха един в друг като удавници. Той се опитваше да помогне, правеше всичко възможно да ги успокоява и да ги отвежда в предварително създадените зони за безопасност, но те всички, изглежда, се бяха превърнали в подивели, безмозъчни животни. Чу воя на сирени през пелената дим, докато полицията, пожарната и антитерористичните части пристигаха на площада отвън, невидими отвътре. А сляпата паника продължаваше и нямаше край. В един момент атмосферата започна да се прояснява, първо сумракът само просветля, после премина в тъмнокафява светлина и накрая се проясни до лека омара. Вратите на фоайето бяха отворени, климатичната система работеше на пълни обороти, нюйоркските полицаи нахлуха заедно с антитерористичен отряд. Когато димът се разнесе, Атия видя, че почти всички още лежаха на пода след избухването на димните бомби, когато, за да се предпазят се бяха проснали на земята и опитали с пълзене да се скрият.

В този момент той видя нещо, което прониза с ужас сърцето му.

Гледка, която нямаше да забрави, докато е жив. Там лежеше по гръб трупът на доктор Уонзи Адейеми. Знаеше, че е нейният, заради лесно различимата рокля китенге. Но главата й липсваше. Двама от нейните телохранители, които вероятно я бяха прикривали, също лежаха мъртви до нея.

На мястото на клането се лееше кръв и когато хората около трупа й осъзнаха пълния размер на случилото се, се понесоха скръбни викове и ридания, а охранителите й се оглеждаха объркани и яростни и в търсене на убиеца се щураха насам–натам. През това време полицаите мобилизираха, организираха, насочваха, викаха и започнаха да разчистват тълпата ужасени хора.

Вторачен във фоайето с разсейващия се черен пушек, заслушан във виковете на уплашените хора, докато фигури с каски на главите тичаха напред–назад в сумрака и с мегафоните си упътваха в една или друга посока, в плътната маса от просветващи сигнални лампи и виещи сирени отвън – Атия се почувства така, сякаш се е спуснал в пъкъла.