Ловецът на глави

62.

Озмиян се измъкна предпазливо от струпаните останки, като внимаваше да не напуска прикритието си. Изстрелите, които Пендъргаст отправи в облака прах, сериозно подкопаха твърдостта му заради произволната си природа и невъзможността му да ги предусети. Един от куршумите мина толкова близо до ухото му, че усети въздушната му струя. За първи път Озмиян изпита пристъп на несигурност, но бързо го преодоля. Не беше ли случващото се онова, което най-много бе желал? Един безпределно хитър и способен противник? Дълбоко в себе си знаеше, че ще победи.

Той мина покрай назъбените краища на мястото, където краят на крило „Д“ рухна, придържайки се към мрака и храсталаците, с които бяха обраснали ъглите на изоставената сграда. Светна фенерчето и огледа земята за следи от Пендъргаст, но не успя да открие нищо. Когато стигна до разбитата прозоречна рамка, бързо огледа вътрешността, вмъкна се приведен вътре и тръгна надолу по един празен коридор. Следите по пода бяха стари и отново не успя да открие такива от Пендъргаст.

Трябваше да намери дирята на своята плячка. Това означаваше да изпълни маневра, известна като „обикаляне за следи“ – ловецът описва широки кръгове, завивайки под прав ъгъл, опитвайки се да попадне на следите на плячката.

Стигна до края на коридора и тръгна надолу по друг, обикаляйки за следи, като очакваше всеки момент да попадне на тях.

В мазето Пендъргаст пресече почти цялата дължина на сградата, мина покрай едно котелно помещение, складове, малък блок тапицирани затворнически килии и накрая се озова в огромен архив, пълен с гниещи досиета. Под земята цареше пълна тъмнина и той нямаше друг избор, освен да използва фенерчето. Въпреки всичко, край което мина, не намери нито предмет, нито място, които биха му помогнали да избяга или да обърне обстоятелствата в своя полза. Имаше нещо глупаво, ако не направо безсмислено в продължаването на този фарс. Беше се изправил срещу майстор, който не може да бъде победен. И все пак никой не е непобедим: всеки човек има някаква ахилесова пета. Вече беше вникнал донякъде в психологията на Озмиян, в неговата уязвимост, но как би могъл да обърне това в своя полза? Къде беше пукнатината в неговата броня, а дори да я намери, щеше ли да съумее да забие своя меч в нея? Този човек беше може би най-сложният и изобретателен противник, когото бе срещал. В своя трактат „Изкуството на войната“ Сун Дзъ съветва да опознаеш своя враг. Ако имаше място в целия свят, където можеше да научи нещо за този човек и неговите най-дълбоки слабости, то беше точно пред него: в мазето с архивите.

За миг Пендъргаст спря, за да събере мислите си и да обхване огромното помещение с фенерчето. Беше почти свръхестествено, че се озова тук, на това място, претъпкано с истории за лудост, страдания и ужас – архивите на огромна психиатрична болница. Сега разбра, че собственото му подсъзнание го беше довело тук.

Архивите се състояха от шкафове за папки, подредени върху скеле от метални лавици, които се издигаха от пода до тавана. Всяко скеле разполагаше със собствена плъзгаща се странично стълба, нужна, за да се стигне до най-високите лавици с шкафове. Докато Пендъргаст се придвижваше из архива, се опитваше да разбере как е организиран. Постепенно разбра, че болницата, работила в продължение на цял век, е натрупала удивително количество данни под формата на истории на заболяванията на пациентите, бележки, записи на диктофон, диагнози, кореспонденция, лични досиета и правни документи. В продължение на своя жизнен цикъл болницата беше подслонявала десетки хиляди психично болни пациенти – може би дори стотици хиляди. Тази бройка само потвърди мнението на Пендъргаст, че светът е пълен с луди. Архивът е дори скромен, помисли си той, като се има предвид колективната лудост на човешката раса.

Пътеките между стелажите и отделните техни редици бяха разположени в координатна мрежа. Пътеките бяха маркирани с букви, а редиците стелажи с числа. След като измина няколко пътеки, поглеждайки числата и редиците, Пендъргаст най-накрая откри търсеното. Взе една плъзгаща се стълба, избута я на място и се изкачи по нея, стиснал фенерчето със зъби. Отвори едно чекмедже и започна жадно да прехвърля папките, докато стигна края. Отвори друго и още едно, вадеше папките и ги хвърляше настрана, докато не осъзна, че онова, което търси, просто го няма.

Спусна се по стълбата и поспря, за да премисли, сетне тръгна надолу по пътеката до друго място и нова серия чекмеджета. Скърцането на ръждясал метал кънтеше из помещението и той ясно съзнаваше, че светлината на фенерчето го превръща в отлична мишена. Трябваше да завърши търсенето си, преди Озмиян да попадне на следите му и да влезе в архива.

Премести се на следващата пътека, после на тази до нея. Времето му изтичаше. Неочаквано в един от шкафовете намери навити и умалени по размер строителни планове. Прелиствайки ги, извади един и го пъхна под колана на панталона си. Беше полезен, но не и онова, което търсеше. После продължи нататък.

Озмиян беше срязвал кръговете под прав ъгъл в търсене на следи из половината първи етаж от единия до другия край, но без успех. Но сега, когато се насочи към стълбището, готов да се качи на втория етаж, най- накрая попадна на Пендъргастовите следи. Бяха много бледи – агентът се придвижваше с крайна предпазливост, но нямаше начин напълно да ги скрие, особено от опитните очи на Озмиян. За негова изненада следите водеха не нагоре, а надолу, в мазето.

Озмиян усети пристъп на задоволство. Никога не беше слизал в мазето и нямаше представа какво има там, но беше сигурен, че вероятно наподобяващото лабиринт пространство и пълният мрак ще му бъдат от полза и в ущърб на Пендъргаст.

Започна да се спуска по стълбите в мрака. Плъзгаше едната си ръка по стената, движейки се бавно и внимателно, а сърцето му блъскаше в очакване на предстоящото.

Пендъргаст беше преровил съответните места, но не намери онова, което търсеше. Разбира се, че няма да го намеря, каза си той с горчивина, след като вече го няма тук. Досието е било изнесено още преди години. Човек като Озмиян не би оставил такъв динамит да се търкаля свободно в пространството, дори ако то е гниещ и изоставен архив. Вероятно беше изпратил някого да го намери и унищожи.

Проучването на Пендъргаст беше разкрило организацията на архива и сега му хрумна, че по времето, когато тази част на „Кингс Парк“ най- накрая е била разследвана и след това затворена, може би е имало придатък от досиета, които са били пропуснати. Логично трябваше да са в самия край, а не на обичайните си според азбуката и датите места. Той се отправи бързо към последната редица шкафове в най-далечния ъгъл на архива. Макар също да бяха покрити с ръжда, паяжини и мухъл, те бяха малко по-нови и малко по-различен модел. Чекмеджетата също бяха етикетирани по друг начин. Очевидно файловете се съхраняваха извън установената система за архивиране. След бързо издирване стигна до чекмедже, етикетирано:

Беше заключено, но едно рязко завъртане на ключалката с острието на джобния нож строши крехкия патрон. След като отвори чекмеджето, съпроводено с поредно остро скърцане на ръждив метал, той запрехвърля съдържанието, като паякообразните му пръсти летяха по гърбовете на папките, вдигайки малък облак прах. Спря и взе дебела папка с документи, закачени към външната й корица. Внезапно се присви, загаси фенерчето и се ослуша. Когато влезе в архива, бе затворил ръждясалата врата в далечния край на помещението. А тя току-що се беше отворила със скърцане.

Озмиян вече беше тук.

Това беше катастрофа: Пендъргаст просто нямаше времето, от което се нуждаеше. Въпреки това с безкрайна предпазливост се изправи и без да светва фенерчето, тръгна в мрака, плъзгайки ръка по шкафовете, докато напредваше към задния вход. Кратко прекосяване на открито пространство го доведе до външната стена на архива от сгурбетонни блокчета, покрай която продължи да напредва опипом. Някъде в тази стена имаше затворена врата и той беше близо до нея. Спря и напрегнато се вслуша. Това не беше ли слабото, напомнящо шепот проскърцване на стъпки по песъчинки? Още един едва доловим звук близо до границите на слуха стигна до него. После още един. Озмиян се промъкваше в мрака към него.

Насочи своя „Лес Беър“ и зачака. Ако стреля по посока на звука, сигурно щеше да пропусне, а проблясъкът щеше да даде на Озмиян възможност да се прицели. Рискът беше твърде голям. Предприемачът сигурно беше чул скърцането при отварянето на последното чекмедже и знаеше, че Пендъргаст е тук, но вероятно нямаше представа точно къде.

Агентът остана при стената неподвижен, дишайки едва–едва. Поредното едва доловимо поскръцване от стъпка. Този път по-близо. Реши да пробва с изстрел въпреки риска. Насочи пистолета към мрака, сложи пръст на спусъка и зачака следващия шум. И ето че се чу – шепотът на прах, натиснат от крак.

Той даде два бързи изстрела, като едновременно с това се хвърли встрани. Двойният дулен пламък освети Озмиян на около двайсет метра надолу по съседната пътека. Той на мига отговори на огъня, но куршумите се сплескаха в стената над проснатото тяло на Пендъргаст, посипвайки го с парченца бетон. В мрака той стреля още пет пъти по последното местонахождение на Озмиян, като отново разпредели изстрелите си в пространството според предположението си накъде може да поеме мишената му. Ала всеки проблясък показваше предприемача на място, накъдето не беше изстрелял куршум, който дори отговаряше на неговия огън и го накара да се хвърли зад следващата редица шкафове, за да се скрие. В ехтящото от изстрелите пространство Пендъргаст се възползва от шума, за да се втурне в мрака надолу по пътеката между стелажите. Намери друга редица опипом и хукна отново по пътеката, зави по нова пътека край друга редица шкафове, преди да спре, да приклекне и да регулира дишането си в настъпилата тишина. Тръгна отново крайно внимателно и по заобиколен път стигна отново близо до задния вход, като през цялото време напипваше пътя с ръце. След минути го откри, отвори вратата със скърцане, промъкна се приведен през нея и я блъсна да се затвори. В същото време чу как Озмиян стреля по посока на звука и куршумът се сплеска в дебелата желязна врата, без да успее да я пробие. Тук имаше резе и Пендъргаст го блъсна да се затвори. То щеше да му спечели най-малко няколко допълнителни минути, за да свърши каквото трябва.

Светна фенерчето и бързо запрелиства папките, които беше взел, страница по страница, докато не спря на една. Откъсна я и я пъхна в джоба си, хвърли поглед на строителните планове… и се отправи надолу по коридора, без да си прави труда да стъпва тихо. В далечния край на коридора се озова пред малка зелена врата, която отвори, а после затвори и зарези след себе си, докато чуваше как Озмиян се опитва да мине през вратата на архива.

Трябваше да свърши много работа, за да се приготви за идването на предприемача.