Ловецът на глави

Епилог.

Два месеца по-късно

Залязващото слънце позлатяваше склоновете на Индийските външни Хималаи, хвърляйки дълги сенки над предпланините и каменистите долини. Близо до подножието на веригата Дауладар в Химачал Прадеш, на около осемдесет километра северно от Дарамсала, цареше тишина, като се изключи бумтенето на дългите тибетски рогове, които призоваваха монасите на молитва.

От кедровите гори нагоре се виеха серпентините на черен път, който дълго се катереше край заплашителните извисяващи се скали към връх Хануман Джи Кай Тиба на височина 5639 метра – най-високият в цялата верига. След около три километра една почти невидима пътека се отделяше от пътя и започваше да се отдалечава от върха. Притисната в скалното лице, в което беше изсечена, тя се изкачваше, правейки няколко спиращи дъха тесни завоя, докато най-накрая стигаше до каменна издатина. Тук от стотици години се издигаше голям манастир, изсечен в самия камък и едва забележим на фона на скалите, които го заобикаляха. Издълбаната украса на скосените му покриви и стърчащи фронтони беше почти напълно износена от времето и сезоните.

В малък двор високо в манастира, заобиколен от три страни с колонада, която гледаше надолу към долината, седеше Констънс Грийн. Тя не помръдваше, докато наблюдаваше момченцето на около четири годинки, което играеше в краката й. То подреждаше комплекти молитвени мъниста в забележително сложна схема за дете на неговите години.

В момента роговете нададоха втори скръбен сигнал и в тъмната рамка на вратата се показа фигура на мъж в началото на шейсетте, облечен в алените и шафранени на цвят роби на будистки монах. Той погледна Констънс, усмихна се и кимна.

— Време е – каза мъжът на английски с тибетски акцент.

— Знам. – Тя отвори прегръдките си, а момчето стана и се обърна към нея, за да я прегърне. Тя го целуна по главата, а после и по бузите. Едва тогава го пусна и позволи на монаха на име Тсеринг да го поведе за ръка през двора в подобния на крепост манастир.

Облегната на една от колоните, Констънс се загледа в безкрайния планински пейзаж. Долу се чу някаква суматоха: гласове, цвиленето на кон. Очевидно в манастира беше пристигнал гост. Констънс не обърна внимание на ставащото. Гледаше апатично към горите далеч под нея и драматичните склонове на Бялата планина, които се издигаха наоколо. С познатите звуци на монотонното монашеско пеене се разнесе и миризмата на сандалово дърво. Докато погледът й се рееше из огромния простор, Констънс осъзнаваше, както често се случваше тези дни, едно неясно чувство на неудовлетворение, една незадоволена нужда, една недовършена задача. Това й безпокойство я озадачаваше: беше със своя син на красиво и спокойно място, убежище за медитация и размишления. Какво повече би могла да иска? Въпреки това безпокойството сякаш нарастваше.

— Води ме сред всички беди – измърмори тя тихо за себе си древната будистка молитва. – Само по този път мога да преобразя отрицателното в положително.

Сега гласовете се чуха от тъмния коридор вътре и тя се обърна към тях. Миг по-късно висок мъж, облечен в прашни старомодни пътни дрехи, се появи в двора.

Констънс скочи на крака от изненада.

— Алойшъс!

— Констънс – каза той и закрачи бързо към нея, но също толкова внезапно спря, очевидно несигурен. След неловък момент на мълчание я покани с жест да седнат на каменния назъбен парапет. Седнаха един до друг, а тя просто се втренчи в него, прекалено изненадана от неочакваната му поява, за да каже нещо.

— Как си? – попита той.

— Благодаря, добре.

— А момчето ти?

Когато чу въпроса, тя засия.

— Учи бързо и е толкова пълен с нежност и състрадание, добро момче. Излиза и храни дивите животни и птици, които слизат от хълмовете при него, без да се страхуват. Монасите казват, че е всичко, на което са се надявали, и дори много повече.

Отново настъпи неловко мълчание. Пендъргаст изглеждаше нехарактерно колеблив, но след малко заговори изведнъж:

— Констънс, няма лесен или елегантен начин да облека в думи онова, което трябва да кажа. Затова ще го изложа колкото може по-просто. Трябва да се върнеш с мен.

Това изявление беше дори по-изненадващо от неговото появяване тук. Констънс запази мълчание.

— Трябва да се върнеш у дома.

— Но моят син…

— Мястото му е тук с монасите като ринпоче^{46}. Току-що каза, че той изпълнява тази роля възхитително. Но ти не си монахиня. Твоето място е в света – в Ню Йорк. Трябва да се върнеш у дома.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не е толкова просто.

— Осъзнавам го.

— Трябва да се вземе под внимание и нещо друго… – Тя се поколеба, търсейки думи. – Какво точно ще бъде… какво ще означава това за нас?

Най-неочаквано той взе ръцете й в своите.

— Не зная.

— Защо взе това решение? Какво се е случило?

— Ще ти спестя подробностите – започна той. – Но не много отдавна преживях нощ, в която бях напълно сигурен, че ще умра. Констънс, знаех го. И в този момент – в предсмъртния миг – ти се появи неочаквано в съзнанието ми. По-късно, когато кризата беше отминала и осъзнах, че все пак ще живея, имах време да размишлявам върху случилото се. Тогава осъзнах, че животът без теб не си заслужава. Имам нужда да си с мен. В какви точно взаимоотношения – като повереник, приятелка или… аз не знам… трябва да го измислим. Аз… моля те за търпение в това отношение. Въпреки всичко обаче, едно е сигурно: не мога да живея без теб.

Докато говореше, Констънс го гледаше внимателно в лицето. В изражението му имаше напрежение, а в леденосребристите очи – блясък, какъвто не беше виждала досега.

Той хвана ръцете й по-здраво.

— Моля те, върни се у дома.

Констънс дълго остана мълчалива, впила очи в неговите. После кимна почти незабележимо.