Ловецът на глави

63.

Озмиян светна фенерчето при вратата. Видя здраво укрепена стоманена врата, на която някога беше поверена охраната на този чувствителен архив. След като прегледа ключалката, разбра, че единственият начин е да стреля в нея, въпреки че щеше да изразходва муниции.

Изхвърли вече празния пълнител и вкара резервния. Застана леко разкрачен и стиснал с две ръце пистолета, успокои дишането си и се прицели в цилиндъра. Плячката му отново беше успяла да изпрати няколко куршума на сантиметри от главата му. Стрелбата го караше да губи контрол, но същевременно означаваше – ако сметките му бяха верни – че неговият противник има само един патрон срещу неговите осем. Смяташе, че сега плячката му е изцяло заета с бягството си и е с изчерпани възможности. Засада с един патрон беше чисто самоубийство. Погледна часовника си: двайсет минути до мига, когато приятелят на Пендъргаст ще се превърне в кайма по стените на Постройка 44. Не беше за чудене, че рухна.

Стегна се и стреля. Още първият куршум изби цилиндъра. Огледа го, опита вратата, но видя, че част от патрона все още я заключва, и стреля втори път, за да я освободи от резето. Вратата се отвори широко и пред него се разкри дълъг, празен подземен коридор.

Оставаха му шест патрона.

Той тръгна по коридора по следите, които водеха в най-далечното крило на мазето. Пендъргаст вече дори не си правеше труда да стъпва тихо или да замаскира своите следи. Просто вече не му беше останало време. В лова това беше мигът, когато преследваното животно започва наистина да се усеща притискано. Преследването на човек, размишляваше Озмиян, не беше много по-различно от това на ранен лъв. Колкото повече притискаше и тревожеше плячката, толкова повече тя се паникьосваше, губеше способността да размишлява разумно и се превръщаше в реагиращо кълбо от нерви. Сега Пендъргаст беше в този стадий. Беше човек с изчерпани идеи и празен пълнител. В определен момент щеше да направи онова, което всички преследвани животни правят: спират да бягат и се обръщат, за да окажат последна съпротива.

Докато Озмиян се движеше надолу по следата, забеляза колко мрачна беше тази част от мазето, колко странно смущаваща с нейните небоядисани сгурбетонни блокчета, покрити с петна от влага, осеяни на равни разстояния от двете страни със зелени врати без прозорци. Всяка врата беше последователно номерирана с мръсен етикет:

Какво означаваше това? Какви бяха тези помещения?

Следите свършваха пред врата с етикет ЕКТ 9. Той огледа пода пред вратата, разчитайки следите: плячката му беше спряла, след това отворила вратата и влязла без всякакви опити за прикриване, като я бе затворила след себе си. Озмиян нямаше представа какво има в помещението, почувства със сетивата си, че то е малко – почти сигурно задънена улица, откъдето Пендъргаст нямаше да може да се измъкне.

Все едно да стреляш по риба във варел. Тогава си напомни, че плячката му е необикновено умна и не бива да бъде подценявана. От другата страна на вратата можеше да го чака какво ли не. Освен това на агента му оставаше един патрон.

Застанал встрани от вратата, крайно внимателно Озмиян подложи плячката си на малко изпитание: докосна дръжката на вратата и леко я натисна надолу, сигурен, че Пендъргаст ще види движението от другата страна.

БУУМ! Точно както се беше надявал, Пендъргаст похаби последния си патрон, като стреля на сляпо през вратата. Сега той беше обезоръжен, с изключение на ножа. Погледна часовника си: оставаха осем минути преди неговият партньор да бъде взривен на парчета.

Това беше забележителен лов, но краят предстоеше скоро.

– Пендъргаст? – каза Озмиян през затворената врата. – Съжалявам, че си прахоса последния изстрел.

Тишина.

Мъжът сигурно чакаше с нож в ръката подобно на онзи ранен лъв, свит сред дърветата мопане, готов за последна, отчаяна битка.

Той зачака.

– Минутите отлитат. Остават само шест, докато взривът обърне хастара на твоя приятел.

След тези думи Пендъргаст заговори. Гласът му потреперваше и звучеше пискливо.

– Тогава влез да се биеш, вместо да се криеш зад вратата като страхливец!

С въздишка, но без ни най-малко да сваля гарда, Озмиян вдигна пистолета, притисна с лявата длан фенерчето към дулото, така че да сочи натам, накъдето и пистолетът. След това с яростен ритник изби заключената врата и влетя вътре, покривайки помещението с оръжието си за част от секундата в очакване на яростна, но безполезна атака с нож отвсякъде.

Вместо това чу глас от мрака, говорещ нежно и приятелски:

– Добре дошъл, млади момко, в стаята на щастието.

Неочакваните думи подействаха като нож, забит в дълбините на мозъка му.

– Как е днес моят малък, смел момък? Влизай, влизай, не се плаши! Тук всички сме приятели, обичаме те и сме дошли, за да ти помогнем.

Разпозна думите на мига и подобно на земетресение, те разбиха бункера на паметта му, откъдето потече горещ поток от спомени: врящи, накалени до бяло, образуваха шипящ водовъртеж в черепа му, който помиташе всичко по пътя си. Озмиян залитна, неспособен дори да стои прав.

– Всички мили лекари тук искат толкова много – толкова много – да ти помогнат да се чувстваш по-добре, така че да можеш да се върнеш при своето семейство, да ходиш отново на училище със своите приятели и да живееш живота на обикновено момче. Хайде, смели момко, ела и седни на нашия стол на щастието…

В този момент светна лампа и той се вторачи в гледка, едновременно необичайна и дълбоко позната: тапицирано кожено кресло с подвижна облегалка, със свободни ремъци за ръцете и краката, а до него въртяща се маса. На масата лежеше специалното оборудване: каучуков предпазител за устата, каучукови пръчки, токи и яки, черна кожена маска, стоманена скоба за врата – всичко това залято от кръг мека жълта светлина. Над всичко се извисяваше каска от неръждаема стомана, блестящ купол, окичен с медни щуцери и къдрави кабели, закачени за разтегателно подвижно рамо.

– Хайде, храбри момко, ела и седни. Позволи на милите доктори да ти помогнат Няма въобще да боли и след това ще се почувстваш много по- добре и много по-щастлив. И ще си още една крачка по-близо до връщането у дома. Най-хубавото от всичко е, че нищо няма да си спомняш. Затова затвори очи, мисли си за вкъщи и всичко ще свърши, преди дори да се усетиш.

Озмиян затвори очи в хипнотичен транс, усети как лекарят внимателно отстрани нещо тежко от ръката му, след това тези мили ръце го насочиха към коженото кресло. Той зае мястото си без съпротива и с празно съзнание. Почувства как ремъците и катарамите обхващат китките и глезените му и се стягат. Усети стоманената скоба да щраква около врата му в ключалката на стола, почувства как кожената маска се плъзга върху лицето му. Чу поскръцването на металните шарнири, когато разтегаемата ръка спусна каската върху главата му. Още беше леденостудена, но въпреки това странно успокояваща. Усети как лекарят измъкна нещо от джоба на гърдите му и чу далечно щракване.

– А сега затвори очи, мой малък, храбри момко, защото ще започнем…