Ловецът на глави

37.

Брайс Хариман започна дългото изкачване на небостъргача на „Дигитален потоп“ в стъкления асансьор и наблюдаваше как фоайето се смалява в петънце далече под него. Антон Озмиян лично беше поискал среща и това бе достатъчно да събуди силно любопитство у Хариман, но в момента имаше и други неща на главата си.

Първото и най-важното беше убийството на доктор Уонзи Адейеми. След вчерашното интервю за „Америка тази сутрин“ той се беше превърнал в градска знаменитост, а всичките му предсказания се приемаха като божия истина. Усещането беше прекрасно и шеметно. Ала това последно убийство, макар и много трагично, беше удар под пояса за него. Въпреки че досега не бяха известни подробностите, обезглавяването и особено изборът на жертвата сякаш нямаха нищо общо с по-раншните престъпления. И точно в това беше проблемът. Хариман осъзнаваше, че контролът му върху историята за Ловеца на глави зависи от отстояването на неговата теория. Главният редактор вече три пъти му се обажда, за да пита дали е успял да изрови нещо злепоставящо.

Мръсотията. Нуждаеше се точно от това – мръсотията, скелетите в килера на тази светица, тази нова Майка Тереза, която току-що беше спечелила Нобелова награда. Няма начин да няма някакви тайни, разсъждаваше той – нищо друго не беше логично. И така, в часовете след новината за смъртта на Адейеми той беше започнал отчаяно издирване на това злепоставящо, но добре скрито минало. Започна да рови дълбоко в произхода й, говори с всеки, за когото научи, че знае нещо за нея, притискаше хората, настоявайки да признаят онова, което беше сигурен, че крият. Докато вършеше това, осъзнавайки, че си причинява голяма беля, разбираше ясно, че ако не успее да изрови нищо срещу жената, неговата теория, неговата надеждност и властта му над историята ще бъдат изложени на опасност.

По средата на цялото това трескаво издирване получи загадъчна бележка от Озмиян, в която предприемачът го молеше да се отбие в неговия офис този следобед в три. „Разполагам с важна информация, свързана с усилията, които полагате“, пишеше вътре, но нищо повече.

Хариман знаеше много добре, че Озмиян се ползва с името на безскрупулен предприемач. Вероятно се беше ядосал, че е взел интервю от бившата му съпруга Изолда и със сигурност беше гневен за всички неприятни неща, свързани с дъщеря му, които Хариман беше публикувал в „Поуст“. И преди се беше оправял с ядосани хора.

Очакваше, че срещата с Озмиян ще е същата: дълго състезание по надвикване. Колкото повече, толкова по-добре: всичко щеше да бъде записано. Повечето хора не осъзнаваха, че когато си имат работа с пресата, често в гнева си правят възмутителни, но страхотни за цитиране изказвания. От друга страна обаче, Озмиян твърдеше, че „има важна информация“ – може би свързана с проучванията на Брайс за тъмното минало на Адейеми. Не смееше да пропусне възможността да се сдобие с нея.

Излезе от асансьора, чиито врати се отвориха на последния етаж на небостъргача на „Дигитален потоп“, каза името си на секретарката и позволи да бъде поведен от някакъв хипстър през редица от просторни помещения, докато накрая не се озова пред двойна масивна порта от бреза, в едното крило на която имаше вградена малка врата.

Хипстърът почука. От другата страна се чу: Влез. Вратата се отвори и Хариман влезе, а хипстърът се оттегли заднешком, както хората правеха в присъствието на монарх, и затвори вратата зад гърба си.

Хариман се озова в тежко декориран ъглов кабинет с прекрасна гледка към „Батъри“ и Световния търговски център 1. Във фигурата, която седеше зад огромно, прилично на гробница писалище от черен гранит, той разпозна тънките, аскетични черти на Антон Озмиян. Мъжът отвърна безизразно на погледа му с почти непремигващи като на ястреб очи.

Пред писалището бяха сложени няколко стола. На един от тях седеше някаква жена. Не приличаше на част от корпоративния свят, защото беше облечена малко по-небрежно, макар и стилно, и Брайс се запита какво ли прави в кабинета на Озмиян. Приятелка? Ала леката усмивка, която играеше около устните й, внушаваше нещо друго.

Озмиян посочи с ръка един от столовете и Хариман седна на него.

Помещението потъна в тишина, докато двамата не отместваха очи от него по начин, който стана крайно смущаващ. Когато стана ясно, че никой от тях няма намерение да заговори, Хариман го направи.

— Господин Озмиян – започна той, – получих вашата бележка и разбрах, че имате информация, свързана с настоящото ми проучване…

— Настоящото ви проучване – прекъсна го Озмиян. Гласът му беше равен и безизразен като очите му. – Да не губим време. Вашето настоящо разследване подложи дъщеря ми на най-гнусните клевети. Не само това, но опетнихте нейния характер така, че тя не може да се защити от гроба. Затова аз ще я защитавам.

Хариман беше очаквал да чуе нещо подобно, но в малко по-сдържана разновидност.

— Господин Озмиян, аз описах фактите. Нищо повече.

— Фактите трябва да бъдат описвани по справедлив и безпристрастен начин – отговори Озмиян. – Обявихте дъщеря ми за човек „без социална стойност“ и заявихте, че „светът ще бъде по-добро място, ако тя е мъртва“. Това не е описание на фактите, а очерняне на доброто име.

Хариман точно се готвеше да отговори, когато предприемачът неочаквано скочи на крака, заобиколи писалището и седна на стола до него, притискайки го в сандвич между себе си и жената.

— Господин Хариман, лаская се да мисля за себе си като за разумен човек – продължи Озмиян. – Ако гарантирате, че няма да кажете или напишете и дума срещу моята дъщеря и че ще драснете нещо положително в нейна памет, за да смекчите нанесената от вас вреда – няма да говорим повече по въпроса. Дори няма да искам да опровергаете пряко вулгарните лъжи, които вече внушихте.

Това беше изненадващо меко, макар Брайс да се беше обидил от загатването, че може да му бъде повлияно по този начин.

— Съжалявам, но трябва да съобщавам новините такива, каквито ги виждам, и не мога да се съобразявам с фаворити, чиито чувства са наранени. Зная, че няма да ви е приятно да го чуете, но не написах за покойната ви дъщеря нищо, което да не е вярно.

Настъпи кратко мълчание.

— Разбирам – каза Озмиян. – В такъв случай, нека ви представя моята колежка госпожица Алвес-Веторето. Тя ще ви обясни какво ще се случи, ако отпечатате още една дума, само една думичка, която клевети моята дъщеря.

Озмиян се облегна, а жената, чието име така и не разбра добре, се наклони напред.

— Господин Хариман – заговори тя с тих, почти копринен глас, – разбрах, че сте основателят и движещата сила на фондацията „Шанън Кроа“, благотворителна организация, кръстена на вашата покойна приятелка, починала от рак на матката. – Тя имаше слаб акцент, труден за определяне, което придаваше на думите й допълнително въздействие.

Хариман кимна.

— Разбрах още, че фондацията с помощта на „Поуст“ е била доста успешна, събирайки няколко милиона долара, и че вие сте в нейния управителен съвет.

— Точно така. – Хариман нямаше никаква представа накъде бие.

— Вчера фондацията имаше малко над един милион в своята сметка – впрочем разплащателна сметка, чийто титуляр сте вие.

— И какво от това?

— А днес сметката е празна. – Жената се облегна на стола.

Хариман примигна изненадано.

— Какво…

— Сам можете да проверите. Много просто: всички пари от сметката на фондацията са прехвърлени в офшорна банкова сметка на Кайманите. Открита от вас с вашите подписи и записи от охранителни камери, които могат да потвърдят присъствието ви там, както и от показания на банкови чиновници.

— Никога не съм ходил на Каймановите острови!

— Разбира се, че сте ходили. За вас беше създадена красива електронна следа: полети, номера на паспорта ви.

— Кой ще повярва това?

Жената продължи търпеливо.

— Всички пари са прехвърлени от сметката на фондацията във вашата офшорна сметка. Ето квитанцията за трансакцията. – Тя бръкна в тънка чанта от крокодилска кожа на съседната масичка, извади лист хартия и го задържа пред Хариман няколко секунди, преди да го върне на мястото му.

— Това са глупости. Няма начин да издържи.

— Напротив, ще издържи. Както можете да си представите, нашата фирма разполага с множество чудесни програми и с тях беше организирана елегантна електронна кражба, чиито следи водят до вас. Разполагате с една седмица да публикувате положителна история за Грейс Озмиян. Дори ще ви снабдим с досие, за да улесним вашата работа. Ако го направите и обещаете никога повече да не пишете за нея, ще върнем парите обратно в сметката и ще изтрием електронните следи.

— А ако не го направя? – попита Хариман със сподавен глас.

— Тогава просто ще оставим парите там, където са сега. Скоро ще забележат, че ги няма. Тогава едно достатъчно проницателно разследване ще открие следата и собственика на тази офшорна сметка. Разбира се, ако разследването изпита някакви трудности, ние с радост ще му помогнем анонимно.

— Това… – Хариман замълча, за да успее да си поеме дъх. – Това е изнудване.

— А вие нямате нужните познания и средства, за да се противопоставите. Часовникът тиктака. Липсата на парите може да бъде забелязана всеки момент, така че побързайте.

Озмиян се размърда на стола.

— Както каза госпожица Алвес-Веторето, всичко е много просто. Единственото, което трябва да направите, е да се съгласите с нашите две условия. Нито едно от тях не би ви затруднило. Ако го направите, всички ще бъдем доволни и никой няма да влезе в затвора.

На Хариман му беше трудно да повярва какво чува. Преди пет минути той беше миропомазаният репортер. А сега му бяха скроили номер, за да го представят като човек, присвоил незаконно пари, и то на гърба на починалата си приятелка! Докато седеше там неспособен да помръдне, в съзнанието му минаха дузина сценарии, но нито един не беше хубав. Тръпки разтърсиха цялото му тяло, когато осъзна, че няма избор.

Затова кимна безмълвно.

— Чудесно – каза Озмиян, чието лице продължаваше да бъде безизразно. – Госпожица Алвес-Веторето ще ви даде досието за статията, посветена на Грейс.

Жената, седнала до Хариман, отново бръкна в чантата, извади лист и му го подаде.

— С това нашата работа приключи – обяви Озмиян, стана и се върна зад писалището. – Госпожице Алвес-Веторето, бихте ли изпратили господин Хариман до асансьора?

Два часа по-късно Хариман продължаваше да лежи на дивана във всекидневната, където се беше проснал и не беше ставал, откакто се върна от небостъргача на „Дигитален потоп“, и провери онлайн сметката, която се оказа наистина празна. Чудесната му кариера висеше на косъм, жертва на хлъзгаво и отвратително изнудване. Прекрасната му теория също бе разрушена. От двата проблема първият беше по-гаден. Колкото и да го беше яд, че може да изгуби историята на живота си, толкова повече ненавиждаше мисълта за позора – срама и безчестието, защото всички ще повярват, че е присвоил парите от фонда на своята собствена починала приятелка. Това унижение и скандалът бяха по- лоши от суровата присъда, която сигурно щяха да му наложат да излежи.

Какво можеше да направи? Как да съчини историята за Грейс Озмиян, за която настояваше нейният баща, как да обясни внезапната смяна на гледната си точка и да направи така, че да изглежда правдоподобна?

Може би трябваше да напише есе, изброявайки хубавите неща в нейния живот, като се опита да го представи като опит за установяване на похвално равновесие след всичко лошо, публикувано за нея. Като изтъкне моралната аксиома, че дори у най-големите злодеи може да се открие нещо добро. Обаче това нямаше да се хареса на главния редактор на „Поуст“ – вестник, който толкова обичаше своите злодеи. Вероятно нямаше да успее да прокара статията през своя началник. А мисълта, че се поддава на изнудването, го караше да се чувства отвратително. Цялото му същество се противеше на необходимостта да отстъпи пред това арогантно копеле милиардера.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече Брайс Хариман, новоизлюпената знаменитост, любимецът на вестниците и телевизиите, започна да се самоуспокоява. Озмиян беше казал: вулгарни лъжи, очерняне на името. Е, за играта са нужни двама души. Изнудването от страна на Озмиян може само по себе си да се превърне в история. Той, Хариман, разполагаше с цялата мощ на „Поуст“ зад гърба си: от Пол Петовски, та чак да Бийвъртън. Нещо повече – той разполагаше с подкрепата на самите нюйоркчани.

Нямаше да изяде тези лайна. Осъзна, че е време да порови още. Този път за Антон Озмиян. Хариман незабавно изпита увереност, че ще изрови достатъчно мръсотия от миналото на Озмиян, за да обърне нещата в своя полза и да неутрализира изнудваческата му схема. И кой знае? Тази нова история може би щеше да отвлече вниманието от проблемите с мъртвата светица от Обединените нации.

Хариман скочи от дивана и се насочи към лаптопа, изведнъж отново пълен с енергия и с нова цел пред себе си.