Ловецът на глави

8.

— Мартини?

В апартамента на Пето авеню, чиято всекидневна гледаше към Сентръл Парк и езерото „Жаклин Кенеди Онасис“, чиято повърхност блестеше на късното следобедно слънце, Брайс Хариман се отпусна отново на дивана в стил Луи XIV, запазвайки хладното си държане, а репортерският бележник лежеше на коляното му. Разбира се, бележникът беше само поза, защото всичко се записваше на мобилния телефон, скрит в малкото джобче на сакото му.

Беше единайсет сутринта и за Хариман не беше нещо ново, че хората посягат към коктейлите още преди обяд. Беше израснал в подобна среда, но в този случай беше на работа и искаше да запази сетивата си ясни. От друга страна, виждаше, че Изолда Озмиян, седнала срещу него на шезлонга, наистина отчаяно искаше да пийне… това беше нещо, което щеше да окуражи.

— С удоволствие – отговори Хариман. – Двойно, чисто, с кора от лимон.

С джин „Хендрикс“, ако ви се намира.

Видя как лицето й просветна.

— Аз ще взема същото.

Високият, прегърбен, печален иконом, който чакаше тяхната поръчка, отговори със сериозно кимване и едно:

— Да, госпожо Озмиян – преди да се завърти с доловимо скърцане и да изчезне в коридора на фантастично вулгарния и претрупан с мебели апартамент.

Хариман изпитваше определено превъзходство над тази жена и щеше да го използва в пълна мяра. Тя беше от типа хора, които той разбираше: човек, който се прави, че е част от висшите класи, и превръща това във весела бъркотия. Всичко в нея: от боядисаната й коса и прекаления грим до истинските диамантени бижута, чиито камъни бяха твърде големи, за да бъдат елегантни – го караше да потиска желанието си да поклати глава. Тези хора никога нямаше да се научат. Никога нямаше да разберат, че вулгарни диаманти, удължените лимузини, лицата, напомпани с ботокс, английските икономи, огромните къщи в Хамптънс са социалният еквивалент на това да носиш табела с надпис:

Аз съм новобогаташ, опитвам се да подражавам на по-висшите и си нямам понятие как.

Самият Брайс не беше новобогаташ. Нямаше нужда от диаманти, коли, къщи и икономи, за да обяви този факт. Единственото, от което имаше нужда, беше неговата фамилия: Хариман. Онези, които знаеха – знаеха. А за онези, които не знаеха, нямаше защо да го е грижа.

Беше започнал журналистическата си кариера в „Ню Йорк Таймс“, където израсна благодарение на таланта си: от коректор до отдела за местни новини. Обаче малко несъгласие при отразяването на произшествие, което по-късно стана известно като „клането в метрото“, плюс това, че беше надминат в репортажа и надхитрен от покойния, велик и нетърпим Уилям Смитбак, доведе до безцеремонното му изгонване от „Таймс“. Това беше най-болезненият период в неговия живот. С опашка между краката се бе прехвърлил в „Ню Йорк Поуст“. Ала накрая се оказа, че това е най-доброто, което е могло да му се случи. Винаги бдителната, винаги ограничаващата редакционна ръка, която го беше сковавала в „Ню Йорк Таймс“, в „Поуст“ се оказа много по-търпима. Вече никой не надничаше непрекъснато през рамото му, за да парализира стила му на работа. В стила на журналистиката а ла „Поуст“ имаше известна хулиганска елегантност, която, както откри, не нараняваше чувствата на хората. През десетте си години във вестника се беше изкачил нагоре по служебната стълба до репортер звезда в отдела за местни новини.

Но десет години във вестникарския занаят са много време и напоследък кариерата му започна да буксува. Въпреки чувството си на снизхождение, когато гледаше тази жена, осъзнаваше, че същевременно изпитва отчаяние. Отдавна не беше откривал големи истории и започна да усеща горещия дъх на по-младите си колеги във врата си. Трябваше му нещо голямо, и то начаса. Усещаше, че може би е това. Имаше дарбата да надушва определен вид истории и си пробиваше път, за да се срещне със съответния вид хора. Това включваше и жената, седнала срещу него: Изолда Озмиян, някогашна нашумяла моделка, катерач по социалната стълбица, откровена златотърсачка, бивше завоевание на великия Антон Озмиян. След деветте години съпружеско щастие тя бе изкарала деветдесет милиона долара от шумното бракоразводно дело. Това, помисли си Брайс, правеше по десет милиона на месец, или 333 000 на чукане, ако предположим, че всеки ден са правили смешните движения. Прекалено смело предположение, като се има предвид, че Озмиян беше от онези интернет работохолици, които на практика спяха в кабинета си.

Брайс знаеше, че неговият инстинкт за интересни истории е остър, а тази имаше всички характеристики на такава. Обаче напоследък трябваше да се тревожи за своите колеги в „Поуст“ – тези гладни млади хуни, които силно желаеха да го видят детрониран. Не извади късмет да се добере до среща с Озмиян, което беше очаквал, а ченгетата се оказаха необичайно сдържани. Обаче нямаше проблеми да си уреди среща с Изолда. Втората жена на Озмиян беше прословута с озлоблението и отмъстителността си и той имаше силно предчувствие, че тя е главната рудна жила, опакована в зъл, но красив пакет, само чакащ да излее цял товар боклук.

— Е, господин Хариман – каза Изолда с кокетна усмивка, – как мога да ви помогна?

Брайс започна бавно и предпазливо:

— Търся малко данни за господин Озмиян и неговата дъщеря. Нали разбирате, само за да мога да ги обрисувам като човешки създания – естествено, имам предвид след трагичното убийство.

— Човешки създания? – повтори Изолда с остър тон.

О, нещата се подреждат страхотно.

— Да.

Настъпи пауза.

— Ами аз не бих ги определила точно по този начин.

— Моля? – попита Брайс, преструвайки се на неразбиращ. – В какъв смисъл?

— Като човешки създания.

Брайс се престори, че си записва нещо, за да й даде възможност да продължи.

— Когато срещнах Озмиян, бях наивно малко момиче, невинна моделка от Украйна. – Гласът й бе придобил сълзлив, самосъжалителен тон. – Замая ми главата, както само той умее. С вечери, частни самолети, петзвездни хотели, с цялата си същност. – Тя изсумтя. – Акцентът й имаше приятни славянски нотки, задушавани от грозния провлечен говор от Куинс.

Хариман знаеше, че тя не е била само моделка по модните подиуми, защото откровените й голи снимки още обикаляха интернет и сигурно щяха да го правят до края на света.

— О, каква глупачка бях – каза тя с треперещ глас.

В този момент се появи икономът, носещ две огромни мартинита на сребърен поднос. Постави едното пред нея, а другото пред Хариман. Тя грабна своето като човек, умиращ от жажда, и изгълта половината, преди да върне чашата изискано на мястото й.

Брайс се престори, че отпива. Питаше се какво е видял Озмиян в нея. Разбира се, беше страшно хубава, слаба, атлетична, пищна. Сега беше свила тялото си на шезлонга като котка, но на света имаше много красиви жени, които би могъл да избере. Защо точно нея? Разбира се, може да е имало причини, които се разкриват единствено в спалнята. Докато тя говореше, съзнанието му се зарея сред различните възможности в тази област.

— Той се възползва от мен – продължи Изолда, – нямах никаква представа в какво се забърквам. Взе едно сладко чуждестранно момиче и го смаза ето така. – Тя взе една от украсените с волани възглавници, изви я заплашително и я захвърли настрана. – Просто така.

— Какъв беше бракът ви?

— Сигурна съм, че сте чели всичко за това във вестниците.

Наистина, беше чел, а и лично написал доста. Както тя много добре знаеше. „Поуст“ беше взел нейната страна. Всички мразеха Антон Озмиян. Той правеше всичко възможно, за да го мразят.

— Винаги е полезно да го чуеш направо от източника.

— Беше избухлив. Боже, какъв нрав! Седмица след нашата женитба, само една седмица, той потроши всекидневната, разби колекцията ми от кристални мечета Крие на „Сваровски“ – едно по едно, хрус-хрус – ей така. Направо ми разби сърцето. Беше много груб.

Брайс си спомни историята. Тогава Озмиян разбрал, че тя се чука с треньора си по кросфит, както и с едно старо гадже от Украйна. Дори имаше слухове, че е оправила и двамата сутринта преди сватбата. Засега нищо ново. Опита се да твърди, че я набил, но това беше опровергано в съда. В края на краищата, тя започна дело за развод и измъкна деветдесет милиона от джоба му, което не е малко, дори той да беше милиардер на квадрат.

Брайс се наклони към нея, а гласът му беше изпълнен със съчувствие.

— Колко ли ужасно трябва да е било за вас.

— Трябваше да го предположа от самото начало, когато моята малка Пуфи го ухапа още първия път, когато се срещнахме. А след това…

— Чудя се – продължи Брайс, внимателно насочвайки разговора, – дали можете да ми кажете нещо за отношенията му с неговата дъщеря Грейс?

— Както знаете, тя е от първата му жена. Не беше моя и това е сигурно. Грейс – какво име. – Изолда пусна отровен смях. – Тя и Озмиян бяха близки. Двамата бяха от един дол дренки.

— Колко близки?

— Той я развали от глезене. През цялото време на следването си клатеше краката и се дипломира едва когато баща й подари на колежа нова библиотека. След това направи двугодишна обиколка из Европа, чукайки се един европейски боклук, после с друг. Прекара една година, купонясвайки в Ибиса. След това се върна отново в Америка, за да профуква парите на тате. Сигурна съм, че половината брутен вътрешен продукт на Колумбия се е дължал на нея.

Това беше нещо ново. По време на процеса дъщерята в по-голяма или по-малка степен беше недосегаема за медиите. Дори и „Поуст“ нямаше да въвлече едно дете в подобен развод. Сега обаче тя беше мъртва и Хариман усети как репортерският му радар започва силно да пиука.

— Нима искате да кажете, че е имала проблеми с наркотиците?

— Проблеми? Тя беше наркоманка!

— Просто консуматор или истинска наркоманка?

— Два пъти на рехабилитация в онази клиника за известни хора в Ранчо Санта Фе? Как се казваше? „По-малко използваният път“. – Тя отново се изсмя подигравателно.

Мартинито беше свършило и икономът й поднесе ново, без специално да му нарежда, отнасяйки празната чаша.

— За какъв наркотик говорим? Кокаин?

— Всякакви! А Озмиян просто я оставяше да прави каквото си иска! Направо я насърчаваше. Не, не беше добър баща.

Сега Хариман стигна до главния въпрос.

— Госпожо Озмиян, знаете ли нещо в миналото на Грейс, което би могло да е причина за нейното убийство?

— Момиче като нея винаги свършва зле. В Украйна си скъсах задника от работа. Сама стигнах до Ню Йорк. Никакви наркотици, никакъв алкохол. Хранех се със здравословни салати без подправки, правех упражнения в продължение на два часа всеки ден, лягах си рано, за да мога да спя най-малко десет часа…

— Има ли нещо, което може да е направила? Например да купува или продава наркотици, да се забърка с организираната престъпност или нещо друго, което е могло да доведе до нейното убийство?

— Търговия с наркотици? Не, не мога да си представя. Но в миналото й имаше нещо. Нещо ужасно. – Тя се поколеба. – Може би не трябва да го казвам… Озмиян ме накара да подпиша декларация за неразгласяване като част от споразумението за развод…

Гласът й заглъхна.

Хариман се почувства като златотърсач, който току-що е зърнал златната жила. Всичко, което трябваше да направи, беше да подуши наоколо и да изрови малко кирливи ризи. Обаче се направи на незаинтересуван. Беше научил, че е най-добре да оставиш тишината да подейства, вместо да задаваш настоятелни въпроси. Когато настъпи тишина, хората се чувстват задължени да говорят, за да я нарушат. Той се престори, че преглежда бележките си, оставяйки време на второто мартини да подейства.

— Може и да ви кажа. Може. Сега, когато я няма, мисля, че споразумението за неразгласяване вече не действа, нали?

Отново настъпи тишина. Брайс беше достатъчно опитен да не отговаря на подобен въпрос.

— Точно в края на нашия брак… – Тя си пое дълбоко дъх. – Грейс, пияна и надрусана, сгази едно деветгодишно момче. То изпадна в кома. Почина две седмици по-късно. Ужасна работа. Родителите му трябваше да решат дали да спрат животоподдържащата система.

— О, не – възкликна Хариман, истински ужасен.

— Да.

— И какво стана после?

— Татето я отърва.

— Как?

— Хлъзгав адвокат, много пари.

— Къде се случи?

— Бевърли Хилс, къде другаде. Всички данни бяха засекретени. – Тя замълча, допи втората чаша и я тропна победоносно на масата. – Не че сега засекретените данни имат някакво значение. Поне за нея нямат. Изглежда най-накрая късметът й е свършил.