Ловецът на глави

64.

Три минути преди таймерът да стигне отметката на двата часа, индикаторът на детонатора, вързан за Винсънт Д’Агоста, смени червената светлина със зелена. Размина му се на косъм и той усети как огромното му облекчение се смесва с раздразнение, че на Пендъргаст му беше трябвало толкова време да убие онова копеле Озмиян. През последните два часа на чакане и напрегнато ослушване беше чул няколко престрелки от огромната болнична сграда на юг, както и шума от драматичното и плашещо рухване на някаква част от нея. Тревогите му се засилиха, когато Пендъргаст не пречука Озмиян през първите десет минути от началото на лова, а рухването на сградата го стресна и накара да се загрижи, защото внушаваше битка с епични размери. Изпита най-големия страх в живота си, докато гледаше как часовниковият механизъм отброява минутите.

Накрая обаче светна зелено, а таймерът спря своя бяг, което означаваше, че Пендъргаст най-накрая беше гръмнал кучия син, взел бе дистанционното и го беше изключил.

Пет минути по-късно чу вратата на Постройка 44 да се отваря и Пендъргаст влезе. Д’Агоста изпита тревога, когато го видя: покрит с прах, дрехите скъсани и раздърпани, с две дълбоки драскотини на лицето, върху което кръвта се беше смесила с мръсотията, превръщайки се в коричка. Агентът куцаше.

Дойде при него и извади билярдната топка, с която беше запушена устата му. Д’Агоста си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Свърши доста опасно близо до крайния срок! – каза той. – И изглеждаш като изваден от окопите.

— Скъпи Винсънт, много съжалявам, че съм те притеснил – отговори агентът и започна да го развързва. – Причината е, че нашият приятел се би възхитително. Трябва честно да ти кажа, че никога не съм се изправял срещу по-способен враг.

— Знаех си, че накрая ще го изпържиш.

Пендъргаст освободи ръцете му, той ги вдигна и започна да ги масажира, за да възстанови кръвообращението си. Пендъргаст внимателно го освободи от жилетката с пакетите експлозиви, вдигна я и много бавно я сложи на близката маса.

— Разкажи ми как унищожи този извратеняк.

— Боя се, че в Бюрото вече се ползвам с неприятната репутация на агент, който неизменно ликвидира преследваните от него престъпници – отговори Пендъргаст, който сега се беше заел да развързва глезените на лейтенанта. – Затова този път го залових жив.

— Значи е жив? Боже мили, как успя да направиш това?

— Въпрос на избор каква игра да играеш. Започнахме с шах, в който той за малко не ме матира. Обърнахме на зарове, но хвърлих епек. Така

стигнахме до психологическата игра, която моят противник изгуби с гръм и трясък.

— Психологическа игра?

— Виж, драги приятелю, той ме залови и опря пистолет в главата ми. След това ме пусна така, както котката освобождава мишката.

— Наистина? Уха, луда работа.

— Не, беше прозрението, от което имах нужда. Вече беше признал, че този „лов“ е нещо повече: беше чист екзорсизъм на преживяното от него тук. Когато пощади живота ми, разбрах, че Озмиян иска да се освободи от много по-голям демон, отколкото той самият осъзнава. Нещо ужасно му се е случило тук, много по-лошо от сесиите с психиатър, лекарства и ремъци за обездвижване.

Както обикновено, Д’Агоста не беше сигурен накъде бие Пендъргаст и за какво изобщо говори.

— Как го пипна?

— Ако ми е позволено да се поздравя сам, трябва да призная, че много се гордея с последната си военна хитрост. Тя включваше изразходване на всички патрони, за да предизвикам лъжливо усещане за безопасност у моя противник, което го окуражи да се хвърли с главата напред в моя последен капан.

— Къде е той?

— В мазето на Постройка 93, в помещение, което някога е познавал много добре. Помещение, в което лекарите са го превърнали в човека, който е днес.

Краката на Д’Агоста най-сетне бяха свободни и той се изправи.

Направо замръзваше. Озмиян беше хвърлил дрехите му на един стол и той се зае да ги събира.

— Превърнали са го в човека, който е днес? Какво означава това?

— Когато бил на дванайсет, бил подложен на поредица жестоки експериментални електроконвулсивни процедури. Обаче спомените, дори най-дълбоко заровените, никога не изчезват напълно и аз успях да провокирам неговите с невероятен резултат.

— Шокова терапия? – попита Д’Агоста, докато обличаше палтото си.

— Да. Може би си спомняш, твърдеше, че не са му прилагали такава в „Кингс Парк“. Когато ме пусна, знаех, че не е така. Намерих в архива в мазето папка с докладите от изследванията, в които се описва експерименталното лечение. Както и същинският сценарий, в който беше написана всяка дума: как лекарите ще успокоят горкото момче и ще го убедят да седне на стола за шокове въпреки застрашителния му вид. Излезе, че Озмиян е отнесъл особено тежък курс на лечение. Нормалната доза е четиристотин и петдесет волта при нула точка девет ампера с обичайна продължителност от половин секунда. Нашият приятел е получил същия волтаж, но тройно повече ампери в продължение на десет секунди. В добавка електродите са излъчвали в последователност отпред назад и от двете страни на черепа. По време на процеса веднага е получил конвулсии, които продължили още дълго след края му. Бих предположил, че лечението е нанесло трайни увреждания на 40-ото поле на Бродман^{42}.

— Какво е това?

— Частта от мозъка, която е отговорна за съчувствието и съжалението. Това мозъчно увреждане може да е обяснението за убийството и обезглавяването на собствената му дъщеря, както и удоволствието, което изпитва при ловуването и убиването на човешки същества. Винсънт, свържи се, моля, по радиото и поискай подкрепления от твоите хора, аз ще направя същото с Бюрото. Трябва да докладваме за бруталното убийство на награждаван федерален агент, както и пленяването на извършителя. Който, за съжаление, сега напълно потъна в лудостта си и отношението към него трябва да е много внимателно.

Той се обърна и събра собствените си дрехи и оборудване, които бяха струпани в един от ъглите. Д’Агоста го видя как стои вторачен в останките на Лонгстрийт, а после направи бавно, пълно с тъга движение, което приличаше на поклон. След това се обърна отново към лейтенанта.

— Скъпи приятелю, аз едва не те подведох.

— Не, Пендъргаст, зарежи това скромничене. Знаех, че копелето няма никакъв шанс срещу теб.

Пендъргаст се извърна от Д’Агоста, за да скрие изражението на лицето си.