Ловецът на глави

38.

Когато Д’Агоста влезе през входа откъм Второ авеню в нигерийското представителство в Обединените нации, веднага почувства тежката атмосфера, която цареше във фоайето. Тя не беше свързана с барикадите отвън или със забележимото присъствие на полицаи, допълнени от собствената охрана на посолството, а с черните ленти на ръцете, които носеха на практика всички, които попадаха под неговия поглед. С отчаянието по наведените лица на хората, край които минаваше. С малките групички, които си говореха приглушено със скръбни гласове. Представителството излъчваше усещането за място, чието сърце е било изтръгнато. Случаят беше точно такъв: Нигерия току-що бе изгубила доктор Уонзи Адейеми – най-обещаващия си политик и държавник, носител на Нобеловата награда за мир – заради Ловеца на глави.

Въпреки това Д’Агоста знаеше, че доктор Адейеми не можеше да е такава светица, за каквато я смятаха. Това не пасваше на теорията, в която той вярваше и която беше възторжено подкрепяна от създадената работна група в Нюйоркското полицейско управление. Някъде в биографията на госпожата щеше да открие жестоко и мръсно минало, за което убиецът е знаел. По-рано следобед беше звъннал на Пендъргаст и му беше изложил различни начини да открият неопровержимото доказателство, скрито някъде в миналото на жената. Най-накрая Пендъргаст предложи да си уредят среща с някого от нигерийското представителство, който е познавал доктор Адейеми отблизо, и предложи да я организира.

Д’Агоста и Пендъргаст минаха през няколко различни нива на охрана, показвайки безброй пъти своите значки, докато най-накрая се озоваха в кабинета на нигерийския шарже д’афер. Той знаеше, че ще дойдат, и въпреки хората, които кръжаха наоколо, и дълбоката скръб, която беше погълнала всичко, ги отведе лично надолу по коридора до една безлична врата, на която имаше надпис: „Обайе, Ф.“ Отвори я и пред тях се откри малък, спретнат кабинет, а зад безупречното бюро седеше също толкова спретнат мъж. Беше нисък и жилав, с късо подстригана бяла коса.

— Господин Обайе – каза шарже д’аферът със студен глас, – това са хората, които ви казах, че ще дойдат. Специален агент Пендъргаст от ФБР и лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление.

Мъжът се изправи зад бюрото.

— Разбира се.

— Благодаря ви – каза шарже д’аферът. После кимна подред на Пендъргаст и Д’Агоста, а след това излезе от кабинета с изражение на човек, който току-що е изгубил член на своето семейство.

Мъжът зад бюрото оглеждаше своите гости.

— Аз съм Фенуко Обайе – представи се той. – Административен асистент към постоянното представителство в ООН.

— Високо оценяваме, че отделихте време, за да поговорите с нас в този трагичен момент – каза Пендъргаст.

Обайе кимна.

— Моля, седнете.

Пендъргаст седна и Д’Агоста последва неговия пример. Административен асистент? Изглежда щяха да бъдат величествено отсервирани след среща с някакъв дребен служител. Това ли беше най- доброто, което Пендъргаст е успял да уреди? После обаче реши да не прибързва с преценката си, преди да са говорили с дипломата.

— Първо – започна Пендъргаст, – позволете да изкажа нашите най- дълбоки съболезнования. Това е ужасна загуба не само за Нигерия, но и за всички миролюбиви хора.

Обайе кимна в знак на благодарност.

— Доколкото разбрах – продължи Пендъргаст, – познавали сте добре доктор Адейеми.

Обайе отново кимна.

— Израснахме заедно.

— Чудесно. Моят колега лейтенант Д’Агоста има няколко въпроса, които би искал да ви зададе. – След това Пендъргаст се обърна многозначително към своя приятел.

Д’Агоста веднага разбра. Нямаше търпение да обели лустрото на святост и да измъкне гадостите за Адейеми. Пендъргаст любезно му отстъпваше правото да го направи. Топката беше в неговото игрище. Той се размърда на стола.

— Господин Обайе – започна Д’Агоста, – току-що ни казахте, че с доктор Адейеми на практика сте израснали заедно.

— Това е просто израз. Всъщност следвахме заедно. Държавният университет „Бенуе“ в Макурди. И двамата бяхме част от първия му випуск през 1996.

Усмивка на гордост за кратко проби болезненото изражение, което беше като изсечено върху лицето на Обайе.

Д’Агоста беше извадил бележника си и записваше.

— Прощавайте, Бенуе?

— Един от по-новите щати на Найроби, създаден през 1976. Житницата на страната…

— Разбирам. – Д’Агоста продължи да си записва. – Значи сте я познавали добре в университета?

— Бяхме добри познати в училище и годините веднага след това.

Годините веднага след това. Чудесно.

— Господин Обайе, съзнавам, че за вас сега е трудно време, но трябва да ви помоля да бъдете колкото може по-откровен с нас. Опитваме се да разкрием поредица от убийства. Не само това на доктор Адейеми, но и още няколко. Всичко, което прочетох за доктор Адейеми беше до крайност хвалебствено. Хората направо я наричат светица.

— На практика в Нигерия я смятат за светица.

— И защо?

Обайе разтвори ръце, все едно причините бяха прекадено много, за да бъдат изброени.

— Всичко това е документирано. Тя стана най-младата губернаторка на щата Бенуе, където въведе множество мерки за намаляване на бедността и подобряване на образованието, преди накрая да се премести в Лагос. Зае се с основаването на клиники в Западна Африка за болни от ХИВ. В добавка едва ли не собственоръчно въведе голяма гама от образователни програми. Въпреки заплахите от насилие и без да я е грижа за собствената й безопасност, тя смело отправяше послание за мир към съседните страни. Нейните инициативи са спасили хиляди човешки животи.

— Звучи впечатляващо. – Д’Агоста продължаваше да драска в бележника си. – Обаче, господин Обайе, забелязал съм, че когато някой се издига особено бързо в живота, го прави, като тъпче краката на останалите. Надявам се, ще ме извините за въпроса, но дали доктор Адейеми не е постигнала своя успех за сметка на други?

Обайе се смръщи, сякаш не е разбрал въпроса.

— Моля?

— Била ли е готова да мине през трупове, за да постигне своите цели?

Обайе енергично заклати глава.

— Не, не. Разбира се, че не. Това не беше в нейния стил.

— А нещо в нейното минало? Семейството й? Чували ли сте слухове за тях? Нали разбирате, престъпления и други подобни простъпки. Например баща й да е спечелил богатството си чрез безскрупулни сделки?

— Баща й почина, когато тя беше на дванайсет. Не след дълго майка й влезе в манастир, а единственият й брат се записа в семинарията, за да стане свещеник. Уонзи сама намери пътя си в този свят и го направи честно.

— Да останеш сам толкова млад е трудно, независимо къде живееш. Дали не е търсила преки пътища, за да напредне? Вие като светски човек, господин Обайе, не смятате ли, че е възможно да е допълвала своите доходи чрез занимания, които се заплащат почасово?

По скръбното лице на Обайе се изписа първо изненада, а после обида.

— Не, лейтенант. Няма нищо такова. Честно казано, съм обезпокоен и шокиран от подобна насока на нашия разговор.

— Простете. – По-добре отстъпи малко. – Просто се опитвам да установя дали е имала врагове, които са й желали злото.

— Със сигурност имаше врагове. Разните джихадистки групировки бяха яростни противници на клиниките за болни от ХИВ, както и на нейните усилия да осигури образование на жените. Струва ми се, че това е следата, по която трябва да поемете.

— Доктор Адейеми беше ли омъжена?

— Не.

— Има ли мъже или може би жени, с които е имала връзка? Имам предвид интимни отношения.

Обайе отговори с едно безапелационно:

— Не.

На Д’Агоста не му отне много време да запише този отговор, но въпреки това разигра записването на допълнителни многословни бележки. Най-накрая вдигна поглед от бележника.

— Казахте, че сте познавали посланичката по време на следването ви и след това.

Обайе кимна рязко.

— Да, за известно време.

— Отново простете моята прямота, но сме тук, за да задаваме трудните въпроси. През това време чули ли сте клюки по неин адрес, нещо, което може да й се отрази лошо?

Когато чу това, Обайе се изправи.

— Не, и отново искам да кажа, че съм удивен от насоката на вашите въпроси. Дойдохте при мен с очевидното желание да опетните доброто й име. Лейтенант, позволете да ви кажа, че нейното добро име е безукорно и никъде няма да намерите нещо, което да ви позволи да стигнете до друго заключение. Не зная какво се крие зад вашия кръстоносен поход, но аз повече няма да участвам в него. Тази среща приключи. А сега, сър, моля да напуснете кабинета ми и сградата на представителството.

Отново на улицата, Д’Агоста гневно пъхна бележника си в джоба на палтото.

— Трябваше да очаквам това – изръмжа той. – Шибано разкрасяване. Превръщат госпожата в мъченица. – Той поклати глава. – Административен асистент. Боже мили!

— Скъпи Винсънт – каза Пендъргаст, докато се загръщаше по-плътно с палтото си, – нека ти разкажа малко за господин Обайе. Чу го да казва, че доктор Адейеми е била най-младият губернатор на щата Бенуе.

— Е, и?

— Онова, което не ти каза, е, че той също е бил кандидат за този пост.

По това време политическата му звезда е била във възход. От него са очаквали големи дела. Обаче губи изборите катастрофално. След това звездата му започва да залязва. И го намираш сега тук като административен асистент в нигерийското представителство с прецакана кариера благодарение на доктор Адейеми. Разбира се, това не е нейна вина.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто това: поисках да говорим с него, защото той имаше най- сериозна причина да я очерни и наклевети.

— Имаш предвид да я нацапоти?

— Според твоя жаргон – да.

Д’Агоста се спря с помръдваща уста.

— Защо, по дяволите, не ми каза това, преди да влезем?

— Ако бях го направил, нямаше да го притиснеш толкова здраво. Исках да ти спестя безброй допълнителни часове проучване и разпити. Можеш да прекараш и цял месец в издирване на скелети в гардероба, но мисля, че няма нищо да намериш. Истината е толкова проста, колкото изглежда: жената наистина е светица.

— Невъзможно! Това разбива на пух и прах нашите мотиви!

— Това не са „нашите“ мотиви.

— Значи не ги приемаш?

Пендъргаст се поколеба.

— Да, за трите убийства наистина има мотив. Но не е мотивът, в който ти, Нюйоркското полицейско управление и както изглежда, цял Ню Йорк вярвате.

— Аз… – започна Д’Агоста, но изведнъж замълча. Почувства се победен, манипулиран, оставен да тъне в неизвестност. Това беше типично за Пендъргаст, но в този случай се почувства обиден и това го подразни. Беше дори повече от подразнен.

— О, разбрах. Имаш по-добра теория и както винаги, я криеш.

— Никога не своеволнича. В криенето ми винаги има система.

— Дай да чуем тази твоя смайваща теория.

— Не казах, че имам теория. Само посочих, че твоята е погрешна.

Щом чу това, Д’Агоста се изсмя рязко.

— Добре, майната му. Върви да си преследваш теориите, докато ти изскочи душата. Аз знам какво трябва да правя!

Ако Пендъргаст се изненада от това избухване, това пролича само в лекото уголемяване на сребристите му очи. Не каза нищо, но след малко кимна, завъртя се тихо на изработените си ръчно английски обувки и пое надолу по Второ авеню.