Ловецът на глави

22.

Еди Лопес паркира патрулната успоредно на другите коли по Четиринайсета улица и съобщи на диспечера, че са пристигнали. След това слезе заедно със своя партньор Джаред Хамър. Двамата детективи от отдел „Убийства“ се спряха, за да огледат околността. На адрес Западна четиринайсета улица № 355 имаше незабележителна пететажна жилищна сграда, а до нея – погребално бюро. Беше един от онези квартали, които внезапно станаха престижни с възхода на района Мийтпакинг, но тук-там още бе осеян със скапани стари сгради и апартаменти с контролиран наем^{20} пълни с некадърни наематели.

Докато Лопес оглеждаше фасадата, студен порив на вятъра понесе парче вестник по улицата пред тях. Слънцето вече беше залязло и по небето на запад нямаше дори следа от вечерно сияние. Той потрепери.

— От минута на минута става все по-студено – каза Хамър.

— Хайде да свършваме с това. – Лопес се потупа по джоба на сакото, за да се увери, че значката, пистолетът и белезниците са там. След това хвърли поглед на часовника си и обяви на глас:

— Час на пристигане: седемнайсет и четиресет и шест.

— Разбрано.

Лопес знаеше, че Д’Агоста държи на канцеларската работа и се дразни, когато часовете се закръглят и се пропускат подробностите. Искаше техният доклад да бъде на бюрото му до седем и половина – значи имаха по-малко от два часа. Когато Лопес прекара нещата през главата си обратно от седем и половина до момента и пресметна колко време ще им отнеме да го доставят на бюрото му до определения час, откри, че за разговора с лицето им остават около двайсет минути. Едва ли беше достатъчно, за да накараш някого да се разприказва.

Може би този тип Лашер не си беше вкъщи. В седемнайсет и четиресет и шест вечерта, два дни преди Коледа, може би бе излязъл да пазарува. Надяваше се да е така, защото тогава щеше да успее веднъж да се прибере вкъщи навреме и сам да напазарува за Коледа.

Отиде до микрофона на домофона. Звънците бяха надписани и вярно – на апартамент 5Б пишеше „Лашер“.

Той натисна бутона и зачакаха.

— Кой е? – чу се далечен глас.

Значи си беше вкъщи. Лоша работа.

— Господин Терънс Лашер?

— Да?

— Детективи Лопес и Хамър от Нюйоркското полицейско управление. Бихме искали да се качим, за да ви зададем няколко въпроса.

Без отговор вратата забръмча, за да се отвори. Лопес погледна към Хамър и сви рамене. Това беше необичайно: обикновено след като се представеха, следваха цял куп въпроси.

Започнаха да се качват по мрачното стълбище.

— Защо винаги когато няма асансьор, трябва да се качваме пеша до последния етаж? – оплака се Хамър. – Защо поне веднъж за разнообразие не живеят на партера?

Лопес не отговори. Хамър имаше свръхтегло и не спортуваше, докато той беше слаб и във форма, защото всяка сутрин ставаше в пет и половина, за да отиде във фитнеса. Макар да харесваше Хамър – беше добродушен тип, същевременно малко съжаляваше, че му се падна за партньор, защото го бавеше. И винаги искаше да спират за донъти. Макар да беше полицай, Лопес само като труп би се озовал в магазин за понички.

Качваха се бавно по стълбите. На етаж имаше по два апартамента – един отпред, а другият в задната част. Стигнаха площадката на петия етаж и Лопес даде няколко минути на Хамър, за да успокои дишането си.

— Готов ли си? – попита го той.

— Да.

Лопес почука на вратата.

— Господин Лашер, полиция. Може ли да влезем? Имаме само няколко въпроса. Няма да ви бавим много.

— Полиция – прошепна глас зад вратата. – Защо?

— Искаме само да ви зададем няколко въпроса за бившата ви работа в „Шарпс & Гънд“.

Нямаше отговор.

— Моля, отворете – продължи Лопес. – Няма да отнеме много време. Това е рутинна…

Тогава чу слабото металическо щракане от затварянето на ловна пушка, изрева „Оръжие!“ и се стовари на пода миг преди масивен взрив да пробие дупка във вратата. Обаче Хамър не беше толкова бърз и пое изцяло попадението, което го запрати към противоположната стена, в която се удари и се свлече на пода.

Когато Лопес извика към партньора си, чу втори изстрел, който улучи стената над главата му. Хвана Хамър под мишниците и го издърпа на безопасно място извън огневата линия зад ъгъла на площадката, докато същевременно сваляше радиостанцията от колана си.

— Ранен полицай! – изрева той. – Имаше стрелба. Има ранен полицай!

— О, мамка му – каза Хамър, задъхвайки се, докато притискаше с ръце раната.

Кръвта бликаше между пръстите му. Приклекнал над своя партньор, проснат по гръб, Лопес извади своя „Глок“ и го насочи срещу вратата. Едва не стреля, но успя да се овладее. Да се стреля през затворена врата в непознат апартамент беше нарушение на правилата на управлението за използване на огнестрелното оръжие. Но ако копелето отвори вратата или стреля отново, щеше да го гръмне.

Нищо не се случи. От другата страна на двете назъбени черни дупки във вратата цареше тишина.

Сирените вече се чуваха.

— О, Боже – изстена Хамър, стискайки корема си, докато червени цветове разцъфтяваха по ризата му.

— Дръж, се партньоре – каза Лопес, притискайки раната. – Само се дръж, помощта вече идва.