Ловецът на глави

7.

Д’Агоста спря патрулката зад ограденото с полицейска лента място пред къщата. Слезе от колата, а от другата страна се показа неговият партньор сержант Къри. Д’Агоста спря за малко да огледа градската къща, построена от розов гранит по средата на тиха пряка между Второ и Трето авеню, по чието протежение се издигаха безлистни дървета гинко.

Жертвата, Кантучи, беше от най-лошия вид мафиотски адвокати, хлъзгав като змиорка. Беше на мушката им от две десетилетия, подложиха го на няколко съдебни процедури пред голямо жури от съдебни заседатели, но те така и не успяха да му отнемат разрешителното да се явява в съда. Той се оказа един от недосегаемите.

Сега обаче го бяха докопали, и то здравата. Д’Агоста се запита как убиецът е успял да преодолее страхотната охранителна система.

Той поклати глава, закрачи в мрака на декемврийската вечер към входната врата и се качи по стълбите пред нея. Къри я отвори и Д’Агоста влезе във фоайето, оглеждайки наоколо. Къщата си я биваше: пълна с редки антики, картини и персийски килими. Долови слабата миризма на различните химикали и разтвори, използвани от криминалистите. Те вече бяха свършили работата си, така че нямаше нужда да слага обичайните калцуни, боне и манта, за което Д’Агоста беше благодарен, докато вдишваше задушливия въздух, защото металните жалузи на къщата още бяха спуснати.

— Готов ли сте за огледа, сър? – попита Къри.

— Къде е консултантът по сигурността? Трябваше да ме посрещне тук.

От сенките излезе дребен афроамериканец с бяла коса, син костюм и осанка на сериозно достойнство. За него се говореше, че е един от най- добрите специалисти по електронна сигурност в града, и Д’Агоста с изненада установи, че изглежда най-малко на седемдесет.

Той протегна студена ръка:

— Джек Марвин – представи се с дълбок като на проповедник глас.

— Лейтенант Д’Агоста. Кажете ми, господин Марвин, как кучият син е проникнал през тази система за сигурност на стойност един милион?

Марвин се изкиска страховито.

— Много умно. Бихте ли искали да обиколим?

— Разбира се.

Марвин тръгна, крачейки живо надолу по централния коридор, а Д’Агоста и Къри го последваха. Д’Агоста се чудеше защо, по дяволите, Пендъргаст не беше дошъл, след като го помоли. Това беше случай, който щеше да го очарова, и като се има предвид съперничеството между Нюйоркското полицейско управление и ФБР, Д’Агоста си помисли, че прави услуга на агента, като го кани. От друга страна обаче, досега Пендъргаст не беше показал особен интерес към случая – колко неохотно само се бе съгласил да дойде с него при Озмиян.

— Това, което имаме в къщата – каза Марвин, докато ръцете му непрестанно бяха в движение, – е охранителна система „Шарпс & Гънд“. Системата е повече от модерна – тя е най-добрата, която съществува. Предпочитана е от арабските петролни магнати и руските олигарси. – Той направи пауза. – Има двайсет и пет охранителни камери, разпределени из къщата. Ето една – той посочи към един ъгъл на тавана, – там още една, там също, а там е последната. – Пръстът му се движеше бързо. – Всеки сантиметър е покрит.

Той спря и описа кръг с едната ръка, а после с другата като екскурзовод в някой исторически замък. – А тук имаме периметрова охрана^{5} и датчици за движение в ъглите – тук, тук и тук.

Жестът му включи и вратата на асансьора и той натисна бутона.

— Сърцето на системата е в усилен шкаф на тавана.

Вратата на асансьора, осеяна с дупки от куршуми, се плъзна настрани и те се натъпкаха в кабината.

Асансьорът се понесе с тихо сумтене към петия етаж и вратите отново се отвориха. Марвин излезе пръв.

— Има камери тук, там и ето там. Още периметрова охрана и датчици за движение. На пода в плочите има сензори за натиск. Спалнята е зад тази врата.

Той направи пирует.

— Входната врата и всички прозорци имат аларми и при залез къщата се запечатва със спускането на металните жалузи. Системата има многобройни подсигуровки. Захранва се от тока в жилището, но има и два резервни източника на захранване: генератор и комплект акумулатори с дълбок цикъл на разреждане. Разполага с три различни метода на свързване с живи оператори в готовност: чрез стационарния телефон в къщата, чрез мобилна връзка и чрез сателитен телефон. Дори нищо да не се случи, системата е програмирана на всеки час да съобщава, че всичко е наред.

Д’Агоста тихо подсвирна. Нямаше търпение да научи как е било прецакано това чудо.

— Системата докладва всички аномалии. Ако някой акумулатор падне, докладва. Ако прекъсне захранването, докладва. При прекъсване на мобилния сигнал – докладва. Удар на мълния, увеличаване на волтажа, появата на паяжина върху някой от детекторите – докладва. „Шарпс & Гънд“ имат свои охранителни екипи, които изпращат на място, в случай че полицията се бави или е заета с друго.

— Изглежда непреодолима.

— Нали? Обаче както всичко, създадено от човека, има ахилесова пета.

Д’Агоста се умори да стои прав в тъмния коридор. В края му го

примамваше елегантната всекидневна с удобни кресла, а той от часове вече беше на крак, и то след по-малко от деветдесет минути сън.

— Да отидем да седнем? – посочи натам с ръка.

— Планирах да ви заведа на тавана. Ето стълбището.

Д’Агоста и Къри последваха пъргавия чернокож към стълбището с тесни стъпала, което водеше към ниското подпокривно помещение. Когато Марвин светна лампата, Д’Агоста видя пространство, пълно с прах и пропито с миризма на плесен. Въздухът беше задушлив и трябваше да се промъкват приведени.

— Ето го – каза Марвин и посочи голям нов метален шкаф с отворена врата. – Това е централната контрола на охранителната система. Всъщност е голям сейф. Няма начин да влезеш, ако не разполагаш с кода. Нашият извършител не е разполагал с него.

— Тогава как е успял да влезе?

— С троянски кон.

— Какво значи това?

— Системата на „Шарпс & Гънд“ е известна с това, че е непробиваема от хакери. Постигат го с частично изолиране на всяка охранителна система от интернет. Изобщо не можеш да прехвърляш данни в системата. Дори от главното седалище на „Шарпс & Гънд“ не може да се вкарват данни в някоя охранителна система. Системата е конструирана така, че да изпраща данни само в една посока: навън. Хакерите не могат да влязат в нея отвън.

— А когато системата трябва да бъде актуализирана или рестартирана?

— Техникът от фирмата трябва да отиде на място, да отвори сейфа с код, който дори собственикът не притежава, разбира се, както и техникът, защото се генерира от рандомизатор^{6} и се казва на техника, когато стигне на място. След това чрез пряка връзка прехвърля данните в системата.

Д’Агоста се размърда, като внимаваше да не си удари главата в ниския таван. Виждаше чифт плъши очи, които ги наблюдаваха вторачено от един ъгъл. Дори в къща за двайсет милиона не можеш да се отървеш от плъховете. Дощя му се Марвин да се забърза и да стигне до същината.

— Добре, как извършителят е заобиколил всичко това?

— Първата стъпка е направил преди няколко дни. От улицата пред къщата е използвал блокиращ уред, за да прекъсне почасовите съобщения на мобилния телефон, че всичко е наред. Може да го е направил от паркирана кола с евтин електромагнитен заглушител. Само няколко произволни намеси, които блокират мобилния сигнал няколко пъти. Това заблуждава „Шарпс & Гънд“, че става дума за повреда на частта, която трябва да бъде подменена. Те изпратили двама техници, винаги пращат по двама, с частта. Обикновено спират успоредно на паркиралите вече коли и единият остава в буса, но извършителят е използвал няколко конуса за пътна сигнализация и им осигурил наистина удобно място за паркиране надолу по улицата. Много изкушаващо. Те паркират и двамата техници отиват до къщата, оставяйки буса незащитен в продължение на около три минути.

— Разбрали сте всичко това?

— Разбира се.

Д’Агоста кимна впечатлен.

— Нашият извършител прониква в буса, взема частта, сменя картата памет с друга, в която има зловреден софтуер, и я връща на място. Техниците се връщат, взимат нещата си и частта, влизат в къщата, отварят непроницаемия сейф с кода, даден им от централата, инсталират я и си тръгват. Зловредният софтуер влиза в системата и я завладява. Изцяло. Този софтуер отваря входната вратата на убиеца и я заключва, след като влиза. Той изключва телефоните и периметровата охрана, детекторите за движение и сензорите за натиск, но оставя охранителните камери да работят. Дори отключва сейфа, за да може извършителят да прибере твърдите дискове, когато си тръгва.

— Как може някакъв анонимен извършител да знае за системата достатъчно, за да може да създаде зловредния софтуер? – попита Д’Агоста.

— Не може.

— Искате да кажете, вътрешна работа?

— Без никакво съмнение. Извършителят трябва да е декомпилирал^{7} фирмения софтуер на системата, за да напише своя зловреден софтуер. Знаел е точно какво прави и е бил наясно с начина, по който фирмата си върши поддръжката. Нямам съмнение, че е забъркан настоящ или бивш служител на „Шарпс & Гънд“. И не кой да е, а човек, запознат подробно с процеса на инсталиране точно на тази система.

Това беше отлична следа. Но таванът започна да действа зле на Д’Агоста. Беше плувнал в пот, а въздухът бе задушен. Нямаше търпение да излезе обратно в декемврийския студ.

— Кажете, свършихме ли?

— Така мисля. – Вместо да тръгне към стълбището обаче, Марвин сниши глас. – Трябва да ви кажа нещо, лейтенант. Когато се опитах да получа списък на настоящите и бивши служители на „Шарпс & Гънд“, все едно се блъснах в каменна стена. Изпълнителният директор Джонатан Ингмар е първокласен в създаване на препятствия…

— Марвин, оставете на нас да се оправяме с него. – Прегръщайки го през раменете, Д’Агоста буквално го насочи към стълбището. Слязоха в зоната с по-хладен въздух.

— Всичко е в моя доклад – каза Марвин. – Техническите подробности, спецификациите на системата, механизмите. Утре ще го имате.

— Благодаря ви, господин Марвин. Свършили сте отлична работа. Когато слязоха на петия етаж, Д’Агоста с благодарност си пое няколко пъти дълбоко дъх.