Ловецът на глави

66.

Д’Агоста мълчаливо следваше Пендъргаст из дома на Антон Озмиян в „Тайм Уорнър Сентър“. Подобно на огромния му кабинет в Долен Манхатън, този голям апартамент с осем бани също беше на практика в облаците. Само гледката беше различна: зад и под тези прозорци вместо нюйоркското пристанище се виждаха умалените като играчки дървета, морави и виещи се алеи на Сентръл Парк. Човек добиваше усещането, че мъжът презира баналността на живота, прекаран на морското равнище.

Криминалистите бяха тук и отдавна си тръгнаха – имаше много малко доказателства за убийството на Грейс Озмиян за документиране. Сега беше останала само малка група техници от Нюйоркското полицейско управление, които правеха снимки на едно–друго, водеха си бележки и тихичко разговаряха помежду си. Пендъргаст не беше говорил с тях. Той пристигна с голямо руло навити архитектурни чертежи и един малък електронен инструмент – лазерен измервателен уред. Беше разгънал плановете на черно гранитно бюро в обширната всекидневна – индустриалният стил на апартамента напомняше този на офисите в небостъргача на „Дигитален потоп“ – и се зае да ги проучва подробно, като от време на време се изправяше и оглеждаше заобикалящото го помещение. В един момент стана и премери размерите на стаята с лазерния инструмент, после мина през няколко съседни помещения, които също измери, преди да се върне във всекидневната.

— Любопитно – каза най-накрая.

— Кое? – попита лейтенантът.

Но Пендъргаст обърна гръб на масата и отиде при дългата стена, покрита от полирани махагонови лавици с книги, между които тук-там имаше предмети на изкуството, монтирани върху плинтове. Бавно премина край книжните лавици, после отстъпи назад, подобно на дилетант, който оглежда картина в някой музей. Д’Агоста го гледаше и се чудеше какво е намислил.

Два дни по-рано, когато Пендъргаст се беше появил само минути преди да бъде взривен на кайма, Д’Агоста изпита прилив на огромно облекчение, че в края на краищата няма да умре по крайно унизителен и позорен начин. От тогава насам беше разполагал с достатъчно време за размисъл и чувствата му бяха станали много по-сложни.

— Ей, Пендъргаст, я слушай… – започна той.

— Винсънт, само момент. – Агентът вдигна малък римски бюст от плинта му, после го върна на място. Продължи надолу покрай редицата книжни лавици, пробваше тук, подбутваше там. След няколко минути спря. Една от книгите беше привлякла вниманието му. Той се протегна, издърпа я и надникна в празнината, предизвикана от нейното отсъствие. Пъхна ръка в празното пространство и сякаш натисна нещо. Чу се силното щракване на брава, след което цялата секция от книжни лавици се плъзна напред, отдалечавайки се от стената.

— Винсънт, не ти ли напомня една библиотека, която и двамата познаваме, а? – измърмори Пендъргаст, докато завърташе секцията на добре смазаните й панти.

— Дявол го взел, какво е това?

— Някои несъответствия в чертежите на апартамента ме накараха да заподозра, че може да има скрито пространство. Измерванията го доказаха. Тази книга – той вдигна парцаливото копие на „Човекоядците от Тсаво^{43}“ от Джон Хенри Патерсън – изглеждаше прекалено подходяща, за да я пропусна. А що се отнася до онова, което намерих, не мислиш ли, че от този пъзел още липсва една доста голямо парче?

— Хм, всъщност не.

— Не? Ами главите?

— Полицията смята… – Д’Агоста замълча. – О, боже мили, не тук!

— Да, точно тук – Пендъргаст извади фенерче от джоба си и влезе в тъмното пространство, открило се след завъртането на книжната лавица. Д’Агоста го последва, потискайки ужаса, който го беше обхванал.

Малка ниша водеше към махагонова врата. Пендъргаст я отвори и пред тях се откри тясно помещение със странна форма, широко около метър и осемдесет и дълго приблизително четири и половина. Стените бяха покрити с дървена ламперия и персийска пътека. Докато лъчът от фенерчето на Пендъргаст се плъзгаше из помещението, погледът на Д’Агоста веднага бе прикован от странна гледка: дясната стена беше украсена с паметни плочи, а на всяка от тях имаше закрепена човешка глава. Те бяха добре запазени, стъклените очи проблясваха, а кожата имаше свеж, естествен цвят. Косите им бяха грижливо сресани и фризирани, а лицата напомняха восъчни със своята странна неподвижност и съвършенство. Най-гротескното от всичко беше, че на всяко от лицата имаше изписана лека усмивка. Във въздуха се носеше миризма на формалин.

Под паметните плочи в стената бяха завинтени малки месингови табелки, на която бяха гравирани имената. Въпреки че беше отвратен, Д’Агоста се чувстваше странно привлечен и следваше агента на ФБР надолу по ужасния коридор. Надписът на табелката под първата глава гласеше: Грейс Озмиян. Платиненорусо момиче със забележително красиво лице, червено червило и зелени очи. На плочката под втората глава пишеше Марк Кантучи. Възрастен, пълен мъж с кафяви очи и огорчена, леко налудничава усмивка на лицето. Процесията от окачени на плочи глави продължаваше до задната част на тайното помещение, докато двамата не се озоваха пред единична празна плоча. Под нея вече беше завинтена месингова табелка, на която пишеше „Алойшъс Пендъргаст“.

В самия край на помещението стоеше кожено кресло с висока облегалка с малка масичка за сервиране, на която имаше кристален декантер и чаша за коняк от същия материал. До креслото се виждаше стояща лампа „Тифани“ с абажур от цветно стъкло. Пендъргаст се протегна и дръпна въженцето й. Внезапно помещението беше залято в мека светлина, а шестте закачени на стената глави хвърляха жестоки сенки по тавана.

— Трофейната стая на Озмиян – измърмори тихо Пендъргаст, докато прибираше фенерчето в джоба си.

Д’Агоста преглътна.

— Шантав кучи син! – Не можеше да откъсне очи от празната паметна плоча в края на редицата трофеи. Онази, която е била предназначена за Пендъргаст.

— Да, шантав, но и човек с необикновени криминални умения за проникване през охранителни системи, криене на видно място и почти пълното заличаване на следи. Да вземем например много скъпата силиконова маска, която трябва да е използвал, за да играе ролята на Роланд Макмърфи. Съчетай тези умения с голяма интелигентност, пълно отсъствие на съчувствие и съжаление и наличието на силна амбиция, и ще получиш психопат от най-висок клас.

— Едно нещо не разбирам – каза Д’Агоста. – Как е влязъл в къщата на Кантучи? Искам да кажа, тя беше крепост, а онзи специалист по безопасност Марвин каза, че само служител на „Шарпс & Гънд“ е могъл да мине край всички аларми и контрамерки.

— Не е било толкова сложно за компютърен гений като Озмиян с цял отбор способни хакери. Те са били не само добре платени, някои от тях е изнудвал заради предишни хакерски престъпления. Били са оставени на милостта му в една от най-усъвършенстваните и мощни технологични компании в света. С достъп до всички най-модерни дигитални инструменти. Спомни си само какво направиха той и неговите хора, за да скроят шапката на този репортер Хариман. Дяволска работа. Като имаш на разположение такъв мозъчен тръст, влизането в жилището на Кантучи не е чак толкова трудно.

— Да, звучи логично.

Пендъргаст се обърна, за да излезе.

— Пендъргаст?

Агентът се обърна.

— Да, Винсънт?

— Мисля, че ти дължа извинение.

Агентът въпросително повдигна вежди.

— Бях глупав, отчаяно имах нужда от отговори, а като почнеш от кмета, всички ми скачаха по главата… Хванах се на въдицата на онзи репортер с неговата теория. А след това ти се озъбих, когато се опита да ме предупредиш, че теорията е погрешна…

Пендъргаст вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Скъпи, Винсънт, теорията на Хариман сякаш отговаряше на фактите и беше много привлекателна като цяло. Не само ти се върза. Това е урок за всички ни: нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

— Вярно е. – Д’Агоста хвърли поглед на страховитата редица трофейни глави. – Никога не бих предположил това.

— Това беше и причината нашият отряд по „Поведенчески науки“ да не успее да изработи профила на човека. Защото той не беше, психологически погледнато, сериен убиец. Той беше наистина sui generis.

— Хм, какво значи това?

— Стара латинска фраза. Значи „единствен по рода си“. Клас сам по себе си.

— Трябва да изляза оттук.

Пендъргаст погледна празната плоча и табелката с името си под нея.

— Sic transit gloria mundi – измърмори той отново на латински. След това се обърна и бързо излезе от малката стая на ужасите.

Върнаха се в голямата всекидневна на Озмияновия апартамент с нейните просторни гледки. Д’Агоста отиде при прозореца и задиша дълбоко.

— Ще ми се да не бях виждал някои неща.

— Да си свидетел на злото, значи да си човек.

Пендъргаст застана до него пред прозореца и двамата се загледаха навън в мълчание. Зимният пейзаж на Ню Йорк се беше разстлал под бледожълтото залязващо следобедно слънце.

— По някакъв странен начин това магаре Хариман се оказа прав за онзи един процент, който съсипва нашия град – каза Д’Агоста. – Смешно е, че убиецът също излезе част от тази процент. Поредното свръхбогато и привилегировано копеле, което си доставя удоволствия за сметка на всички останали. Искам да кажа: погледни само това място! Повръща ми се от него: тези арогантни задници с техните мезонети, които се разхождат като лордове в дългите си лимузини, с техните шофьори и икономи… – Гласът му неочаквано пресекна и той почувства как червенина залива лицето му. – О, съжалявам. Знаеш, че нямам предвид теб.

Тогава за първи път, доколкото си спомняше, чу Пендъргаст да се смее.

— Винсънт, не е важно съдържанието на банковата сметка, „а характерът на човека^{44}“, ако мога да перифразирам един мъдър човек. Разделението между богатите и всички останали е фалшива дихотомия. Тя само замъглява истинския проблем: на този свят има много зли хора – бедни и богати. Това е истинското разделение – между онези, които се стремят да правят добро, и онези, които действат само в своя угода. Разбира се, парите увеличават вредата, която богатите могат да причинят, позволявайки им да се перчат със своето богатство, вулгарност и злоупотреби пред всички останали.

— И какъв е отговорът?

— Нека перифразирам друг мъдрец – богатите винаги ще са при нас^{45}. Няма отговор, освен да се погрижим ние, богатите, да не използваме парите си като средство за потисничество и подкопаване на демокрацията.

Д’Агоста се изненада от това нехарактерно за агента философско отклонение.

— Да, но този град, Ню Йорк, се променя. Сега само богатите могат да си позволят да живеят в Манхатън. Бруклин и дори Куинс вървят по същия път. Къде работещите като мен ще живеят след десет или двайсет години?

— Ню Джърси винаги ще го има.

Д’Агоста преглътна.

— Пошегува се, нали?

— Боя се, че стаята с трофеите предизвика у мен неподходяща лековатост.

Д’Агоста веднага разбра. Същото правеха и патолозите с жертва на убийство, отворена на масата, като подмятаха шеги за спагети и кюфтета. Ужасът, на който в момента бяха станали свидетели, трябваше да бъде прогонен с нямащи нищо общо закачки.

— Да се върнем отново на случая – подхвърли Пендъргаст забързано. – Трябва да ти призная, че се чувствам потиснат и дори отрезвял.

— Защо?

— Озмиян изцяло ме заблуди. Докато не се опита да ни пробута Хайтауър за заподозрян, нямах и най-малкото съмнение, че той може да е нашият човек. Това ще ме тревожи много, много дълго време.