Ловецът на глави

34.

Помещенията на охраната в Крайбрежния финансов център и специално тези на „ЛФК Файненшъл“ бяха разположени в голяма стая без прозорци в мазето, иззидана от сгурбетонни блокчета и обзаведена с функционални метални мебели. Но щом влязоха, Д’Агоста осъзна, че охранителната система е последна дума на техниката, чисто нова и управлявана от истински специалисти. Директорът на охраната, човек на име Храдски, беше иззел всички записи от охранителните камери в сградата и организирал копирането им на твърди дискове за техническия екип на Нюйоркското полицейско управление, който ги беше отнесъл. Но Д’Агоста не искаше да чака да ги изгледа на „Полис Плаза“ №1, което щеше да отнеме часове, ако не и цял ден, докато бъдат подготвени. Искаше веднага да ги види. Храдски любезно беше организирал всичко и бе готов да ги пусне, когато Д’Агоста и Пендъргаст дойдат.

— Господа, моля влезте. – Храдски беше нисък мъж с черна коса, комплект смайващо бели зъби, розови венци и широка усмивка, която очевидно не слизаше от устата му. Приличаше повече на бръснар, отколкото на техник по охранителни системи, обаче докато Д’Агоста го гледаше как хвърчи из прожекционната зала, включвайки това, скапвайки онова, почуквайки по тази или онази клавиатура, осъзна, че са извадили голям късмет. Повечето директори на охраната бяха неотзивчиви, ако не и откровено враждебно настроени. Този човек искаше да им помогне и явно знаеше какво прави.

— И така, какво точно искате да видите? – попита Храдски. – Имаме много камери и само през последния ден са направени хиляди часове записи. Пратихме ги на вашите хора.

— Онова, което искам, е много просто. Пред вратите на кабинета им има камера. Искам да намерите този запис, да започнете от мига, в който са намерени труповете, и да върнете записа с бързи обороти назад.

— Веднага.

На Храдски му трябваха само няколко мига да подготви всичко и да угаси лампите. На екрана се появи изненадващо ясно изображение: широкоъгълна гледка към двойната врата и района около нея с бюрата от двете страни. Записът започна с мъжа, който беше намерил труповете, седнал на стол и притиснал главата си с ръце, докато секретарката беше простряна на дивана до него. След това се изправиха с усилие и мъжът задърпа жената обратно в кабинета. Няколко мига по- късно излязоха заднешком и ето ти кадъра как мъжът опитва дръжката на заключената врата с жената, после тя се връща заднешком при бюрото си, мъжът изчезна от полезрението, а вратите си оставаха затворени, докато различни хора се тълпяха насам–натам из външния офис.

Те чакаха, докато секундите се изнизваха назад. В този момент вратите се отвориха и един мъж с голям куфар за инструменти се показа вляво на сцената, крачейки назад, влезе в кабинета през вратите заднешком и те се затвориха.

— Спри го! – извика Д’Агоста.

Храдски го спря.

— Пусни го бавно напред.

Той го пусна и сега вратата се отвори и мъжът излезе.

— Спри кадъра. – Д’Агоста стана и се вторачи. Изображението беше изключително ясно. – Това е нашият човек, нали? Той излиза последен от кабинета, преди труповете да бъдат намерени. Трябва да е той. – Погледна към Пендъргаст, сякаш очакваше да му възрази.

Но не, агентът кимна и каза:

— Твоята логика е желязна.

— Погледни куфара, който носи. Достатъчно голям за меч или две глави! А времето на записа съвпада с часа на смъртта, както я определи патологът. Мамка му, това е убиецът!

— Както изглежда, извън всяко съмнение – каза Пендъргаст.

— И така, кой е той? – Д’Агоста се обърна към Храдски. – Виждали ли сте този човек преди?

Храдски се зае да мести изображението напред–назад, изолира лицето на мъжа, след това се зае с помощта на софтуера да го направи по-ясно.

— Изглежда ми познат. Мисля, че работи тук. Мамка му, та това е Макмърфи!

— Кой е той?

Храдски натисна някакъв бутон и на екрана изскочи личното му дело. Имаше негова снимка и до нея се виждаше името му: Роланд Макмърфи, помощник–вицепрезидент. Следваха всички негови лични данни: телефон, адрес на Кълъмбъс Авеню. Всичко.

— Това е нашият човек! – Най-накрая. На Д’Агоста му беше трудно да скрие екзалтацията в гласа си.

— Хм – обади се Храдски. – Не мисля така.

— Какво имате предвид?

— Дори не мога да си представя Макмърфи да направи това. Той е от онези хора с тесни рамене, двойна брадичка, хипохондрик, колекционер на пеперуди, щура се наоколо, все едно ще го нашибат с камшик.

— Понякога са хората, които най-малко подозираш – отговори Д’Агоста. – Просто избухват.

— Можем да проверим неговото движение. Съхраняваме цифрови данни за всеки, който влиза или излиза от сградата. – Храдски започна да прелиства някакви електронни файлове. – Тук пише, че не е идвал на работа. Изглежда се е обадил, че е болен.

— Значи се е обадил, че е болен, и после се е промъкнал тук. – Д’Агоста се обърна към Къри. – Прати две патрулки на неговия адрес с подкрепления. Два екипа от спецотряда са в готовност за действие, ако стане нужда. Действай.

— Слушам, лейтенанте.

Храдски прочисти гърлото си.

— Това, което предположихте – че се е промъкнал тук – би било трудно, ако не и невъзможно. Тук имаме най-модерна охрана.

Пендъргаст каза тихо:

— Мога ли да помоля за нещо?

Д’Агоста го погледна.

— Да, разбира се. Казвай.

— Убиецът е излязъл от кабинета в четири часа и една минута следобед. За колко време се стига оттам до главното стълбище?

— Бих казал от шест до осем минути – отговори Храдски, след като помисли.

— Чудесно. Да проверим тогава записа на камерата във фоайето в четири и осем минути.

Храдски го приготви и след минутка те вече гледаха мъжа с калъфа за чело да излиза от фоайето в четири и осем.

— А сега – продължи Пендъргаст – продължете да връщате записа от камерата във фоайето, докато не го видим да влиза.

Гледаха видеото обратно, докато не видяха мъжа да излиза от вратата и да върви заднешком, изчезвайки от погледите им.

— Три и петдесет следобед – каза Пендъргаст. – Сега вече знаем, че убийството е извършено в течение на единайсет минути между три и петдесет и четири и една. Отлично. Господин Храдски, пуснете ни от камерата във фоайето записа от осем минути по-рано, за да видим дали влиза в сградата.

Д’Агоста гледаше, докато Храдски го правеше, и ето ти го и мъжа да влиза във вратата в 3:42 следобед. Видяха как влезе във въртящата се врата, отиде право при електронната бариера, плъзна електронната си карта и тя веднага се отвори.

— Какво показва времевият печат за плъзгането на картата? – попита Пендъргаст.

— Три и четиресет и три и две секунди – отговори Храдски, след като погледна записа.

— Моля, проверете в данните на охранителната система кой се е регистрирал по същото време.

— Да, умно. – Храдски натисна още няколко клавиша, след това се смръщи на изображението, което се показа на екрана. Гледа го дълго време с издути устни. После опита отново същата команда.

— Е? – попита Д’Агоста. – Кой е?

— Никой. Никой не се е регистрирал в същия момент.

В този миг от далечния ъгъл на помещението се появи Къри, след като бе провел няколко телефонни разговора.

— Лейтенант?

— Какво има?

— Роланд Макмърфи е прекарал целия ден в болницата, защото са му слагали колостомна торбичка.

Те излязоха от фоайето на площада пред Крайбрежния финансов център, където се беше струпала шумна тълпа, която викаше и размахваше плакати.

— Само това липсваше – демонстрация. Какво, по дяволите, искат? – попита Д’Агоста.

— Нямам представа – отговори Къри.

Докато Д’Агоста търсеше път през кипящата маса, започна малко по малко да схваща какво става. Всъщност протестираха две твърде различни групи. Едната размахваше плакати и скандираше: „Долу единият процент!“ и „Обезглавете алчните корпорации!“. Тези хора бяха от по-младия и мърляв спектър на левицата, които Д’Агоста помнеше от протестите „Окупирай Уолстрийт“ преди няколко години. Другата група беше твърде различна. Много от нея също бяха млади хора, но носеха палта и вратовръзки и приличаха повече на мормонски мисионери, отколкото на крайни левичари. Те не викаха, а носеха плакати с различни лозунги като: „Кой те притежава?“; „Добре дошли край кладата на суетата“; „Най-добрите неща в живота не са вещи, а консуматорството е смъртоносна болест“.

Макар и двете страни да бяха убедени в порочността на парите, те си подвикваха обиди и там, където двете тълпи се срещаха, избухваха малки сбивания. През това време от различни страни се стичаха все повече и повече хора, за да се присъединят към тях. Докато Д’Агоста ги наблюдаваше, откри, че един мъж, изглежда, е водач на по-тихата група – слаб, сивокос, облечен в дълго, мръсно палто, под което се виждаше нещо, приличащо на монашеско расо. Той носеше плакат, на който пишеше:

Под думата имаше грубо нарисуван огън.

— Ей, виждаш ли онзи тип? Какво мислиш за него?

Пендъргаст погледна натам.

— Йезуит според износеното расо под палтото. А плакатът е алюзия с кладата на суетата на Савонарола^{29}. Винсънт, не мислиш ли, че това е много интересно развитие на днешното положение? Нюйоркчани не спират да ме изненадват.

Д’Агоста имаше смътен спомен, че е чувал нещо за лудия Савонарола, изиграл роля в италианската история, но не можа да го свърже с нещо конкретно.

— Тези тихите ме плашат повече от кряскащите боклуци, защото, изглежда, наистина го мислят.

— Прав си – отговори Пендъргаст. – Май си имаме работа не само със сериен убиец, а и със социален протест. И то на две различни движения.

— Да, и ако не решим бързо случая, в Ню Йорк като нищо може да избухне гражданска война.