Ловецът на глави

21.

Антон Озмиян седеше зад огромното си писалище от черен гранит, втренчен в гледащите на юг прозорци в ъгловия му кабинет. Очите му поглъщаха милионите светлини на Долен Манхатън, които се отразяваха в облачното зимно небе.

Гледаше покрай туловището на Фрийдъм Тауър, покрай сградите около парка „Батъри“ и над нюйоркското пристанище към черните очертания на остров Елис. Неговите баба и дядо, пристигнали с кораб от Ливан, са били „обработени“ там. Озмиян беше доволен, че някой самовлюбен бюрократ ксенофоб не се беше опитал да американизира фамилията им на Осуалд или някоя подобна глупост.

Дядо му беше часовникар като баща му. С наближаването на края на XX век обаче, часовникарството се превърна в умираща професия. Като дете Озмиян беше прекарвал много часове в ателието на своя баща, омагьосан от механичните движения на чудесните часовници – фантастично дребните системи от пружини, зъбни колела и ротори, които правеха видима неизразимо великата мистерия, наречена време. Но докато растеше, интересът му се насочи към друг вид сложни системи: регистри за код на инструкциите^{18}, акумулатори и другите елементи, съставляващи компютрите и асемблерните езици^{19} които ги управляваха. Тази система не се различаваше много от хубав швейцарски часовник, в който крайната цел беше да се използва във възможно пълен обем и най-малкото количество енергия. Така работеха асемблерните езици при писането на компютърни програми – ако си истински почитател на програмирането, непрекъснато се стремиш да намалиш големината на своите програми и да накараш всяко изречение от кода да изпълнява две или три задачи.

Като млад човек, израснал в покрайнините на Бостън, след колежа Озмиян се потопи страстно в поредица необичайни хобита: композиране, криптография, мухарски риболов и за известно време дори лов на едър дивеч. Ала хобитата му отпаднаха, когато откри начин да смеси своя интерес към музиката и шифрите с фанатизма си за стегнати компютърни програми. Това бракосъчетание на интересите му помогна да разработи технологиите за приемане и предаване на данни и тяхното шифриране, които щяха да се превърнат в основите на „Дигитален потоп“.

„Дигитален потоп“. Той се изчерви при мисълта за своята компания, чиито акции от години поскъпваха, но сега понасяха удари заради неразрешеното изтичане на най-ценните патентовани алгоритми в интернет.

Но в този момент, както често се случваше, мислите му се насочиха към убийството на единствената му дъщеря… и мръсотията за нея, която беше извадена на показ от този кучи син, драскача Брайс Хариман.

Ясно различимо трикратно почукване на вратата на кабинета прекъсна свободното блуждаене на мислите му.

— Влез! – извика Озмиян, без да откъсва очи от прозореца.

Чу вратата да се отваря, сетне леките стъпки на човек, който влиза, и шума от затворената отново врата. Той не се обърна, защото много добре знаеше кой е влязъл току-що. Това беше неговият най-необичаен и тайнствен служител с благородно и необикновено дълго име: Мария Исабел Дуарте Алвес-Веторето. През годините Алвес-Веторето беше работила за Озмиян на различни позиции: адютант, довереник, уредник и бияч. Усети нейното присъствие, когато се приближи и спря на почтително разстояние от писалището. Едва тогова се обърна с лице към нея. Беше дребна, атлетична и тиха, с грива от падащи по раменете махагонови коси. Носеше тесни джинси, отворена копринена блуза и колие от перли. През всички тези години не беше попадал на по- безмилостно резултатен човек. Изглежда беше португалка с древни представи за чест, отмъщение и вярност, чиито предци бяха участвали в макиавелистки интриги в продължение на осемстотин години. У нея това изкуство беше достигнало съвършенство.

— Казвай – каза Озмиян, като отмести поглед от напрегнатото й лице, за да гледа през прозореца, докато я слуша.

— Нашите частни детективи предоставиха предварителен доклад за Хариман.

— Искам да чуя резюмето.

— Всички репортери имат съмнителна репутация, така че ще пропусна малките грехове и незначителни прегрешения. Като оставим настрана, че се рови в калта, наднича в линейки, пуска слухове и обича да забива нож в гърба, Хариман е честен и морален. Продукт на подготвително училище, осигурено от наследствено богатство. Богатство, което се изчерпва с неговото поколение. Като теглим чертата, той е чист. Няма стари присъди, не се занимава с наркотици. Бил е репортер в „Таймс“, но след това по причина, която няма значение, се премества в „Поуст“. Макар това да изглежда като край на кариерата му, в „Поуст“ той се справя много добре. Няма нищо, което да ни осигури сцепление. – Жената направи пауза. – Има обаче една информация, която заслужава особено внимание.

— Слушам.

— Неговата приятелка – излизали са още от колежа насам – е починала от рак преди около три години. Той много активно й помагал да се бори с болестта. А след нейната смърт това се превръща в кръстоносен поход за него. Пише информативни статии за раковите заболявания и възможни нови лекарства, осигурява медийна видимост на много неправителствени организации, които работят за превенция на рака. Макар да не изкарва много пари с работата си като журналист, години наред прави дарения на различни каузи за борба с рака, особено на Американското раково общество. Някои от тези дарения са с негови собствени пари, други чрез семейните доверителни фондове. Основава и малка благотворителна организация на името на покойната си приятелка.

Озмиян махна пренебрежително с ръка. Добрите дела на Хариман не го интересуваха.

— Защо каза „особено внимание“?

— Защото тези интереси осигуряват възможност за оказване на въздействие, ако се наложи.

— Писал ли е нещо друго за дъщеря ми?

— Не. Всички негови последни статии са посветени на по-скорошните убийства. Дои ги с всички сили.

Настъпи пауза, докато Озмиян съзерцаваше градския пейзаж зад прозорците си.

— Как бихте искали да продължа? – попита Алвес-Веторето.

Дълго време Озмиян не каза нищо. След това въздъхна дълбоко.

— Засега нищо – каза той. – Ако тези нови убийства го карат да забрави по-раншното, може би няма да печата повече гадости за моята Грейс. Това ми е притеснението. Иначе цялото ми време е заето с борбата срещу изтичането на патентования код. Ако Хариман не създава повече проблеми, бих предпочел да не отвличам излишно вниманието си.

— Разбрано.

Сега за първи път Озмиян се завъртя рязко със стола си.

— Но го дръж под око – него и онова, което пише. Ако е нужно, ще го смачкаме като хлебарка, каквато всъщност е. Но само ако е нужно.

Алвес-Веторето кимна.

— Разбира се.

Озмиян отново се завъртя обратно, като махна с ръка. Вратата се отвори тихо и се затвори отново. Но той едва ли я чу. Гледаше навън над пристанището, а мислите му блуждаеха далече оттук.