Ловецът на глави

49.

Въоръженият надзирател водеше Брайс Хариман надолу по стерилните коридори на Манхатънския затворнически комплекс. След това го въведе в малка стая с маса, завинтена за пода, два стола, часовник и лампа на тавана. Последните два предмета бяха защитени със ситна метална мрежа. Прозорци липсваха, затова Брайс разбра само благодарение на часовника, че е девет без четвърт сутринта.

— Пристигнахме – каза надзирателят.

Хариман се поколеба, докато гледаше двамата мускулести типове с бръснати глави във временната килия, които го оглеждаха, все едно преценяваха парче превъзходен ростбиф.

— Хайде, вървете. – Надзирателят го побутна леко. Той влезе и вратата изтрака зад гърба му, а резето се плъзна на мястото си със звън. Хариман затътри крака и мина навътре, за да седне. Поне вече не носеше окови на краката, но пък оранжевият гащеризон беше корав и претриваше кожата му. Арестът, пътуването с патрулната до местния участък, чакането, обвинението и задържането заради присвояване, а след това потискащо краткото пътуване до затворническия комплекс само на няколко преки от криминалния съд. Всичко свърши преди още да беше успял да осъзнае какво се е случило. Беше като кошмар, от който не успяваше да се събуди.

Щом надзирателят си тръгна, един от двамата яки мъжаги се приближи и застана пред него.

Хариман, който не знаеше какво да прави, най-накрая вдигна глава.

— Какво?

— Мястото е мое.

Хариман усърдно скочи на крака, а мъжът седна на стола. Два стола, трима мъже. Сгъваемо легло също нямаше. Да, денят щеше да е дълъг.

Докато седеше на пода, опрял гръб в стената, и слушаше скимтенето и ругатните на техните колеги затворници из целия блок с килии, грешките, които беше направил, преминаха пред очите му като в ням филм. Беше се оставил самоувереността, подсилена от скоропридобитата слава, да го заслепят, затова фатално подцени Антон Озмиян.

Първата му грешка, както изтъкна и самият Озмиян, беше подминаването на очевидния въпрос: защо изобщо Озмиян е набил свещеника? Защо не е имало последствия за него? Нападението е било толкова възмутително, и то пред очите на енориашите, че неговият репортерски инстинкт трябваше да сработи и да подаде сигнал за тревога.

Втората му грешка беше тактическа: показа статията на Озмиян, преди да я публикува. Така не само издаде своите намерения, но и даде време на магната да реагира. Докато си отправяше горчиви упреци, си спомни как помощницата на Озмиян се измъкна малко след началото на срещата и по-късно се върна, след като без съмнение беше задействала измамата. Бяха го задържали в кабинета, говорейки, докато капанът се е затварял. По времето, когато е излизал от сградата на „Дигитален потоп“ замаян от успеха, вече е бил ходещ мъртвец. Спомни си с нова вълна на безсилие и срам какво му беше казал Озмиян по-рано: Както може да си представите, нашата фирма разполага с множество чудесни програми и с тях беше организирана елегантна електронна кражба, чиито следи водят до вас. А вие нямате нужните познания и средства, за да се противопоставите. Оказа се точно така: при едно от малкото телефонни обаждания, които му разрешиха, той звънна на своя главен редактор и му разказа какво се е случило с него. Как му е бил скроен номер и как ще напише страхотна статия за Озмиян, в която всичко ще обясни. В отговор Петовски го нарече лъжец и му затвори.

Стори му се цяла вечност, а минаха само шест часа, когато двамата му съкилийници, които, слава богу, не му бяха обръщали внимание, бяха изведени от временната килия. Дойде и неговият ред. Един надзирател отключи килията и го поведе надолу по коридора до малко помещение със столове и маса. Каза му да седне и след малко се появи мъж в добре ушит костюм. Лъснатите му до блясък обувки поскърцваха, докато вървеше. Лицето му беше весело, почти херувимско. Това беше Ленард Грийнбаум – адвокатът, който Хариман беше наел. Не беше някой служебен защитник, а опитен и смъртоносен адвокат по наказателни дела – най-скъпият, който можа да си позволи, като се има предвид, че сега по-голямата част от активите му е замразена. Мъжът го поздрави с кимване, сложи голямата си кожена чанта на масата, седна срещу Хариман, отвори я, извади купчина листове и ги пръсна пред себе си.

— Господин Хариман, ще бъда кратък – каза той на репортера, докато преглеждаше документите, – защото в този момент няма какво толкова да се каже. Първо, лошата новина. Районният прокурор има непоклатимо дело срещу вас. Документалната следа беше прекалено лесна за установяване. Разполагат с документите за откриването на вашата сметка на Каймановите острови заедно с видеозапис как влизате в банката, документите за тайното прехвърляне на парите от разплащателната сметка на фондацията. Освен това имат доказателства, че сте се готвили вдругиден да напуснете страната, купувайки си еднопосочен билет до Лаос.

Това беше нещо ново за Хариман.

— Да избягам от страната? В Лаос?

— Да. Апартаментът ви е бил претърсен със съдебна заповед и всички документи и компютри са иззети. Господин Хариман, всичко е ясно като бял ден. Плюс електронният билет.

Гласът на Грийнбаум беше добил съжалителен, дори укорителен оттенък, сякаш се питаше защо Хариман е бил толкова тъп.

Журналистът изстена и хвана главата си с две ръце.

— Вижте, това е нагласено. Измислено, за да бъда изнуден. Озмиян го е създал от нищото. За него работят най-добрите хакери в света и те са организирали всичко! Разказах ви за срещите си с Озмиян и как ме заплаши. Сигурно има записи, че съм бил в сградата.

— Господин Озмиян не отрича, че сте били там, но твърди, че просто сте търсили още информация за неговата дъщеря, за да можете да напишете нова статия.

— Причини ми това, за да си отмъсти за онова, което написах за дъщеря му! Точно когато излизах от сградата, ми изпрати есемес, в който ми казваше какво е направил и защо!

Адвокатът кимна.

— Предполагам имате предвид текста, който не може да бъде открит във вашия телефон, нито пък някъде другаде.

— Все някъде трябва да го има.

— Съгласен съм. И точно в това е проблемът. Моят опит, а и без съмнение този на прокуратурата, казва, че текстовете не се самоизтриват. Че винаги някъде остава следа от тях.

Хариман се прегърби на стола си.

— Господин Грийнбаум, наех ви, за да ме защитавате, а не да каталогизирате лъжливите доказателства за вината ми.

— Първо, моля, наричайте ме Лени. Боя се, че ще работим дълго време заедно. – Той опря лакти на масата, наведе се към него и каза с глас, изпълнен със съчувствие: – Брайс, ще ви защитавам с все сили. Аз съм най-добрият в този занаят и вие точно затова ме наехте. Но не бива да си затваряме очите за фактите: районният прокурор разполага със съкрушителни доказателства. Ако настояваме да се явим пред съда, ще ви осъдят и ще ви обвинят в какво ли не. Единствената възможност, която стои пред вас – една и единствена – е да признаете.

— Да призная? Вие ме смятате за виновен, нали?

— Позволете ми да довърша. – Грийнбаум си пое дълбоко въздух. – Разговарях с районния прокурор и при подходящи обстоятелства той е готов да бъде снизходителен. Досието ви е чисто и досега сте водили почтен и законопослушен живот. В добавка сте известен журналист, който е служил на обществото със статиите си за скорошното убийство. В резултат на всичко това, той е готов да приеме случилото се за еднократно отклонение, макар и немаловажно. В края на краищата, да откраднеш пари от благотворителна фондация за болни от рак, създадена под предлога да се увековечи паметта на починала приятелка… – Гласът му заглъхна.

Хариман преглътна.

— Снизходителен? Колко?

— Това трябва да се реши. Ако ми дадете правомощия да преговарям. Факт е, че нито цент от прехвърлените пари не е бил похарчен, а и вие не избягахте от страната. Може да ви измъкна само с намерение за извършване на престъпление. Ако се признаете за виновен в това, бих казал, че ще минете с две години или най-много три.

С друго стенание Хариман отново захлупи глава в шепите си. Нямаше друга дума: това наистина беше кошмар. Кошмар, от който, както се виждаше, нямаше да се събуди цели две или три години.