Ловецът на глави

56.

В тъмнината Озмиян чакаше в подножието на стълбището и слушаше едва доловимите стъпки на своята плячка, докато тя се качваше, като отброяваше всяко стъпало. Изглежда агентът взимаше по две стъпала наведнъж, което личеше от лекото забавяне на звука от стъпките му. Без съмнение се беше насочил към командна височина, мъдро, макар и лесно предсказуемо решение.

Влизането след толкова години в Постройка 93 беше предизвикало у Озмиян учудващо силна емоционална реакция. Макар спомените за това време да бяха избледнели до точката на безвъзвратно изчезване, когато за пръв път влезе в старата трапезария, откри, че основната миризма на мястото още се усещаше. Това предизвика неочакван поток от спомени от онзи ужасен период в неговия живот. Потокът беше толкова силен – садистичните помощници, буйстващите пациенти, усмихващите се психиатри лъжци, че залитна – миналото нахлу ужасно в настоящето. Само за момент обаче. С грубо усилие на волята той прогони спомените обратно в бункера на паметта и насочи вниманието си отново към преследването. Това преживяване му беше осигурило неочаквано прозрение. Беше избрал това място като един вид екзорсизъм, начин да прогони призраците от онова време веднъж и завинаги.

Застанал в мрака, продължавайки да брои отдалечаващите се стъпки, той подреди своите мисли. Дотук беше леко разочарован от развитието на лова и липсата на интелигентност у плячката. От друга страна, начинът, по който Пендъргаст скочи от дървото точно в момента, когато стреля, беше впечатляващ атлетически ход, макар че беше незадоволително да бъде намерен на толкова лесно място.

Озмиян усещаше, че у агента се крият още неизползвани ресурси, и тази мисъл го развълнува. Беше уверен, че плячката му е достатъчно добра, за да му осигури достойно и може би дори епично преследване – преследване, което щеше да възнагради неговите усилия и грижи.

Едва доловимите стъпки не се чуваха вече: плячката беше влязла в един от етажите. Озмиян нямаше как да знае кой точно, докато не преброи стъпалата между първия и втория етаж и бързо ги раздели на две.

Сега и той започна да се изкачва по стълбището. Движеше се бързо и тихо, но не прекалено бързо. Когато стигна на втория етаж, можа да пресметне наум, че неговата плячка, взимайки по две стъпала наведнъж, беше спряла на деветия етаж. Последният, десети етаж би бил най-логичен като цел, но деветият също не беше лош избор, защото осигуряваше на плячката му допълнителни пътища за бягство. Докато продължаваше да се изкачва, осъзна, че никога не бе чувствал толкова живо тръпката на преследването, колкото в този момент. Това беше атавистично удоволствие, което само друг ловец можеше да оцени, нещо вградено в човешкия геном: тази любов към преследването, гонитбата и убиването.

Убиването. Потрепери от очакването. Спомни си първото убийство на едър дивеч. Беше лъв с голяма черна грива, който беше одраскал с лош изстрел. Животното избяга и защото той го беше ранил, негова бе отговорността да го проследи и убие. Последваха го в слонската трева, а носачът на оръжието му ставаше все по-нервен, очаквайки всеки момент да бъдат нападнати. Обаче лъвът не ги нападна, а следата ги отведе в още по-неприятна местност, обрасла с гъсти храсталаци. Тук носачът отказа да продължи, затова Озмиян сам понесе пушката, напредвайки в гъста горичка от дървета мопане^{39}. Изпита онова безпогрешно усещане за опасност и коленичи с насочена пушка. Лъвът изскочи и се втурна към него със скоростта на бърз влак. Изстреля един-единствен магнум куршум в лявото око на животното, който откъсна темето му, докато се стоварваше върху му с всичките си двеста и петдесет килограма мускули. Припомни си онова усещане на екстаз от убийството, въпреки че лежеше прикован към земята със счупена ръка. Лъвът беше горещ и вонящ, налазен от буболечки и мухи, докато кръвта му се стичаше върху тялото на Озмиян.

Ала това чувство се постигаше все по-трудно и по-рядко, докато най- после не се върна, щом Озмиян започна да ловува човешки същества. Надяваше се, че убийството на този човек няма да приключи твърде скоро.

На осмия етаж светна за малко с фенерчето и огледа следите по стълбите, забелязвайки със задоволство дирите, оставени от плячката.

На деветия етаж другият кратък оглед потвърди онова, което вече беше предвидил: плячката беше оставила стълбището и бе поела надолу по дългия коридор, който водеше към източното крило.

Той поспря на стълбищната площадка, за да успокои дишането си и да се ослуша. Тук горе духаше студен вятър, който стенеше около сградата, прибавяйки слой звуци, прикриващи по-недоловимите шумове от придвижването. Примъкна се до разбития вход, водещ към коридора.

Там метална врата висеше килната на една страна върху ръждясалите си панти и Озмиян надникна в отвора между нея и рамката, откъдето можеше да погледне надолу по коридора. Главната врата за предотвратяване на бягства, която затваряше крилото, заключвайки болните за през нощта, отдавна беше разбита от градските археолози и лежеше потрошена на пода. Бледи лунни лъчи се процеждаха в коридора и осигуряваха достатъчно светлина, за да се вижда. Коридорът се простираше по дължината на източното крило, свършвайки пред далечен прозорец, който гротескно рамкираше изсъхналото стъбло на растение в саксия. Изгнил парцал от някогашно перде плющеше напред-назад, наподобявайки бяла махаща ръка. От двете страни на коридора имаше врати, водещи в малки заключващи се спални, които си спомняше толкова добре. Те не бяха нещо повече от затворнически килии със свои собствени шкафове и бани. Спомняше си, че собствената му килия беше тапицирана. Подплънките бяха покрита с мръсотията, сополите и сълзите на предишните обитатели.

Той бързо потисна този нов пристъп от спомени.

Движейки се безшумно и много предпазливо – в случай че плячката му е заложила друга засада – Озмиян се вмъкна в сенките и се придвижи в сенчестата страна на коридора, обърнал гръб на стената. Светна за част от секундата, за да огледа пода, където веднага различи пресните следи на плячката сред останалите, насочили се към далечния край на крилото. Пендъргаст беше зарязал обувките, за да стъпва по-тихо, както бе направил и Озмиян.

С пистолет в ръката и гръб към стената, той продължи преследването. Към края на коридора видя следите на Пендъргаст да завиват към едно от помещенията. Вратата беше затворена. Забележително беше, че е успял да го направи, без да вдигне шум.

Интересно. Агентът не беше направил каквото и да е усилие да прикрие следите си, макар да знаеше, че Озмиян го преследва. Това означаваше, че Пендъргаст вероятно има някакъв план – сигурно друга засада, където следите трябваше да отведат Озмиян. Каква засада обаче? Вероятно такава, която дори да се провалеше, щеше да обърне нещата в негова полза и той от преследван да се окаже преследвач.

Озмиян спря пред затворената врата, след това направи крачка назад. Изработена от метал, вратата беше създадена, за да издържи и най- яростното нападение на някой луд, но сега пантите бяха ръждясали и счупени, а винтовете бяха изскочили от металното си покритие. Знаеше, че човек не може да заключи тези врати отвътре, а само отвън.

Хвана дръжката, като внимаваше да е извън огневата линия, и я завъртя, очаквайки отвътре да последва залп от изстрели.

Обаче не се случи нищо. Бутна вратата да се отвори, като продължаваше да внимава да стои встрани, и тогава с едно-единствено яростно движение, стиснал готов за стрелба пистолет, се втурна в помещението, покривайки го с оръжието, като пресичаше по диагонал малкото пространство. Беше празно, като се изключат леглото с матрак, шкафът и парцаливото мече, което лежеше на пода. Стъклото на прозореца липсваше, а през отворената рамка нахлуваха лунната светлина и леденият вятър. Мрачният пейзаж навън се простираше чак до далечната вода на устието Лонг Айлънд Саунд.

Той огледа пода и видя, че следите на Пендъргаст изчезват в банята. Вратата беше затворена, но не и заключена.

Неговата подобна на килия стая беше същата като тази. Банята й имаше прозорец, ала твърде малък, за да може човек да се промъкне през него. Така че ако Пендъргаст беше влязъл там, сега се намираше в капан. Той огледа отново пода. Ясно се виждаше, че следите влизат вътре, но нямаше оставени на излизане.

Озмиян се усмихна и вдигна пистолета.