Ловецът на глави

39.

Този път, когато Пендъргаст дойде да посети централата на „Дигитален потоп“, ролсът му не беше поканен в личния паркинг на Антон Озмиян, нито във фирмения гараж, а Проктър се принуди да паркира успоредно на вече спрелите автомобили в лабиринта от улички в Долен Манхатън. Пендъргаст не беше качен и в частния асансьор, а беше принуден да влезе заедно с обикновените смъртни и на рецепцията да се представи на охраната. Документите му от ФБР бяха достатъчни като препоръки, за да бъде пуснат от тримата пазачи да се качи на един от асансьорите, които отиваха до последния етаж. Обаче там, пред входа на кабинета, напомнящ на дзен пещера, беше посрещнат от двама нацупени мъже в черни костюми, които имаха вида на хора, които чупят с пръсти бразилски орехи.

— Специален агент Пендъргаст? – заговори единият с груб глас, докато гледаше текстовото съобщение на мобилния си телефон.

— Да.

— Нямате уговорена среща с господин Озмиян.

— Няколко пъти се опитах да си уговоря среща, но уви, безуспешно. Реших, че ако дойда тук лично, ще мога да ускоря положителния резултат.

Тази реч, произнесена с мазен южняшки акцент, отскочи от двамата мъжаги, без да предизвика очакваното въздействие.

— Без предварително уговорена среща господин Озмиян не приема посетители.

Пендъргаст изчака малко за психологически ефект. След това пъхна отново бледата си ръка в джоба, извади калъфа със значката и служебната карта, с умел жест на китката го отвори и я показа на единия мъж, след това на другия. Докато го правеше, подчертано внимателно изучаваше баджовете с имената им, сякаш полагаше усилия да ги запомни.

— Предложението за среща беше само израз на любезност – обяви той, оставяйки мазнината да се смеси с желязото. – Като специален агент на Федералното бюро за разследване, който работи по няколко случая на убийства, аз ходя, където си поискам и когато си поискам, стига да имам разумно подозрение, за да го правя. А сега ви предлагам да отидете да поговорите с началството и да уредите, без да се бавите, среща с господин Озмиян. Иначе за всеки от вас ще има порция неприятности.

Двамата мъже обмисляха чутото известно време, след това се спогледаха неуверено.

— Изчакайте тук – каза единият, обърна се и закрачи през просторната приемна, изчезвайки зад двете врати от бреза, докато другият остана на своя пост.

Минаха петнайсет минути, преди мъжът да се върне.

— Моля, последвайте ни.

Те минаха през двойната врата и влязоха в комплекса от външни офиси, разположен зад нея. Но вместо да поемат през лабиринта към последния масивен портал, който водеше в частния кабинет на Озмиян, те го поведоха в друга посока към един страничен коридор, където всички врати бяха затворени. Спряха пред една от тях и мъжете почукаха.

— Влез – чу се глас отвътре.

Мъжете отвориха вратата, махнаха на Пендъргаст да влезе и след това, без те самите да влизат, затвориха вратата след него. Пендъргаст се озова в добре обзаведен кабинет с изглед към сградата „Улуърт“ и една стена, покрита с правна литература от пода до тавана. Зад бюрото седеше слаб оплешивяващ мъж, който много приличаше на бухал. Той отвърна на погледа на агента с безизразно лице. Нещо като усмивка заигра по тънките му устни, преди отново да изчезне.

— Специален агент Пендъргаст – започна той с висок, писклив глас и посочи към креслата, подредени в далечния край на бюрото, – моля, седнете.

Пендъргаст го направи. Интересна прогресия: от трима пазачи на двама телохранители и накрая при адвокат.

— Казвам се Уейлман – представи се мъжът от другата страна на бюрото. – Адвокат съм на господин Озмиян.

Пендъргаст наклони глава настрани.

— Казаха ми, че сте информирали… ъъъ… служителите на господин Озмиян, че като специален агент на ФБР, имате право да идвате и си отивате, когато ви скимне, и да разговаряте с когото имате настроение да го правите. Господин Пендъргаст, и двамата знаем, че това не е така. Сигурен съм, че господин Озмиян ще се радва да говори с вас, стига да носите съдебна заповед.

— Не нося.

— Съжалявам.

— Като се има предвид фактът, че разследвам смъртта на неговата дъщеря, човек би си помислил, че господин Озмиян няма да има търпение да подпомогне напредъка на разследването.

— Така е. Обаче, господин Пендъргаст, доколкото знам, вие вече сте разговаряли с господин Озмиян. Той се е съгласил да ви приеме за крайно болезнен разговор. Подпомогнал е допълнително вашето разследване, като е разпознал трупа на своята дъщеря – едно още по- болезнено начинание. В замяна на своето сътрудничество е получил за отплата пълна липса на напредък и шокиращо мълчание от страна на детективите. В резултат не вижда смисъл да се подлага на допълнителни болезнени разговори, особено след като не вярва, че вие или Нюйоркското полицейско управление сте способни да разрешите случая. Господин Озмиян вече ви е дал цялата възможна информация за своята дъщеря. Бих ви посъветвал да престанете да се ровите в нещо, което вече е минало. Вместо това да се посветите на разрешаването на случая.

— Случаите – поправи го Пендъргаст. – Общо четиринайсет души са мъртви.

— Господин Озмиян изобщо не го е грижа за останалите тринайсет, освен ако тяхната смърт не помогне за разкриването на убийството на неговата дъщеря.

Пендъргаст се облегна на креслото.

— Струва ми се, че на обществеността ще й е интересно да научи, че господин Озмиян отказва да сътрудничи на разследването.

Сега дойде ред на Уейлман да се облегне удобно, а по устните му заигра безкръвна усмивка.

— От години името на господин Озмиян е подхвърляно на обществеността в… да кажем, не много ласкателна светлина. – Адвокатът направи пауза. – Ще ви го кажа направо, затова ви моля да ми простите вулгарността: господин Озмиян пет пари не дава за онова, което мисли обществеността. В момента има само две грижи: да ръководи своята фирма и да накаже убиеца на своята дъщеря.

Когато Пендъргаст обмисли чутото, осъзна, че е вярно: подобно на цар Митридат, който взимал постепенно увеличаващи се дози отрова, докато накрая се оказал имунизиран срещу нейното действие, на Озмиян вече не му пукаше за неговото име. Заради това обичайният метод на агента от заплахи и изнудване нямаше да проработи.

Жалко.

Той обаче нямаше да се откаже току-така. Потупа се по предницата на сакото си, чийто вътрешен джоб беше празен, със самодоволно изражение.

— По случайност напоследък ФБР отбеляза доста значителен напредък, който искахме да споделим с господин Озмиян. Той не само ще го сметне за интересен, но може от своя страна да предостави информация, която ще ни помогне да продължим нататък. Засега тази информация е поверителна, затова не я споменах по-рано. По тази причина ще ви помоля да я запазите за себе си, когато сега помолите господин Озмиян да ме приеме.

За миг двамата мъже взаимно се проучваха с очи. После по лицето на адвоката отново плъзна онази бегла усмивка.

— Наистина обещаващ напредък, господин Пендъргаст. Ако направите с няколко думи резюме на онова, което сте скрили в джоба си, веднага ще го предам на господин Озмиян. И не се съмнявам, че ако наистина е голям пробив, както споменахте, той се радост ще ви приеме.

— Протоколът изисква аз лично да му предам информацията – каза Пендъргаст.

— Разбира се, разбира се – веднага след като му съобщя резюмето.

Помещението потъна в тишина. След малко Пендъргаст отмести ръка от предницата на сакото си и стана.

— Съжалявам, но тази информация е само за господин Озмиян.

Когато чу това, усмивката на адвоката – или може би изразът на злорадство – стана по-широка.

— Разбира се, когато вземете призовката, ще му я дадете. А сега ми позволете да ви съпроводя до асансьорите.

Без да каже нищо, Пендъргаст го последва навън от неговия кабинет през високите кънтящи пространства към ъгъла с асансьорите.