Ловецът на глави

15.

В два сутринта голямата къща в Източен Хамптън, Ню Йорк, беше тиха. Постройката от 5486 квадратни метра се разполагаше върху парцел от почти пет хектара между „Фърдър Лейн“ и Атлантическия океан. Издигаше се насред шир, състояща се от ливади, игрище за голф, изкуствено езеро и една „щуротия“, конструирана така, че да прилича на египетски храм. Самата триетажна къща представляваше модернистична постройка от цимент, стомана и хром, която приличаше на клиниката на скъп зъболекар. Големите й прозорци от листове стъкло проблясваха кротко в нощния въздух, хвърляйки топла светлина върху огромните морави, които ги заобикаляха.

Мъжът стоеше на пустия декемврийски плаж в сянката на каменния вълнолом и оглеждаше къщата с бинокъл за нощно виждане. Зад гърба му зимният Атлантически океан бучеше, запращайки вълна след вълна към брега. Луната беше залязла и слабата река от светлина – Млечният път – се надигаше от хоризонта и се извиваше в свод над главата му. Имотът бе обгърнат в алфата на тишина и покой.

Мъжът с бинокъла добре осъзнаваше, че това е само илюзия.

Огледа парцела, отделните етажи на къщата и прозорците, запаметявайки всички подробности. От своя наблюдателен пункт не можеше да вижда първия етаж, но добре познаваше разположението вътре. Беше успял да се снабди с него от абсурдно отворената и незащитена централна компютърна система на Кътър Байкуист, известния архитект, проектирал къщата. Документите, с които се сдоби, включваха чертежи от програмите за автоматизирано проектиране и производство, механични и електрически планове, охранителни системи, водопровод и канализация, дори на музикалната уредба. Електронната охранителна система беше сравнително проста. Собственикът беше старомоден човек, който се доверяваше не на електрониката, а на добре обучени платени хора, много от които бяха някогашни войници от южноафриканските спецчасти от прословутия и вече разпуснат Осми специален разузнавателен полк.

В продължение на своите петдесет и пет години живот мишената, която притежаваше тази къща крепост, си беше създала много, много страшни врагове. Имаше известен брой индивиди и организации, които много биха желали да го убият за отмъщение, за да го накарат да замълчи или просто за да изпратят послание. В резултат неговият имот беше добре подготвен срещу всяко възможно нахлуване.

След още няколко минути разузнаване мъжът почувства леката, бърза вибрация от мобилния телефон в джоба си. Това беше първото от множество следващи навременни напомняния.

Сега щеше да започне операцията.

Беше планирал подробностите с военна точност чак до последната секунда. Разбира се, очакваше и неочакваното и беше подготвен за него, но предпочиташе винаги да започва с времеви план, в който всяка стъпка, предприемана от него, всяко действие са грижливо предвидени.

Свали бинокъла и го прибра в раницата. Провери своя „Глок“, командоския нож SOG и джипиеса. Не му се налагаше да бърза. Планът в тази начална фаза беше бавен и методичен. По-късно, в края, щеше да се забърза. Това се дължеше на единствената слабост на неговия план: мишената разполагаше с паник стая, построена между неговата спалня и тази на жена му. Ако се подаде преждевременен сигнал за тревога, мишената щеше да има време да се скрие в нея и тогава операцията трябваше да се прекрати. Паник стаята изглеждаше непревземаема. Беше единственият твърд елемент на една иначе проста система. В допълнение към сложна електронна брава, разполагаше с множество резета. Отново старомодният подход: не можеш да хакнеш резе.

Сега мъжът пое бавно нагоре по брега, като се придържаше към сенките, и скоро се озова сред дюните. Беше облечен в костюм от стегната черна коприна, а оголените части от тялото му бяха почернени с мазен сценичен грим. За операцията беше избрал делнична нощ в края на декември, когато нямаше да има луна. Брегът и градът бяха като мъртви.

Той се движеше безшумно между дюните, придържайки се към ниските места, докато не стигна до участъка издигната земя, който водеше към парцела. Склон, покрит с храсталаци, които свършваха пред близо триметровата каменна ограда с железни шипове на върха, която бележеше границите на имота. В далечния край имаше гъст жив чимширен плет, заобикалящ дълга, гладка морава, която се простираше до предните портици на голямата къща.

Той плъзна ръка по оградата. Камъкът беше грапав и предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач, какъвто беше той. Изчака втората предупредителна вибрация, която скоро почувства, и се изкатери с няколко прости движения по стената. Знаеше, че острите железни шипове са само за украса, а охраната е поета от невидим периметров лъч, който се простираше по горната част, служейки за аларма.

По време на изкачването се погрижи да прекъсне лъча. Скочи от другата страна в скритото пространство между живия плет и вътрешната част на каменната ограда. Там се сви в тъмния ъгъл, невидим в дълбоката сянка, и зачака. През дупки в живия плет можеше донякъде да вижда голямото голо пространство на моравата и фасадата на постройката. Непряката светлина от нейните прозорци и няколко аранжирани с вкус прожектора осигуряваха достатъчно осветление, което да осветява тревната площ. Осветлението беше едновременно благословия и проклятие.

Скоро чу двама охранители с куче да прекосяват моравата откъм далечната й страна. Друга вибрация от телефона му обозначи неговата преценка за времето на пристигането им. Те се движеха, така да се каже, точно по времевия план. Той се почувства уверен в сигурността на своето планиране. Знаеше, че външните инфрачервени периметърни лъчи като този са жертва на чести лъжливи тревоги заради животни и птици. Вероятно щяха да предположат, че и в случая става дума за нещо подобно. Но за да се увери, че това е така, през изминалите няколко нощи на неравни промеждутъци беше хвърлял малко парче брезент с тежест на стената и го издърпваше обратно, за да прекъсва лъча на това място и да предизвиква рутинното разследване, което беше планирал за този момент.

Чуваше пъхтенето на кучето, докато групата се приближаваше към живия плет, и раздразненото мърморене на двамата мъже. Обикновено войниците от спецчастите не разговаряха, а използваха знаци, както бяха обучени. Не само това, но и надуши цигарен дим.

Тези мъже се бяха размекнали.

— Надявам се този път Скаут да пипне гадината – каза единият от тях.

— Да, вероятно е някоя шибана катерица.

Кучето изведнъж нададе вой. Беше го подушило.

Единият мъж му заговори:

— Хайде, Скаут, върви да го пипнеш. Хвани го, момче!

Те пуснаха кучето и то се стрелна през отвора в живия плет. Носеше се право към него, без да лае, без никакво предупреждение. Куче, обучено да убива. Той се приготви и го посрещна посред скока му към него, нанасяйки един-единствен удар с командоския нож SOG по гърлото на животното и срязвайки дихателната тръба. С гъргорене кучето му нанесе плъзгащ удар, докато падаше, прекатурвайки се на краката си.

— Ей, чу ли това? – попита тихо единият мъж.

— Скаут! Скаут! Върни се, Скаут! Върни се!

Тишина.

— Мамка му, какво става?

— Скаут, тука! – Сега гласът беше малко по-силен.

— Да повикаме ли подкрепление?

— За бога, още не. Вероятно е хукнал подир катерицата. Ще вляза да проверя.

Чу как първият мъж шумно си пробива път през живия плет. Това, помисли си той, се оказа дори по-лесно от очакваното. Докато шумът от несръчното проникване се приближаваше, той скочи и заби ножа в гърлото на мъжа, плъзгайки го настрана, за да му среже трахеята, преди жертвата му да успее да гъкне. Докато мъжът падаше по корем, нападателят го подпря с рамо, за да го избута настрани. После се втурна напред, носейки се през живия плет като футболно крило. Изхвърча от него и скочи върху втория мъж, който стоеше сред моравата на около три метра от плета и продължаваше да пуши. С вик посегна към пистолета си, успя донякъде да го измъкне от кобура, преди нападателят, все още във въздуха, да го промуши във врата с командоския нож. Телохранителят падна по гръб, а нападателят се стовари върху му и пое с лице гейзера от артериална кръв. Пистолетът падна на моравата неизползван.

Мъжът остана легнал върху тялото, докато то продължи няколко секунди да се гърчи и застина. Той остана легнал и се ослушваше. Нападението беше проведено на около триста метра от къщата, достатъчно далече, за да бъдат скрити от тъмнината. Съмняваше се, че прекъснатият от ножа вик на мъжа е достигнал до ушите на някого другиго. Имаше прожектори при обща тревога или извънреден случай на нахлуване, но нищо такова не се беше случило.

Когато нападателят се увери, че не е подаден сигнал за тревога, стана от мъртвия пазач. Коленичил претърси трупа, взе радиото и две магнитни карти–ключове, фенерче и шапката на мъжа. Включи радиото и видя, че е нагласено да работи на 15–и канал във високочестотния диапазон. Остави го включено на „прием“ и го закачи на колана. Заряза пистолета на моравата, сложи си шапката, а магнитните карти пъхна в джоба на ризата.

Хвана трупа за краката и го издърпа в живия плет, скривайки го близо до мястото, където лежеше неговият партньор. След това пое на запад, крачейки в свободното пространство между живия плет и стената.

Когато стигна до ъгъла на парцела, зави и пое на север – разстояние според неговия джипиес от четиристотин и седемдесет метра. Сега се намираше от другата страна на къщата и трябваше да прекоси само четиресет и пет метра морава.

Тук изчака следващата вибрация на мобилния телефон – сигнал за началото на следващия етап.

Когато го усети, нахлупи шапката на мъртвия пазач по-здраво на главата си и закрачи по тревата целенасочено със светнато фенерче, което движеше насам–натам. Шапката не би заблудила някого отблизо, но от разстояние вършеше работа.

Нападателят беше подгизнал от кръв и знаеше, че ако другите кучета го надушат, ще откачат. Но това нямаше да са случи, докато вятърът, който духаше от изток, не промени посоката си. А по това време на нощта структурата на метеорологичните елементи нямаше да се промени.

Пресече моравата, без да го видят, и потъна в храстите отстрани на къщата, когато охранител с куче се появи иззад ъгъла от предната част и продължи покрай тревата. Посоката на вятъра все още беше в негова полза. Той изчака в тъмното, докато завиха зад ъгъла, след това продължи между храстите и къщата и стигна до вътрешния двор, покрит с четириъгълни каменни плочи, който заобикаляше басейна. Покрай вътрешния двор се простираше дълга пергола и той я използва за прикритие, за да стигне до малка барака, която подслоняваше помпата на басейна и филтрите. Вратата беше заключена, но бравата вървеше в комплект с бараката и затова бе елементарна. Той я отключи с шперц и влезе в тясното, тъмно пространство, затваряйки вратата само донякъде.

И отново зачака вибрацията.

Сега вдигна радиото и го доближи до устните си, като същевременно извади малък магнит. Натисна бутона за предаване, докато държеше магнита близо до микрофона.

— Аз съм при басейна – прошепна. – Тук попаднах на голяма змия. Имам нужда от подкрепление. – Гласът му беше почти неразбираем заради статичните шумове, предизвикани от магнита.

— Какво за змията? – се чу в отговор. – Не разбрах, повтори.

Той повтори съобщението, като малко дръпна магнита, за да намали статичното електричество.

— Разбрано, кой си ти? – долетя отново гласът.

Сега започна да предава само статични шумове.

— Добре, идвам.

Знаеше, че това ще бъде пазачът, който се намира най-близо: мъжът с кучето, с когото се бяха разминали преди малко. Както очакваше, мъжът излезе иззад ъгъла с кучето на каишка и се спря, плъзвайки лъча на фенерчето от единия до другия край.

— Ей, къде си? Преториъс, ти ли си?

Той остана да чака на място в мрака.

— Кучи син – измърмори пазачът и след това направи точно каквото очакваше. Пусна кучето и каза:

— Върви за змията! Върви я намери!

Кучето, което го подуши, се втурна направо към бараката и влетя през вратата, където беше посрещнато от проблясващото острие на ножа.

— Сади? Сади? Какво става, по дяволите? – Пазачът извади пистолета си и се втурна в бараката, за да го сполети същата съдба с ножа в гърлото. Докато падаше, мъжът успя да произведе изстрел.

Това беше неприятно развитие. Щяха да дадат преждевременно тревога. Но познавайки психологията на своята мишена – мачистките инстинкти на мъжа, неговата брутална коравина, омразата му срещу страхливците – беше сигурен, че един пистолетен изстрел няма да го накара да се скрие в паник стаята. Не, мъжът щеше да се въоръжи, да извика своите телохранители, да разбере лично какво става и да остане на мястото си. Поне засега.

Беше доста напред с плана си: трима мъже и две кучета бяха унищожени, което представляваше точно половината от охранителния екип. Обаче сега трябваше да действа много по-бързо, преди останалите да открият какъв е размерът на техните загуби, да се организират и да сключат редици в защита на мишената.

Това обмисляне отне по-малко от секунда на нападателя. Той грабна радиото на умиращия охранител и прескочи тялото му, което още хъркаше и се гърчеше. Извади друг магнит от джоба си и парче лепенка, натисна и залепи бутона за предаване с нея, лепна магнита на радиото и ги пусна върху ливадата. Разбира се, шумът от изстрела беше разтревожил останалите пазачи и радиостанцията му щеше да се пръсне от засичащи се въпроси, докато мъжете опитваха да се свържат един с друг, да узнаят кой къде се намира и определят кой липсва, ако има такива. С лепенката и магнита беше успял най-малкото да извади основния им канал от строя заради шума от статичното електричество. Беше направил същото с радиостанцията на другия пазач, включвайки я на резервния канал за извънредни случаи.

Имаше нужда единствено от няколко минути.

Светнаха прожекторите. Чу се вой на сирена. Трябваше много да бърза. Вече нямаше смисъл да се крие. Вдигна една градинска мебел и я запрати в плъзгащите се стъклени врати, задействайки друга аларма. Скочи в отвора и хукна през всекидневната към стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж на път за втория етаж.

— Ей! – чу да го вика пазач, който тичаше след него.

Той спря, завъртя се, падна на едно коляно и откри огън със своя „Глок“, отнасяйки темето на мъжа. След това повали втори пазач, който излетя иззад ъгъла след първия.

Петима охранители, две кучета.

Спринтира по коридора на втория етаж и стигна до вратата към спалнята на мишената. Беше направена от здрава стомана и както очакваше, се оказа заключена. Бръкна в раницата си и лепна блокче С-4 с предварително поставени детонатор и лепяща лента върху бравата, зави зад ъгъла и влезе в спалнята на жена му. Наскоро се бяха развели и както беше очаквал, стоманената врата към празното помещение зееше широко отворена. Паник стаята се намираше между двете спални и всеки имаше своя собствена врата към нея. Вратата към паник стаята беше скрита зад дървен панел на стената, който той дръпна рязко да се отвори. Вратата зад него беше затворена, но не напълно барикадирана и още можеше да бъде отворена, за разлика от голямата стоманена врата към спалнята на мишената с едно–единствено блокче С-4. Той лепна втори заряд върху вратата на жената към паник стаята, отдръпна се на безопасно разстояние и с дистанционен детонатор взриви едновременно и двата заряда: вратата към спалнята на мишената и вратата на жената към паник стаята. Целта беше взривът да прозвучи като от един заряд. Зарядът на стоманената врата към спалнята не беше достатъчно силен, за да я отвори. Предназначението му беше само да изкара ангелите на мишената.

Обаче зарядът върху вратата на жената към паник стаята беше по- голям и наистина отвори заключената, но не зарезена врата.

Нападателят се вмъкна в паник стаята, където въздухът още беше пълен с дим и прах. Лампите бяха угасени. Той бързо зае позиция до вратата в далечния край на малкото помещение, която водеше към спалнята на мишената. Почти веднага чу как мишената отваря вратата и залита в стаята в ужас и объркан от неуспешния взрив, който беше чул току-що пред вратата към своята спалня. Мъжът се обърна, блъсна вратата да се затвори и плъзна двете резета на място. След това се промъкна покрай стената, намери електрическия ключ и светна лампите.

Тогава се вторачи в нападателя, вече в помещението, и очите му започнаха да се уголемяват. Да, наистина мишената току-що се беше заключила в паник стаята с човека, който щеше да го убие. Нападателят изпита силна наслада от тази ирония. Мишената беше само по боксерки, дългият перчем, с който криеше плешивината си, висеше накриво, очите бяха зачервени и изпъкнали, а гушата увиснала. Шкембето също. От него все още се носеше киселата воня на водка.

— Предполагам, господин Виктор Андреевич Богачев?

Жертвата се вторачи в него с дълбок ужас.

— Какво… кой… сте вие… и защо, за бога?

— А защо не? – отговори нападателят и вдигна командоския нож.

Две минути и петнайсет секунди по-късно прехвърли каменната стена и падна от другата страна. Откъм голямата къща се чуваха звуците на различни аларми, а над тях в далечината се носеше воят на приближаващи полицейски сирени. На излизане беше убил последния охранител, но в добротата си беше запазил живота на кучето, което се оказа по-интелигентно от хората и се хвърли треперещо и скимтящо в краката му, като дори успя да се напикае, и така си спаси живота.

Той хукна през плажа към каменния вълнолом и покрай него до малка моторница, приютена между два големи каменни блока на завет. Малкият, почти безшумен четиритактов двигател продължаваше да работи на празен ход. Хвърли натежалата си раница в лодката, скочи вътре след нея, леко завъртя газта и пое към черния, вълнуващ се Атлантически океан. Докато се носеше бързо в нощта, приятни мисли се въртяха в главата му за мизансцена, който полицията откриваше точно сега, след като беше влязла в имота и започнала да претърсва парцела.