Ловецът на глави

55.

Тичайки по замръзналата земя, Пендъргаст разбра, че е направил своята първа грешка, която едва не му струва живота. Чакайки на дървото, когато предната врата не се отвори след изтичането на десетминутната преднина, веднага осъзна, че е преценил погрешно. Знаеше, че в момента е мюре, скочи от клона и започна да пада към земята в същия миг, когато откъм обраслото с бурени хълмче се чуха два изстрела и куршумите откъртиха трески точно от мястото, където преди секунда беше приклекнал. Успя да се хване за част от секундата за по- ниския клон, докато падаше край него, замахна силно с крака и се приземи, спринтирайки още във въздуха. Когато погледна назад, видя Озмиян да изскача иззад бурените и да тича към него с пистолет в ръката, опитвайки се да го догони. Не само беше направил грешка, но и пропиля скъпоценната десетминутна преднина, която щеше да му позволи да избере откъде да влезе в Постройка 93. Явно Озмиян беше разгадал мислите му и го надцака.

Пендъргаст продължи да спринтира, насочвайки се към източната страна на Постройка 93, където сякаш имаше дупка в оградата от телена мрежа. Виждаше, че западното крило е изгоряло отчасти: черни следи от пушек се издигаха от мястото на пожара по почернели прозоречни рамки. По фасадата беше пропълзяла масивна пукнатина като в някакъв гигантски дом Ашър^{38} и по десетте етажа на постройката. Докато тичаше, съзнанието му работеше, прехвърляйки различните възможности и техните разклонения, удивен и унижен от факта, че беше подценил своя противник. Единственият положителен резултат от този сблъсък беше, че неговият противник бе изразходвал два патрона: сега Озмиян имаше петнайсет срещу неговите седемнайсет.

В ендшпила – ако изобщо стигне дотам – предимството от два патрона можеше да се окаже решаващо.

Оградата от телена мрежа израсна пред него и Пендъргаст профуча към отвора и се хвърли през него. Изправи се отново и се стрелна през гъстите храсталаци, изкатери се по купчина паднали тухли и след светкавично разузнаване скочи през отвора на един прозорец в сградата. Претърколи се и стана на крака, завивайки към най-плътните сенки. Светна за миг фенерчето, направи завой, след това още един, после друг. След третата извивка на коридора спря и приклекна. Имаше чиста огнева линия надолу по коридора, откъдето току-що беше дошъл.

Минута по-късно чу едва доловим шум от тичане, видя приближаващата светлина от фенерче иззад ъгъла. Щом излезе иззад него, Пендъргаст стреля. Разстоянието беше голямо и той пропусна, но действието постигна желания резултат: Озмиян се хвърли обратно зад ъгъла, за да намери укритие. Изстрелът беше прекратил преследването и му осигури минута-две.

Пендъргаст свали обувките си, захвърли ги настрана и се втурна надолу по коридора по чорапи, взе един остър завой и внезапно се озова в голямо помещение, осветено от лунната светлина.

Бързо стигна до средата му и се прилепи зад една напукана бетонна колона, откъдето имаше чиста огнева линия във всички посоки. Тук спря, вдишвайки киселия плесенясал въздух в помещението. Отдели малко време, за да разузнае наоколо. Ако Озмиян влезеше през същата арка, откъдето бе минал той, щеше да разполага със свободна огнева линия и този път нямаше да пропусне. Ала убиецът едва ли щеше да поеме този риск. Той вече не спринтираше след Пендъргаст, сега беше превключил на режим проследяване.

През разбитите рамки на стъклата влизаше достатъчно лунна светлина, за да вижда очертанията на помещението. Някога това е било трапезария с маси сред безредно пръснати столове. Балатумът се беше надигнал на ивици. Някои от масите още бяха наредени, сякаш очакваха възкресението на мъртвите. Подът беше осеян с евтини съдове, пластмасови чаши и чинии. Редица строшени прозорци позволяваше вътре да влизат не само бледите лунни лъчи, но и лозници, които бяха израсли и пропълзели по стените. Въздухът миришеше на мишина, влажен бетон и гниещи гъбички.

Докато продължаваше да попива околността, Пендъргаст забеляза, че многото слоеве боя, които някога бяха покривали таваните и стените, се бяха напукали и олющили и падаха като конфети по целия под. Парчетата и къдриците олющена боя се смесваха с прах, отломки и отпадъци под формата на дебел слой, създавайки идеална обстановка за проследяване на оставените отпечатъци. Все едно беше сняг: човек не можеше да мине през него, без да остави следи, и нямаше как да ги замете по някакъв начин. От друга страна, докато оглеждаше пода, видя следи навсякъде, пресичаха се насам–натам, оставени от археолози на градската среда и онези люде, наречени „пълзачи“, чието хоби беше проучването на опасни изоставени сгради.

Пендъргаст неочаквано взе решение да заеме командните височини, като се качи по стълбите. Без съмнение Озмиян щеше да очаква подобен ход. Веднъж вече го беше надцакал. Въпреки това важното беше да се сдобие с физическо предимство, а това означаваше да се качи горе. Трябваше да действа бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и предприемача. Веднъж горе, можеше да се върне, да заобиколи и с малко късмет да се озове зад своя преследвач, превръщайки се той самият в такъв.

Всички тези мисли профучаха през главата му в разстояние на не повече от десет секунди.

Сграда като тази имаше множество стълбища – в центъра и в крилата. Пендъргаст се плъзна иззад колоната, прекоси трапезарията и щом се увери, че е чисто, пое надолу по един коридор, навлизайки дълбоко в източното крило на болницата. Докато тичаше по тъмния коридор, чуваше как парченцата боя под краката му хрущят. В края на коридора зад двойна врата, едното крило на която беше откачено и облегнато на стената, се виждаше стълбището, което се беше надявал да намери. Пендъргаст се приведе в пространството зад вратите – стълбището нямаше прозорци и беше тъмно като в рог – и спря, за да се ослуша. Почти очакваше да чуе стъпките на своя преследвач, но дори неговият остър слух нищо не долови. Усещаше обаче, че със сигурност е преследван, и то от майстор в занаята. Хвана се за стоманеното перило на стълбището и започна да изкачва по две стъпала наведнъж в ледената, черна като рог воняща тъмнина.