Ловецът на глави

25.

Почти точно дванайсет часа след като Пендъргаст излезе от жилището на Лашер, Брайс Хариман крачеше неспокойно из своя едностаен апартамент на Седемдесет и втора улица и „Медисън“. Апартаментът се намираше в преоборудвана предвоенна сграда. Тази операция му беше осигурила странно разположение, което позволяваше да опишеш пълна обиколка из него. От всекидневната през кухнята и едната врата на банята, оттам през другата – в спалнята, а от нея по къс коридор, по чието протежение бяха подредени шкафове, обратно в хола.

Сградата предлагаше високи тавани, луксозно фоайе и дневни и нощни портиери, но апартаментът беше с контролиран наем и нает от името на неговата леля. След нейната смърт, а това вероятно щеше да стане скоро, Брайс трябваше да се изнесе и да намери друго място, което да отговаря на неговата заплата. Поредният пример за намаляващото богатство на семейство Хариман.

Жилището беше обзаведено в еклектичен стил от ненужни мебели, оставени му от по-възрастни, вече починали роднини. Всички бяха стари, а някои и много ценни. Единствената нова вещ в целия апартамент, като се изключи бялата техника, беше лаптопът, който стоеше на антикварна маса в стил „Кралица Ана“ от бразилски клен с шарки и извити крака – някога собственост на прачичо му Дейвидсън, вече от десет години покойник.

Хариман спря обиколките, за да се приближи към масата. До лаптопа, чийто екран светеше, бяха струпани три купчини хартия – по една за всяко убийство. Страниците бяха запълнени с бележки, драскулки и щриховки, груби чертежи и от време на време по някоя въпросителна. Той зарови неспокойно из тях за миг, след това поднови ходенето насам-натам.

Гризящата тръпка от професионалното безпокойство, която беше намаляла малко след интервюто с Изолда Озмиян, отново се появи. Знаеше, о, да, знаеше какви големи истории могат да станат тези убийства, но имаше проблеми, докато ги отразяваше. Едното затруднение беше, че полицейските му източници не бяха толкова добри и не горяха от желание да му помогнат. Стария му съперник Смитбак много го биваше да се сприятелява с полицаите. Купуваше им питиета, ласкаеше ги дебелашки и изпросваше от тях истории. Неприятно му беше да го признае, но Брайс просто не беше създаден за това. Може би причината беше в неговото възпитание като бял англоговорещ протестант, годините в „Чоут“ и „Дартмут“, където порасна със златната младеж от яхтклубовете и коктейлите. Каквато и да беше причината, просто не го биваше да се отпуска с ченгетата и не говореше техния език. И те го знаеха. В резултат неговите репортажи страдаха.

Имаше обаче още по-голям проблем. Дори да беше близък с всички ченгета в управлението, този път Хариман не беше сигурен, че това щеше да му помогне. Защото те изглеждаха толкова объркани от тези убийства, колкото и той самият. Из въздуха се носеха дузина различни теории: един убиец, двама убийци, трима убийци, убиец имитатор, самотен убиец, който се преструва на имитатор. Основната теория в момента беше, че дъщерята на Озмиян е убита от един убиец, а по-късно обезглавена от човек, който се е готвел да извърши още убийства по този модел. Ченгетата не искаха да обяснят точно защо смятат, че второто и третото убийство са свързани. Но от онова, което Хариман беше успял да изрови, изглеждаше доста ясно, че и в двата случая има един и същ начин на действие.

Така че до навечерието на интервюто с Изолда Озмиян чинно беше почукал на всички възможни врати, обиколил всички местопрестъпления и извъртял най-добрите репортажи, които можеше. На пресконференцията преди два дни направи всичко възможно да бъде забелязан, без да се налага да размахва рекламна табела. Но не се заблуждаваше: вдигнатият шум сам по себе си не продаваше вестници, а неговите истории бяха пълни с общи приказки, а не с факти и доказателства.

Той направи още две обиколки на апартамента преди отново да спре във всекидневната. Лаптопът си стоеше там, курсорът примигваше към него като подигравателен среден пръст. Огледа се наоколо. Три стени на помещението бяха покрити с относително свестни маслени картини, акварели и скици, които беше наследил. Четвърта стена бе запазена за снимки на починалата му приятелка Шанън, както и няколко плакета и награди, които беше получил за работата си по привличане на вниманието към раковите изследвания. Най-важният плакет беше за фондация „Шанън Кроа“, която беше създал на нейно име за набирането на средства за изследването на рака на матката. Беше го постигнал с помощта на „Поуст“, който от време на време организираше благотворителни акции, съпътствани от поредица статии. Фондацията беше постигнала скромен успех, събирайки няколко милиона долара. Хариман беше в управителния й съвет. Нямаше как да върне Шанън, но можеше да направи всичко възможно нейната смърт да не е била съвсем напразна.

С въздишка се принуди да седне на масата и отново да започне да рови из трите купчини. Беше толкова странно: три обезглавявания в един и същи район, и то в течение на по-малко от две седмици, но без ясна връзка между тях. Трима души с различен произход, различно социално положение, различна възраст, професия и наклонности. Във всяко отношение различни. Пълна лудост.

Да имаше поне нещо общо, помисли си той. Нямаше ли да е страхотно? Историите нямаше да са три, а една. И то огромна. Ако можеше да намери някаква обща нишка, минаваща и през трите убийства, тези три купчини хартия… От това можеше да излезе репортажът на неговия живот!

Облегна се. Може би трябваше отново да отиде в управлението и да се опита да измъкне още информация за престрелката онази вечер? Вече бяха изкарали тежката артилерия за този случай. Знаеше, че става дума за човек, от когото полицията се интересува във връзка с убийството на Кантучи. Но това беше всичко, което успя да научи.

Не вярваше на сложните теории за имитатори и серийни убийци с противостоящи мотиви. Инстинктът му подсказваше, че убиецът е един. А щом е така, убийствата трябва да имат нещо общо извън обезглавяването – общ мотив. Но какъв? В края на краищата ставаше дума за три необичайно богати отрепки, които никога не се бяха срещали, но въпреки това…

Спря се на тази мисъл. Три необичайно богати отрепки? Може ли да е това? Възможно ли е причината да е тази?

Може би в края на краищата не всичко у трите жертви беше толкова различно. Изглеждаше толкова просто. Толкова чисто. Три богати отрепки, които в съзнанието на убиеца заслужаваха да умрат. Колкото повече мислеше за това, толкова по-логично му се струваше. Съвършено логично.

Всъщност това беше единствената теория, в която имаше логика.

Усети студени тръпки по гръбнака, което се случваше единствено когато надуши нещо голямо.

Но сега трябваше да бъде внимателен. Много внимателен. Не искаше да се повтори историята с Фон Мек, стария луд учен, който предсказа предстоящото разрушаване на Ню Йорк от пожар. Този репортаж го беше вкарал в неприятности. Не – ако искаше да постигне нещо, историята му трябваше да е подкрепена от здрава журналистика, факти и доказателства.

Преднамерено бавно започна да прехвърля листовете в първата купчина, след това във втората и накрая третата. Докато го правеше, обмисляше внимателно всичко, търсейки пробойни в своята теория. Трима души с очевидно лоши характери. Озмиян – богата купонджийка; Кантучи – адвокат на мафията; Богачев – търговец на оръжие и бандит. Обаче… излезе, че Грейс Озмиян е имала ужасна тайна. Беше готов да се обзаложи, че и другите са имали по нещо грозно и зло, скрито в миналото. Разбира се, че имаха. Та те не бяха просто някакви дребни отрепки: всеки от тях трябва да е извършил нещо ужасно като Грейс Озмиян, която така и не беше наказана както трябва. Самата същност на техните професии правеше това напълно неизбежно. Колкото повече мислеше и проучваше доказателствата, толкова по-сигурен ставаше. Беше толкова просто, толкова очевидно. През цялото време всичко е било пред очите му.

Закрачи отново из апартамента, но сега обиколките бяха различни: живи и развълнувани. Никой не го беше проумял. Полицията нямаше никаква представа. Колкото повече оглеждаше своето откритие от различни ъгли, толкова по-уверен ставаше… не,убеден… че е прав.

Върна се обратно в хола, седна на масата „Кралица Ана“ и придърпа лаптопа към себе си. Остана около минута неподвижен, докато подреждаше мислите си. След това започна да пише. Първо бавно, после все по-бързо и по-бързо. Клавишите тракаха до късно в снежната нощ. Щеше да се получи коледна приказка, която нямаше да бъде забравена скоро.