Под кожата ми

12.

В неделя по обяд Джош посрещна първата пристигнала — Клеър — на летището в Уестчестър. Макар да го познаваше, защото беше нает малко преди смъртта на Бетси, тя го поздрави набързо, но не се впусна в разговор. Докато я караше към уестчестърския „Хилтън“, тя си изреди наум плановете за следващите три дни. В понеделник щяха да се видят за първи път на закуска. В остатъка от деня щяха да са свободни, за да се поразходят из имението и градините. Индивидуалните интервюта щяха да се състоят във вторник. И четирите се съгласиха да преспят в къщата във вторник вечерта, в същите стаи, където бяха настанени преди двайсет години. В сряда сутринта щеше да е интервюто с Робърт Пауъл, а след това щяха да направят обща снимка на масата за обяд. После щяха да ги откарат до летището за съответните полети.

„Наясно сме колко болезнено ще е за всички вас, но с готовността си да участвате в предаването вие полагате огромно усилие да изчистите имената си“, завършваше писмото си Лори.

Да изчистим имената си, помисли си Клеър с горчивина, докато се регистрираше в хотела.

Беше облякла светлозелен летен костюм с панталон, който купи в скъп бутик в Чикаго. През трите месеца, откакто пристигна първото писмо от Лори Моран, остави косата си да израсне и я изсветли. Сега представляваше лъскава грива до раменете й. В момента обаче я бе вързала на конска опашка и беше сложила шал на главата си. Упражняваше се и да се гримира, но днес не си бе дала този труд. С грим и косата сресана ала Бетси, тя знаеше, че страшно много прилича на майка си. Не искаше Джош да забележи приликата и да предупреди Пауъл, преди да застане лице в лице с него.

— Апартаментът ви е готов, госпожо Бонър — уведоми я служителят на рецепцията и махна на пиколото.

Клеър улови дългия му изпитателен поглед и вълнението в тона му.

Как иначе? Нямаше начин да не попаднеш на вестникарска статия, свързана с предстоящото шоу. Жълтите списания се надпреварваха да изровят всичко възможно за Бетси Бонър Пауъл. „Нов социален статус, завършил фатално“ гласеше например заглавието на първа страница на „Шокиращо“ — седмичник, шампион в сензациите. В статията се описваше подробно първата среща на Бетси Бонър и Робърт Пауъл. Бетси бе завела дъщеря си Клеър на обяд в ресторант в Рай, за да отпразнуват тринайсетгодишния й рожден ден. Робърт Пауъл, вдовец, седял срещу тях в заведението с приятелката на Клеър — Нина, и майка й. Когато Бетси и Клеър си тръгвали, Нина ги извикала. Те пристъпили към масата на Пауъл, където Нина запознала Бетси и Клеър с мултимилионера от Уолстрийт.

„Останалото, както се казва, е история“, пишеше в заключителния абзац на статията. Робърт Пауъл твърдял, че било любов от пръв поглед. Той и Бетси Бонър се оженили три месеца по-късно.

„Актрисата Мюриъл Крейг се стараеше да се прави на безразлична, но запознати със случая твърдят, че била бясна на дъщеря си Нина, защото тя поканила Клеър и майка й на масата им в ресторанта.“

Така беше, спомни си Клеър, докато следваше пиколото към асансьора. Горката Нина.

Апартаментът се състоеше от голяма всекидневна и спалня, обширна баня и будоар в пастелни тонове. Беше хубав и навяваше спокойствие.

Клеър даде бакшиш на пиколото, обади се на обслужване по стаите и разопакова единствения си куфар. Решила бе да вземе само трите тоалета и набора си от новопридобити гримове.

Лори Моран бе изискала чрез имейл размерите на Клеър — трябвали й за корекции на дрехите.

Какви корекции на дрехите, се бе удивила Клеър, като прочете имейла. Защо е необходимо да се правят корекции на дрехите ми?

Но много скоро се разбра. Моран щеше да осигури вечерни рокли, подобни, но не съвсем същите като онези отпреди двайсет години на галавечерта.

Щяха да направят възстановка на сцени от филмите: как четирите вдигат чаши за наздравица; как са се прегърнали през кръста; как позират пред камерите.

„Изглеждам добре — помисли си Клеър. — Вече толкова съм заприличала на скъпата си майка.“

Тихо почукване на вратата й подсказа, че поръчаната пилешка салата и студеният чай са пристигнали.

Но докато хапваше от салатата и отпиваше от чая, Клеър си даде сметка, че не е толкова храбра, за колкото се смята.

Нещо й подсказваше да не осъществява плана си.

Това са нерви, опита се да си вдъхне увереност тя, просто нерви.

Ала не беше само това, имаше и нещо друго.

Вътрешният й глас повтаряше като барабанен тътен: Не го прави. Не го прави. Рискът е прекалено голям!