Под кожата ми

19.

Нина Крейг истински се изуми от съобщението за майка й, оставено на рецепцията на „Сейнт Реджис“.

Както се опасяваше, беше от Робърт Пауъл — канеше Мюриъл на закуската в девет.

Мюриъл се усмихна щастливо и размаха бележката пред лицето на Нина.

— Бил си играел с мен — сопна се тя. — Не можеш или не желаеш да разбереш, че с Роб бяхме дълбоко влюбени. Той държи на мен, макар Бетси Бонър да му завъртя главата.

След една водка и поне две чаши вино в самолета, след разгорещената им кавга в колата, когато крещеше колко ненавижда Бетси, Мюриъл очевидно бе извън контрол, даде си сметка Нина.

Забеляза как двамата служители на рецепцията не пропускат и дума от леещата се тирада.

— Мамо, моля те

— Няма какво да ме молиш! Чети отзивите за мен! Ти си обикновена статистка. Не ме ли спря жена на улицата, за да сподели колко съм впечатляваща в „Жътва в Рандъм“? — повиши тон Мюриъл. С поруменяло лице просъска: — А ти дори не си се изявявала като актриса. Невзрачна статистка си, част от тълпата.

Нина установи, че ключовете за стаите им са в отделни пликове. Протегна ръка и се представи:

— Нина Крейг. Извинете поведението на майка ми.

Дори да я беше чула, Мюриъл не го показа, а невъзмутимо довърши:

— Много си зле!

Служителят, достатъчно тактичен, не коментира думите на Нина, а само промълви:

— Ще наредя да качат багажа ви.

— Благодаря. Само черният сак е мой — уточни Нина.

Обърна се и мина край Мюриъл, която най-после беше млъкнала. Бясна и засрамена от любопитните погледи на хората във фоайето, бързо се отправи към асансьора и успя да влезе, преди вратите да се затворят.

Слезе на шестия етаж и проследи стрелките към нечетните номера. Побърза да влезе в стая 621, без да изчака Мюриъл да се качи и да я последва.

Вътре Нина се отпусна на първия стол, стисна ръце в юмруци и прошепна:

— Не издържам повече. Не издържам!

По-късно се обади на обслужване по стаите. Очакваше майка й, настанена в съседство, да й звънне за вечеря, но това не се случи. Нина и без това щеше да откаже да й прави компания, но така се лиши от удоволствието да изрече думите, които напираха у нея: Добре, бъди глупачка. Изложѝ се утре! Опитах се да те предупредя. Ти си Мюриъл Крейг, второстепенна актриса и пълен провал и като майка, и като човешко същество!

С надежда да чуе още нещо, Джош така подреди нещата, че той да ги вземе сутринта и евентуално да запише поредната препирня.

Сутринта пристигна половин час по-рано от уговореното време, но когато звънна на Нина Крейг, тя го увери:

— Готови сме. Слизаме веднага.

Нина не виждаше какво още може да направи майка й, за да я доразстрои, но бързо разбра, че се лъже. Мюриъл настояваше да пристигнат за закуската първи, за да има време насаме с Робърт Пауъл. Е, поне този път пътуваха в пълно мълчание.

Пристигнаха в имението. Отвори им дългогодишната икономка на Пауъл — Джейн. Изгледа ги изпитателно, поздрави ги по име и обясни, че господин Пауъл ще слезе всеки момент, а продуцентката госпожа Моран вече е в трапезарията.

Нина не пропусна да забележи колко умело майка й прикри разочарованието си и отново се превърна в Мюриъл Крейг — актрисата. Усмивката й беше широка, а тонът — сърдечен, когато я представиха на Лори Моран. Благодари й за поканата да придружи Нина.

— Господин Пауъл е вашият домакин — уточни Лори. — Аз нямам никаква заслуга. Правилно ли съм разбрала, че след закуската отново ще ви откарат до „Сейнт Реджис“?

Чудесно, помисли си Нина със задоволство. Протегна ръка, изненадана от младостта на продуцентката. Към трийсет и пет, прецени със завист. Четиресет и вторият рожден ден на Нина предишната седмица я накара да се замисли, че животът й е наникъде, а падналите от небето триста хиляди долара ще отидат за покупка на самостоятелен апартамент на майка й, та да заживеят най-после отделно.

По време на снимките на последния филм Нина, статистка в сцена в бална зала, спечели възхищението на продуцента Грант Ричмънд с изумителния си танц.

— Другите не могат да стъпят и на малкото ти пръстче — бяха думите му.

Тя знаеше, че той наближава шейсетте и наскоро е овдовял. Това не му попречи онзи ден да я покани да пийнат по питие. Вече имал ангажимент за вечеря, обясни небрежно, но обеща двамата да излязат за по-дълго в най-скоро време. Нареди колата му да я закара до дома й.

Ще ми се майка ми да е права и Робърт Пауъл да продължава да има интерес към нея, помисли си тя. Прие предложеното от икономката кафе и внимателно започна да изучава Мюриъл. Майка й наистина изглеждаше добре. Белият костюм — доста скъп и платен с кредитната карта на Нина — и белите обувки с висок ток подчертаваха дългите й крака и отличната фигура. В престижния фризьорски салон прие деликатното предложение на стилистката да тушират малко огненочервените й коси. Сега бяха с хубав ръждив нюанс и поскъсени така, че едва да достигат раменете. Открай време умееше сама да се гримира безупречно. С други думи, призна Нина, майка ми изглежда страхотно.

„А как ли изглеждам аз — запита се тя. — Прилично, но можеше да е и по-добре. Нуждая се от пространство. Искам да се прибирам в спретнат, подреден апартамент, където не се стели цигарен дим, и да изпия чаша вино на спокойствие.

И да мога да поканя Грант Ричмънд на питие, ако той ме изведе на вечеря“, размечта се тя.

С чаша кафе в ръка, Мюриъл разказваше на Лори Моран колко ясно си спомня ужасната трагична вечер преди двайсет години, когато скъпата й, мила приятелка Бетси била жестоко убита.

— Сърцето ми се разби — твърдеше тя. — Бяхме много близки приятелки.

Отвратена, Нина се отдалечи към прозорците с изглед към басейна и заобикалящата го зеленина.

Вратата на павилиона се отвори и тя забеляза мъж да излиза на моравата.

Дали Робърт Пауъл има гост, отседнал там, зачуди се, но в следващия момент видя, че нещо виси от ръката на мъжа. Той започна да кастри храста най-близо до павилиона.

На входната врата се звънна и Нина се отдръпна от прозореца. Някоя от другите заподозрени за убийството на Бетси Пауъл беше пристигнала.