Под кожата ми

93.

Бруно застана на тротоара цели петнайсет минути преди Дейв Капо да пристигне с микробуса точно в осем, съгласно уговорката. Дейв не можеше да скрие вълнението си, докато пътуваха към имението на Пауъл.

— Чу ли какво е станало? — подхвана той.

— Какво? — попита Бруно незаинтересувано и добави наум: „И хич не ми пука“.

— Снощи някой се опитал да извърши убийство в имението на Пауъл.

— Какво?!

— Оказала се икономката. Тя убила жената на Пауъл преди двайсет години — говореше Дейв, едва поемайки си дъх. — Искала да очисти още някого снощи, но я хванали. При бягството паднала в басейна, а не знаела да плува.

Дали са намерили Тими, питаше се Бруно ужасен.

— Какво ще кажеш? — не млъкваше Дейв. — Двайсет години са подозирали онези абсолвентки, а излиза, че никоя от тях не го е извършила.

— Какво става сега там? — попита на свой ред Бруно. „Ако са намерили Тими, ще накарам Дейв веднага да ме върне вкъщи. Ще кажа, че не ми е добре. Ще изчезна от града моментално. Тими не знае кой го е взел от лагера, но скоро ще разберат и ще започнат да ме издирват…“

— Обичайните процедури — отвърна Дейв. — От съдебна медицина са отнесли тялото. Дочух, че икономката е притискала възглавница към лицето на майката на една от абсолвентките. Казва се Мюриъл Крейг. Актриса е.

Бруно съзнаваше необходимостта да каже нещо.

— О, чувал съм я — промърмори той.

„Не са влизали в павилиона засега — мина му през ума. — Вече нямат и основание да продължат с претърсването. Значи планът ми ще успее.“

Обикновено Дейв го оставяше в началото на алеята.

— Не знам дали ще те пуснат — коментираше той, — но ще опитаме. Така ще ни разкажеш всичко, което се е случило.

Спря ги полицай.

— Трябва да проверя — обясни той. Звънна в къщата и му отговориха нещо. — Господин Пауъл каза да те пусна. Ще работиш на терена извън полицейския кордон.

Бруно се постара да си придаде нехаен вид. Слезе от микробуса и тръгна бавно към павилиона. Мина край басейна. Тялото беше отнесено. Влезе, затвори вратата и светкавично се насочи към сервизното помещение. Завари Тими буден. Издаваше приглушени звуци и се въртеше върху купчината одеяла. По бузите му се стичаха сълзи. Бруно коленичи до него.

— Не плачи, Тими. Мама скоро ще дойде. Ще ти дам овесени ядки и ще те пусна да отидеш в тоалетната. После мама ще те заведе да видиш дядо си. Става ли?

Тими кимна.

— Но трябва да ми обещаеш, че няма да викаш, когато ти дам да ядеш. Обещаваш ли?

Тими отново кимна.

В дъното на сервизното помещение имаше малка тоалетна. Бруно отнесе Тими там и остана при него.

— Облекчи се — подкани го той.

Наум добави: „Ще ти е за последен път“.

Върна Тими върху одеялата и отиде в кухничката. Извади овесени ядки, мляко и портокалов сок.

— Ще сваля превръзката от устата ти — обясни той. — Ще те оставя да хапнеш, но трябва да действаш бързо.

С разширени от ужас очи Тими се подчини.

Когато приключи, Бруно отново върза кърпата през устата му и провери дали не е много стегната. Бутна Тими да легне върху одеялата.

— Дори да се опиташ да издадеш звук, никой няма да те чуе — предупреди го той. — Но ако си много, много тих, обещавам мама скоро да дойде да те вземе.

Бруно взе гребло, затвори вратата и я заключи. Излезе навън и се захвана да оправя тревата около павилиона.