Под кожата ми

61.

Алисън влезе в кабинета видимо овладяна, но вътрешно се побъркваше от притеснение.

Била съм в стаята на Бетси през онази нощ, бе единствената мисъл в главата й.

Опитваше се да си припомни успокоителните напътствия на Род, но се сещаше само как му каза, че няма представа какво е да желаеш нещо от все сърце и изведнъж да го загубиш.

Той ли не би могъл да си го представи, упрекна се тя.

Спомни си зашеметяващите заглавия, когато подписа договор с „Джайънтс“. Всички му предричаха бляскаво бъдеще.

През цялото време, докато тя учеше, той тренираше усилено.

От детската градина Род винаги стоеше до нея.

„Но аз мечтаех да се омъжа за учен, мислеше си тя. Щяхме да сме новите господин и госпожа Кюри.

Каква арогантност от моя страна. И Род я приемаше. Предложи ми брак, а аз се съгласих, защото обеща да ме прати да уча медицина.

По-късно, когато съвсем се влоши, успях да стана поне фармацевт, но нямаше как да го напусна. Дълбоко в себе си винаги съм страдала, че съм длъжна да остана с него.

Дори сега си мисля, че ако бях дошла тук сама, нямаше да говоря с никого в колата; нямаше да съществува никакъв запис.“

— Влизай, Алисън — покани я Лори Моран.

Алекс Бъкли се изправи.

Боже, колко е висок, помисли си Алисън, сядайки на стола срещу него. Чувстваше тялото си крайно напрегнато, дори се опасяваше да не би част от нея да се отчупи, ако предприеме рязко движение.

— Алисън, много ти благодаря за участието в предаването — започна Алекс. — Минаха двайсет години от абсолвентската галавечер и смъртта на Бетси Пауъл. Защо се съгласи да участваш?

Въпросът прозвуча дружелюбно. Род я бе предупредил да не си сваля гарда. Алисън внимателно подбра думите си.

— Знаете ли, или по-точно представяте ли си, какво е да те подозират в продължение на двайсет години, че си убил някого?

— Нито знам, нито съм в състояние да си го представя. Като защитник на обвиняеми по криминални дела съм виждал хора с надвиснала над главата им брадва, докато съдът не ги обяви за невинни.

— Докато съдът не ги обяви за невинни — повтори Алисън и той долови горчивината в тона й. — Не разбирате ли? Това е проблемът. Никой никога официално не ни е обвинявал и затова се отнасят към всяка от нас, все едно всички сме виновни.

— Продължаваш ли да се чувстваш по този начин?

— Как иначе? През последната година се появиха две големи статии във връзка със случая. Винаги научавам, когато отново се пише по въпроса. Някой идва в аптеката да си купи нещо дребно — паста за зъби например — а ме гледа втренчено, все едно съм буболечка под микроскоп.

— Алисън, правиш интересно сравнение. През всичките тези години ли се чувстваш като буболечка под микроскоп? Надявала си се да следваш медицина, нали?

Внимавай, мобилизира се Алисън.

— Да, така е.

— Очаквала си да получиш стипендия, нали?

— Борих се да я получа — поправи го Алисън сухо. — Класирах се на второ място. Случва се.

— Алисън, направих някои проучвания. Не е ли факт, че точно преди да завършиш, Робърт Пауъл е обещал десет милиона на колежа ти за общежитие, което да носи името „Робърт и Бетси Пауъл“?

— Факт е.

— Вярно ли е, че стипендията получи дъщерята на приятелка на Бетси Пауъл?

Алисън, огорчена си. Не позволявай да ти проличи.

Имаше чувството, че Род крещи в ухото й.

— Бях разочарована, естествено. Заслужавах стипендията и всички го знаеха. Да дадат стипендията на Вивиан Фийлдс означаваше Бетси да влезе в клуба, който госпожа Фийлдс, майката на Вивиан, ръководеше. Но цялото ми съжаление свърши дотам. Род току-що бе подписал голям договор с „Джайънтс“ и веднага ми предложи брак. Сгодихме се и сватбеният ми подарък беше да ме прати да уча медицина.

— Защо не покани Род на галавечерта, щом сте били сгодени?

Алисън се опита да се усмихне.

— Всъщност тържеството беше точно преди годежа ни. Според Род беше глупаво да ходя там след номера на Бетси Пауъл.

„Звучи правдоподобно — прецени тя. — А не го поканих, защото не бях влюбена в Род. Но когато подписа с «Джайънтс» и обеща да ме прати да уча, приех да се омъжа за него…“ Напрегна цялата си воля, за да се овладее.

Очите на Алекс Бъкли я пронизваха.

— Алисън, искам да затвориш очи и да си представиш момента, когато влезе в спалнята на Бетси след писъците на Джейн.

Тонът му й действаше хипнотизиращо. Алисън послушно затвори очи.

Намираше се в стаята на Бетси. Настъпи обицата и това я сепна. Чу как се отваря вратата и се шмугна в дрешника. Видя някой да влиза и да взема втората възглавница от леглото. После неясният силует се наведе към Бетси.

През процепа на вратата наблюдаваше как тялото на Бетси се върти и мята, докато възглавницата я задушаваше. Приглушените й писъци скоро заглъхнаха.

Фигурата се изниза. Сънувах ли, запита се Алисън, или наистина видях лице?

Нямаше представа. Рязко отвори очи.

Алекс Бъкли не пропусна сепнатото изражение на лицето й.

— Какво има, Алисън? — веднага попита той. — Изглеждаш уплашена.

Алисън избухна:

— Не издържам повече. Съвсем не издържам! Не ме интересува какво мислят хората за мен. Нека се питат дали съм убила Бетси. Не съм, но ще кажа следното: когато връхлетях в стаята и видях, че е мъртва, се зарадвах! Също като другите. Бетси Пауъл беше зла, суетна и развратна и се моля да гние в ада!