Под кожата ми

16.

Будилникът на Алекс Бъкли се включи в шест сутринта; само секунди след като вътрешният му часовник го разбуди и той отвори очи.

Остана излегнат няколко минути, за да подреди мислите си.

Днес щеше да е в Сейлъм Ридж за първия снимачен ден на „Абсолвентската галавечер“.

Отметна чаршафа и стана. Преди години клиентка, освободена под гаранция, дойде в офиса му. Когато той се изправи, за да я поздрави, тя бе възкликнала:

— Боже, не си давах сметка, че може толкова дълго да се източвате!

При ръст от един и деветдесет и пет Алекс разбра защо тя говори така и се засмя. Жената, макар едва един и петдесет и пет, не се бе затруднила да наръга фатално съпруга си по време на семейна кавга.

Думите на клиентката пробягнаха в съзнанието му, но бързо изчезнаха, докато отиваше в банята и обмисляше предстоящия ден.

Знаеше защо прие предложението на Лори Моран. През последната си година в университета „Фордъм“ беше чел за абсолвентската галавечер и следеше случая с жив интерес — опитваше се да определи коя от четирите приятелки е извършила престъплението; не се съмняваше, че е една от тях.

Апартаментът му се намираше на площад „Бийкман“ до Ийст Ривър, където живееха високопоставени служители на ООН и доста заможни бизнесмени.

Преди две години случайно се озова тук и по време на вечерята стана дума, че собствениците ще обявят имота за продан. Веднага реши да го купи. За него единственият недостатък представляваше огромната мигаща реклама на „Пепси-кола“ върху сграда в Лонг Айланд, която му запречваше донякъде гледката към реката.

Апартаментът разполагаше с шест обширни стаи и помещение за прислуга. Всъщност Алекс не се нуждаеше от толкова голяма площ, но от друга страна, просторната трапезария му позволяваше да дава тържествени вечери. Една от спалните трансформира в кабинет, а и обзаведе стая за гости. Брат му Андрю, корпоративен адвокат, живееше във Вашингтон, окръг Колумбия, и редовно отскачаше до Манхатън по работа.

„Така няма да се налага да отсядаш в хотел“, бе казал Алекс на Андрю.

„Готов съм дори да ти плащам — се бе пошегувал брат му. — И бе добавил: — Наистина ми е писнало от хотели и тук ще ми бъде много удобно.“

Алекс беше преценил, че един приходящ иконом не е добро решение за него. Предпочете да наеме някого на пълен работен ден. В задълженията му влизаше да поддържа апартамента чист, да изпълнява задачи и да му приготвя закуски и вечери, когато остава вкъщи. По препоръка на вътрешната дизайнерка, която обзаведе новия му дом с доста вкус, той нае Рамон — бивш прислужник при нейни клиенти. Те обаче заминали, а той не пожелал да ги последва в Калифорния. Предишните работодатели на Рамон, твърде ексцентрична двойка, нямали установен график, а дрехите, които не носели в момента, захвърляли по пода.

Рамон с радост се настани в прилежащото към кухнята помещение с размерите на прилично ателие и със собствена баня, поначало предвидено именно за домашен помощник, който ще живее постоянно в жилището. Беше разведен, с дъщеря в Сиракуза, шейсетгодишен и родом от Филипините.

Рамон не проявяваше никакъв интерес към личния живот на работодателя си. И през ум не би му хрумнало да прочете нещо, оставено от Алекс върху бюрото.

Той вече беше в кухнята, когато Алекс, облечен в обичайния си делови костюм, бяла риза и вратовръзка, се настани пред барплота в кухнята. Сутрешните вестници вече го чакаха до чинията му, но след като хвърли поглед на заглавията, той ги остави настрана.

— Ще ги прочета довечера, щом се прибера — обясни, докато Рамон му наливаше кафе. — Има ли нещо съществено в тях?

— Пишат за вас на шеста страница на „Поуст“, сър. Придружили сте госпожица Алън на филмова премиера.

— Така е.

Алекс все още не успяваше да свикне с нежеланата популярност — неизменен спътник на известността му, придобита поради честите появи по телевизиите.

— Много е красива, сър.

— Знам.

И това го дразнеше. Неженен известен адвокат, той не можеше да придружи дама на някое събитие, без веднага да започнат спекулации дали не са двойка. Елизабет Алън беше приятелка, нищо повече.

Алекс бързо изгълта един плод, овесените ядки и препечените филийки, приготвени му от Рамон. Изненада се от нетърпението си да стигне до дома на Робърт Пауъл и да се срещне с него и с четирите абсолвентки.

Жените вече са по на четиресет и една-две, пресметна той. Клеър Бонър, Алисън Шефър, Реджина Калари и Нина Крейг. След като прие да води предаването, той подробно проучи и четирите и изчете всичко написано за тях по времето на убийството на Бетси Пауъл.

Имаха уговорка да пристигне в имението на Пауъл в девет часа. Време беше да тръгва.

— Ще се приберете ли за вечеря, господин Алекс? — осведоми се Рамон.

— Да.

Алекс се усмихна на дребния мъж, вперил напрегнат поглед в него.

Рамон е перфекционист, помисли си той не за пръв път. Не обичаше да хвърля храна, ако може да го избегне, и се радваше, ако Алекс го уведоми дали възнамерява да кани някого на вечеря.

— Няма да има гости — поклати Алекс глава.

За няколко минути адвокатът слезе в гаража на сградата. В това време Рамон вече бе звъннал и спортната му кола го чакаше със свален гюрук пред бариерата.

Алекс сложи тъмните си очила, запали двигателя и пое към Ийст Ривър Драйв. Въпросите към шестимата, за които се знаеше, че са били в къщата през нощта, когато Бетси Бонър Пауъл е била удушена с възглавница в съня си, вече се въртяха в ума му.