Под кожата ми

4.

Клеър Бонър се настани на маса в бара, който предлагаше морски дарове, на хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч. С очи, вперени в океана, наблюдаваше разсеяно как вълните се разбиват в подпорната стена точно под бара. Слънцето грееше, но вятърът беше по-силен от очакваното за Флорида в началото на пролетта.

Беше облякла новозакупено светлосиньо яке с цип. Взе го, когато забеляза, че на джобчето отпред е изписано „Брейкърс“. Представляваше част от бляна й да прекара един дълъг уикенд тук. Късите й пепеляворуси коси обрамчваха лице, почти изцяло скрито от огромни слънчеви очила. Рядко ги сваляше, но тогава се откриваше красивото й и спокойно изражение. Отне й години да го постигне. Всъщност по-задълбочен наблюдател вероятно щеше да се досети, че изражението е резултат от приемането на действителността, а не от постигнато душевно равновесие. Слабото й тяло изглеждаше толкова крехко — все едно наскоро бе преболедувала тежко. Същият наблюдател щеше да предположи, че е около трийсет и пет годишна. Щеше да сгреши. Беше на четиресет и една.

През последните четири дни попадаше на един и същ възпитан млад сервитьор, който сега я поздрави по име, когато приближи масата.

— Чакайте да отгатна, госпожо Бонър — подхвана той. — Ще искате рибена чорба и два рака.

— Точно така. — За кратко в крайчетата на устните й се появи усмивка.

— И обичайната чаша шардоне ли? — попита той, докато записваше поръчката.

Поръчваш си нещо няколко пъти подред и то се превръща в „обичайното“, помисли си тя кисело.

Почти веднага на масата й се появи чашата шардоне. Клеър я взе и огледа помещението, докато отпиваше.

Всички присъстващи бяха облечени в дизайнерски, привидно небрежни дрехи. „Брейкърс“ беше скъп хотел, за заможни клиенти. Течаха великденските празници и в цялата страна училищата бяха затворени. На закуска в трапезарията забеляза, че семействата с деца обикновено са придружени от бавачки, които умело отдалечаваха детето, та родителите да се насладят спокойно на отрупаната с вкуснотии шведска маса.

По обяд в бара се хранеха предимно възрастни. Докато се разхождаше, установи предпочитанията на по-младите семейства: ресторантите край басейна, където имаше по-голям избор от по-лека храна.

Какво ли е да прекарваш тук всяка ваканция от детството си, запита се Клеър. След това се постара да прогони спомена как заспиваше вечер в полупразния театър, където майка й работеше като разпоредителка. Така беше, преди да срещнат Робърт Пауъл, разбира се. Но тогава детството на Клеър беше почти приключило.

Докато из ума й се въртяха подобни мисли, две двойки, още несменили дрехите за пътуване, се настаниха на масата до нейната. Чу едната жена да възкликва:

— Толкова е хубаво отново да сме тук.

„И аз ще се преструвам, че съм тук за пореден път — реши Клеър, — все едно всяка година ангажирам стая с изглед към океана и с нетърпение очаквам дългите разходки по брега преди закуска.“

Сервитьорът пристигна с рибената чорба.

— Гореща е, както я обичате, госпожо Бонър — обяви той.

Първия ден помоли чорбата да е гореща, а раците да й се сервират като основно блюдо. Сервитьорът бе запомнил изискването й.

Първата лъжица почти изгори небцето й и тя разбърка останалата супа в купата, направена от издълбан крайшник хляб, за да я охлади. Посегна към чашата и отпи голяма глътка шардоне. Както очакваше, беше свежо и тръпчиво. Такова го помнеше от последните няколко дни.

Отвън засилващият се вятър преобръщаше вълните и те се устремяваха към брега, увенчани с пяна по гребените.

Клеър си даде сметка, че се чувства като една от тези вълни: стремеше се да стигне брега, но бе изложена на съпротивата на вятъра. Изборът беше неин. Все още можеше да каже „не“. От години отказваше да се върне в дома на пастрока си. Никак не й се ходеше и сега. Никой не може да я застави да участва в риалити шоу, възстановка на събирането отпреди двайсет години, когато те, четирите най-добри приятелки, празнуваха завършването си на колеж. И всичко това ще се излъчва по националните кабелни телевизии.

Но ако участва в шоуто, телевизионната компания ще й даде петдесет хиляди долара, а Роб — двеста и петдесет хиляди.

Триста хиляди. Това откриваше възможност да си вземе дълга отпуска от социалната служба в Чикаго, поела грижата за млади хора и семейства с проблеми. Прекараната само преди два месеца пневмония едва не я уби и тя съзнаваше, че организмът й все още е слаб и уморен. Никога не прие предложените от Пауъл пари, не взе нито цент. Разкъсваше писмата и му ги връщаше, особено след онова, което той стори…

Нарекоха го абсолвентската галавечер. Получи се много изискано и стилно събиране, припомни си Клеър. После Алисън, Реджина и Нина останаха да преспят в къщата. И по някое време през онази нощ майка й беше убита. Бетси Бонър Пауъл — красивата, жизнената, щедрата, забавната, обичаната Бетси.

„Презирах я дълбоко — помисли си Клеър. — Мразех майка си и ненавиждам обичния й съпруг, независимо от постоянните му опити да ми прати пари.“