Под кожата ми

34.

Алекс Бъкли шофираше от Сейлъм Ридж към Манхатън и премисляше събитията от деня. Четирите момичета, вече жени, бяха приятелки от първата си година в гимназията, но когато се срещнаха, се поздравиха сдържано и предпазливо. Постепенно обаче станаха по-дружелюбни една към друга.

Отношението им към Робърт Пауъл бе определено враждебно, макар да спазваха благоприличие.

През годините, прекарани в разпити, Алекс разви способността да прониква зад думите на хората и да изучава очите им и езика на тялото. Заключението му от днес бе, че и четирите абсолвентки презират Робърт Пауъл.

Въпросът беше „защо“. Алекс бе готов да се обзаложи, че враждебността датира отпреди повече от двайсет години.

Тогава защо са се съгласили да се проведе абсолвентската галавечер? Дори най-добрият ми приятел да поиска да отпразнуваме заедно завършването си, нямаше да приема, ако мразех баща му, прецени Алекс. Това повдигаше и друг въпрос: какво беше отношението им към Бетси Бонър Пауъл? Ако една от четирите я е убила, трябваше да има мотив.

Такива въпроси занимаваха Алекс, когато остави колата в гаража и влезе в апартамента си.

Рамон веднага чу завъртането на ключа. Появи се в антрето с усмивка на лицето.

— Добър вечер, господин Алекс. Надявам се да сте имали успешен ден.

— По-скоро бих го нарекъл интересен — уточни Алекс, отвръщайки на усмивката с усмивка. — Веднага ще се преоблека. Определено не трябваше да слагам вратовръзка и сако днес. Навън беше горещо.

Апартаментът беше приятно хладен, а дрешникът — благодарение на Рамон — безупречно подреден. Всички сака, ризи и вратовръзки бяха групирани по цветове, панталоните бяха подредени на същия принцип.

Алекс облече риза с къс ръкав и памучни панталони. Изми си ръцете, наплиска си лицето с вода и реши да изпие една студена бира.

Докато минаваше през трапезарията, забеляза два прибора на масата.

— Рамон, кой ще идва? — попита той, отваряйки вратата на хладилника. — Не си спомням да съм канил някого.

— Нямах възможност да ви уведомя, сър — отвърна Рамон, приготвяйки чиния с малки хапки. — Брат ви ще дойде всеки момент. Има среща в Ню Йорк сутринта.

— Андрю ще идва?! Чудесно!

Алекс го изрече искрено, макар и за миг да изпита разочарование, защото възнамеряваше след вечеря да запише впечатленията си от деня. Но Андрю знаеше, че днес започва заснемането на предаването, и вероятно го вълнуваха много въпроси. А въпросите са полезни, защото от отговорите им се извличат факти. Никой не го знае по-добре от мен, прецени Алекс.

Първата му глътка бира съвпадна с позвъняването на входната врата, което оповестяваше пристигането на Андрю. Разполагаше с ключ и точно влизаше, когато Алекс стигна до антрето.

От дълго време бяха само двамата. Майка им почина, когато Алекс беше първи курс в колежа, а баща им си отиде две години по-късно. Алекс тъкмо навърши двайсет и една, и го направиха настойник на Андрю.

Като повечето братя, докато растяха, минаха през спорове и разправии. И двамата обичаха да се съревновават и победа на игрището за голф или тенискорта прерастваше в източник и на радост, и на покруса.

Ала когато останаха само двамата, съперничеството изчезна. Родствениците им, далечни братовчеди, не живееха в Ню Йорк. Продадоха къщата в Ойстър Бей и се нанесоха в четиристаен апартамент в Манхатън, на Източна шейсет и седма улица. Останаха там, докато Андрю завърши правния факултет на Колумбийския университет и започна работа в столицата Вашингтон.

По онова време бяха минали пет години, откакто Алекс бе завършил право в Нюйоркския университет, и вече беше изгряваща звезда в юридическа кантора. После купи този апартамент на площад „Бийкман“.

Андрю се ожени преди шест години и вече имаше три деца: петгодишен син и двегодишни близначки.

— Как са Марси и децата? — попита Алекс, след като прегърна брат си за добре дошъл.

Андрю, със сиво-сини очи, с малко по-тъмна коса от тази на брат си и малко по-нисък от Алекс, но със същото поддържано и атлетично тяло, се засмя.

— Марси ревнува, че се измъкнах тази вечер. Близначките се държат ужасно, като всички двегодишни деца. Речникът им се състои от една дума: „Не!“. Джони, както винаги, е страхотен. Дори да е бил лош на две години, не помня. — Погледна чашата в ръката на брат си. — Ще черпиш ли и мен една бира?

Рамон вече му наливаше пенливата течност в охладена чаша.

Седнаха в кабинета и Андрю лакомо посегна към чинията с хапки.

— Умирам от глад. Днес не съм обядвал.

— Трябваше да си поръчаш да ти донесат нещо — подсказа Алекс.

— Много мъдър съвет. Как не се сетих?!

Братята се ухилиха, а после Андрю попита:

— А сега въпросът, който най-много ме вълнува: как мина днес?

— Интересно, разбира се — отвърна Алекс. Разказа му за закуската. После му описа как Нина Крейг припадна, виждайки Клеър.

Андрю го прекъсна.

— Наистина ли припадна, или се преструваше?

— Защо питаш? — озадачи се Алекс веднага.

— Не забравяй, че Марси играеше в театъра, преди да се оженим. Живяла е пет години в Калифорния, след като завършила колеж. Когато разбрахме, че участваш във възстановката и журналистите отново пишат за случая, тя ми каза, че е играла заедно с Мюриъл Крейг и всяка вечер след представлението колежката й отивала в бар, напивала се и разказвала на присъстващите как се разминала с възможността да се омъжи за Робърт Пауъл, защото глупавата й дъщеря била привикала майката на приятелката си, за да ги запознае. Постоянно твърдяла, че били почти сгодени с Пауъл и тя можела да живее в имение с привлекателен богат съпруг, ако не се била намесила тъпата й дъщеря Нина. Една вечер Нина присъствала на тези излияния и когато Мюриъл млъкнала, двете за малко да стигнат до бой.

— Това обяснява нещата — прецени Алекс. — Мен ако питаш, припадъкът беше истински, но когато се съвзе, Нина се разкрещя на майка си да не я докосва.

— Бетси колко дълго беше женена за Пауъл, преди да я убият? — поинтересува се Андрю. — Шест-седем години?

— Девет.

— Според теб възможно ли е Нина Крейг да се е възползвала от случая, за да разкара Бетси? Остава да преспи в имението след галавечерта и „освобождава“ Пауъл, за да го върне на майка си. От приказките на Марси разбирам, че Нина е доста целеустремена.

Алекс мълча дълго, преди да отбележи:

— По-добре ти да беше станал адвокат по наказателни дела.

На прага се появи Рамон.

— Вечерята е готова, господа.

— Дано си приготвил риба, Рамон — подхвърли Алекс и се изправи. — Полезна е за мозъка.