Под кожата ми

20.

Джордж Къртис се притесняваше все повече защо Робърт Пауъл го ангажира така плътно с всичко свързано със заснемането на възстановката на абсолвентската галавечер.

Не стигаше ли, че се съгласи да застане пред камерите в даден момент? Защо сега трябваше да присъства и на закуската, на която, по думите на Роб, „ще се съберат всички заподозрени“? След което Роб бързо бе добавил: „Не че ти си сред заподозрените, Джордж“.

Паркира яркочервеното порше на алеята, извади носна кърпичка и избърса потта от лицето си — нещо необичайно за него, особено като се има предвид, че климатикът беше включен. Причината за обилното потене беше обзелото го напрежение.

Джордж Къртис, милиардер, неизменно включван в списъците на „Форбс“, приятел с президенти и министър-председатели, в момента си даваше сметка за възможността до края на седмицата да бъде арестуван, с белезници. Отново попи потта от челото с кърпичката.

Изчака доста дълго, докато се успокои, и слезе от колата. Юнското утро беше — по любимите думи на един от телевизионните синоптици — „истински подарък, прекрасен ден“. Определено беше така, съгласи се Джордж: ясно синьо небе, топло слънце, лек бриз откъм Лонг Айлънд. Ала нищо от това не му правеше впечатление.

Тръгна към входната врата, но забави крачка, за да изчака приближаващата лимузина. Лимузината пък намали съвсем, за да му позволи да върви пред нея.

Той не звънна, а изчака шофьора да отвори вратата и пътниците да слязат. Мигом разпозна Алисън Шефър, макар да не я беше виждал от двайсет години. Не се бе променила много, бързо прецени Джордж. Все така висока и стройна; само тъмните й коси не бяха толкова дълги. Спомни си за неколкоминутния им разговор по време на галавечерята. Направи му впечатление стаеният й гняв, когато тя подметна нещо язвително за пищното събиране.

— Парите можеха да се използват за нещо по-смислено — отбеляза Алисън с горчивина.

Репликата, доста необичайна за почетна гостенка на тържеството, изненада Джордж и той никога не я забрави.

Сега Алисън стоеше до колата и чакаше другия пътник да слезе; той го направи с мъчително бавни движения. Докато Джордж го наблюдаваше, Род Кимбъл се изправи на крака и нагласи патериците под мишниците.

Вярно, сети се Джордж. Алисън се омъжи за изгряваща футболна звезда, но го блъсна кола.

Натисна звънеца, когато двойката преодоля единственото стъпало към верандата. Любезно, но въздържано, Алисън и Джордж се поздравиха, а после тя представи Род.

В следващия миг Джейн отвори вратата. Поздрави тримата суховато, макар да си въобразяваше, че звучи сърдечно, и ненужно добави:

— Господин Пауъл ви очаква.

Алекс Бъкли паркира пред имението на Пауъл и в продължение на няколко минути оглежда масивната каменна къща.

Какво ли си бе помислила Бетси Бонър, виждайки я за първи път, запита се той. Дотогава тя бе живяла под наем в скромен апартамент в Сейлъм Ридж с надеждата да срещне богаташ.

За жена, родена в Бронкс и изкарвала прехраната си като разпоредителка по театрите, определено се бе сдобила с богатство, помисли си Алекс. Слезе от колата и се отправи към входната врата.

Джейн го въведе и го представи на събралите се вече в трапезарията. С облекчение установи, че Лори Моран е пристигнала преди него.

— Е, започва се — промълви тя.

— Точно това си мислех — увери я той също почти шепнешком.

Реджина съзнаваше колко е опасно да носи предсмъртното писмо от баща си със себе си на закуската. Ако някой отвори чантата й и го намери, тя ще се превърне в най-вероятния заподозрян за убийството на Бетси Пауъл. Не е изключено дори да се откажат да снимат предаването, мина й през ума.

От друга страна, изпитваше почти параноичен страх, че ако остави бележката в сейфа на хотела, някой може да я открадне. „Би било съвсем в стила на Робърт Пауъл да извърши подобно нещо — прецени тя. — Аз ли не знам?! А сега е по-безопасно, защото непрекъснато ще си държа чантата.“

Беше сгънала бележката така, че да се помества в коженото калъфче с кредитните и застрахователните й карти.

Лимузината сви по познатата й алея. Тя видя как входната врата се отваря и трима души влизат. Единият мъж беше с патерици — вероятно съпругът на Алисън, съобрази тя. Узна за злополуката чак когато вече беше във Флорида.

„Какви глупачки бяхме да се съгласим да й бъдем шаферки — прецени тя сега. — Репортерите се надпреварваха да снимат как Клеър, Нина и аз вървим по алеята пред Алисън. Едно от заглавията гласеше: Булката и другите три заподозрени“.

Това ако не беше удар под кръста!

Реджина, потънала дълбоко в спомените си, не забеляза кога шофьорът е излязъл и й държи вратата.

Пое си дълбоко въздух, слезе и отиде до входната врата.

Колко пъти съм била в тази къща, запита се тя, докато натискаше звънеца. В гимназията с Клеър бяха много близки.

„Но защо продължих да идвам, след като татко се самоуби? Не беше ли от зловещо любопитство да наблюдавам как Бетси постоянно се стреми да очарова всички? Или защото винаги съм възнамерявала да го върна тъпкано на нея и съпруга й един ден?“

Докато чакаше да й отворят, нервно се запита как ли изглежда.

Свали десетте килограма, както се закле да направи, когато получи поканата за участие в предаването. Купи си нови дрехи за пътуването — черно-бялото сако и белите панталони определено стояха добре на сегашната й фигура и подчертаваха гарвановочерните й коси.

Зак постоянно повтаряше колко добре изглеждам, усмихна се мислено тя, докато вратата се отваряше. Джейн, фалшиво любезна, отстъпи, за да й направи път да влезе.

Реджина с неохота си спомни обещанието пред Зак да изгори предсмъртното писмо, преди то да стане причина да я заподозрат в убийството на Бетси Бонър Пауъл.

Клеър очакваше да е нервна и подплашена при срещата с пастрока си Робърт Пауъл. Не се бяха виждали от години. Вместо това се събуди след тревожни сънища и усети ледено спокойствие. Поръчаната закуска пристигна в седем и тя я изяде пред телевизора, докато изгледа новините.

Не изчака последните репортажи за серията нападения в Манхатън, а превключи на канала, излъчваш ретроспективни кадри от убийството на майка й.

Изнесоха тялото от къщата.

„Ние и четирите се бяхме сгушили една в друга в кабинета — сети се тя. — Бяхме по роби. После полицията започна да ни разпитва…“

Изключи телевизора и отнесе втората си чаша кафе в банята. Пусна водата и когато ваната се напълни, разтвори солите, които предвидливо донесе със себе си.

„Любимите на Бетси — помисли си тя. — Искам да ухая точно като нея, когато пристигна там.“

Не бързаше.

„Искам да съм сигурна, че всички ще пристигнат преди мен. — При тази мисъл се усмихна. — Бетси вечно закъсняваше. Роб ненавиждаше този й навик. Педантично държеше на точността при всякакви обстоятелства.

Аз ли не знам!“

Клеър смяташе да сложи небесносиньо копринено сако и тесни сиви панталони.

„Бетси обожаваше този цвят — помисли си тя, докато обличаше сакото. — Според нея подчертаваше цвета на очите й. Е, сега ще подчертае цвета на моите.“

Напускайки завинаги дома на Робърт Пауъл, взе едно-единствено бижу: семпла огърлица от перли, принадлежала някога на баба й. Помнеше я съвсем бегло.

„Но я обичах — помисли си тя. — Макар да бях само тригодишна, когато тя се спомина, няма да забравя как седях в скута й, а тя ми четеше.“

В осем и половина шофьорът звънна.

— Трябва ми още половин час — уведоми го тя.

Беше изчислила да пристигне в къщата в девет и двайсет. Така щеше да е сигурна, че другите са вече там.

Именно тогава ще се появи дъщерята на Бетси Бонър.