Под кожата ми

75.

Бруно слушаше разговора и обличаше полицейската униформа. „Това се казва удар — зарадва се той. — След всичките тези години ще си отмъстя. Ще има плач и скърцане със зъби. О, Лио, толкова тъжен ще бъдеш. Дъщеря ти, внукът ти… През цялото време не престана да ровиш в болничните архиви, за да проверяваш дали лекарят не е допуснал грешка при пациент. Ти допусна грешка, Лио. Като непреклонно младо ченге, прекалено непреклонно. Можеше да ме пуснеш, когато ме арестува, но не го направи. Съсипа живота ми. Натика ме за трийсет години в затвора. После лежах още пет.“

Бруно застана пред огледалото върху вратата на дрешника в мизерния си апартамент. Наемаше го месечно, защото — така обясни на хазяина — изчакваше работата му в „Идеални терени“ да стане постоянна. Хазяинът, доволен, че не се налага да прави ремонт за момента, не възразяваше срещу това.

„Няма да има нищо против, ако си тръгна внезапно — нали съм си платил до края на месеца. Пък и няма да искам началния депозит. Сякаш някой може да нанесе някакви щети на тази окаяна дупка“, помисли си Бруно.