Под кожата ми

35.

Лори нагласи будилника за шест, но се събуди в пет и половина. Поглед към часовника й показа, че разполага с лукса да полежи още половин час.

По това време, ако Тими се събудеше по-рано, той пристигаше и се гушваше до нея в леглото. Обожаваше да го прегърне и да усеща главицата му под брадичката си. Беше висок за възрастта си, но продължаваше да й се струва малък и уязвим; постоянно изпитваше неистово желание да го предпазва. Готова съм да убия за теб, мислеше си тя всеки път, когато изречената от Синеокия заплаха по техен адрес се мернеше в ума й.

Ала Тими бе прекарал първата си нощ, откакто се бе родил, далеч от нея и от баща й. Ако тя пътуваше по работа, Лио се настаняваше в дома й, за да е с внука си.

Дали на Тими му беше приятно на лагера? Изпитваше ли носталгия? Сигурно, помисли си тя. На всички деца им е тъжно два-три дни в началото, когато за пръв път отидат на лагер.

А и на мен ми е много тъжно за него, призна си тя. Отметна леката завивка и стана. Щеше да се почувства по-добре, отколкото да лежи и да се притеснява за сина си.

Позволи си да вземе от нощното шкафче поставената в рамка фотография. Беше я увеличила от снимка, която някой беше направил на Грег, Тими и нея, когато с група приятели бяха на плажа в Ийст Хамптън.

Това беше последната им обща фотография. Седмица по-късно застреляха Грег.

Лори прокара пръсти по лицето му — жест, който бе повтаряла стотици пъти през последните пет години. Понякога фантазираше, че вместо гладката повърхност на стъклото ще усети лицето на Грег, ще прокара пръст по устните му и ще усети как те се разтягат в усмивка.

Сети се как една нощ няколко месеца след смъртта на Грег изпита такава остра нужда от него, че заспа, шепнейки името му отново и отново.

После го сънува; изражението му беше така угрижено и тъжно, сякаш той страдаше, и тя усети неописуема тъга…

Поклати глава и постави фотографията обратно на шкафчето. След петнайсет минути, с все още влажна от душа коса и памучна роба върху стройното си тяло, влезе в кухнята, където автоматичната кафемашина вече бе приготвила кафето.

Джери и Грейс минаха да я вземат в 7:45. Останалите от екипа щяха да отидат направо в имението на Пауъл.

Както винаги Грейс се опитваше да се разбуди.

— Легнах си в десет, но не успях да заспя — жалваше се тя. — Опитах се да разбера коя от тях е убила Бетси Пауъл.

— И до какъв извод стигна? — попита Лори.

— Всяка може да е извършителката или да са се съюзили. Говоря за четирите абсолвентки. Спомнете си „Убийство в «Ориент експрес»“. Там всички ръгат с нож човека, отвлякъл бебето.

— Грейс, това вече е прекалено дори и за теб — обади се Джери. — Според мен икономката е виновната. Очевидно е как мечтае всички ние да сме на Марс и това не е продиктувано единствено от допълнителната работа, която й създаваме. Изглежда ми притеснена. Лори, ти какво мислиш?

Лори вадеше мобилния си телефон. Бе доловила изпиюкването — знак, че е получила есемес.

Беше от Брет Йънг и гласеше: „Лори, според финансовите отчети за първото четиримесечие има спад във възвръщаемостта на средствата. Както ти казах — последните ти две предавания бяха скъпи и не на ниво. Това не бива да се повтаря“.