Под кожата ми

62.

Следващата беше Джейн. Не беше едра жена, но широките рамене и изправената стойка й придаваха заплашителен вид. Неизменната й униформа — черна рокля и колосана бяла престилка — са смехотворни, помисли си Алекс. Освен по време на официални вечери, прислужниците на никого от приятелите му не се обличаха така.

Седна на стола, освободен от Алисън.

— Госпожо Новак — започна Алекс, — с Бетси Пауъл сте работили заедно в театрите, нали?

Джейн се усмихна леко.

— Така звучи прекалено бляскаво. Аз чистех гримьорните и кърпех костюмите. Бетси беше разпоредителка и когато сваляха дадено представление, ни насочваха към друг театър.

— Значи сте били добри приятелки?

— Добри приятелки ли? Какво значи това? Работехме заедно. Обичах да готвя. С Клеър понякога ги канех в неделя. Бях сигурна, че са предимно на сухоежбина. Бетси не умееше да готви, а Клеър беше изключително сладко дете.

— Изненада ли се, когато Бетси се премести в Сейлъм Ридж?

— Бетси искаше да се омъжи по сметка. Надяваше се, като живее в богаташки квартал, да й се отворят повече шансове. Очевидно е била права.

— Омъжила се е на трийсет и две за Робърт Пауъл. Нямало ли е друг преди това?

— О, Бетси излизаше с мнозина, но никой не беше достатъчно богат за нея — изсумтя Джейн. — Да бяхте чули какви ги говореше за някои.

— Имаше ли някой по-близък? — поинтересува се Алекс. — Някой, който да е ревнувал, когато се омъжи.

— Не бих казала — отвърна Джейн и сви рамене. — Идваха и си отиваха.

— Ти разстрои ли се, когато поиска да я наричаш „госпожа Пауъл“?

— Да се разстроя?! Не, разбира се. Господин Пауъл е благороден човек. Разполагам с чудесен апартамент тук. Външна прислуга идва два пъти седмично, за да чисти, и работата ми не е тежка. Обичам да готвя, а господин Пауъл е ценител на хубавата храна. Защо да съм разстроена? Идвам от малко унгарско село. Не разполагахме с модерни удобства. Ползвахме течаща вода, но не всички имаха електричество.

— Разбирам защо ти е допаднало тук. Но когато си влязла в спалнята на Бетси Пауъл сутринта след галавечерта, си викала: „Бетси, Бетси!“.

— Да. Бях шокирана. Не знаех нито какво правя, нито какво говоря.

— Джейн, имаш ли предположение кой е убил Бетси Пауъл?

— Определено — отвърна Джейн решително. — И по някакъв начин виня себе си за смъртта й.

— Как така, Джейн?

— Трябваше да предвидя, че момичетата ще влизат и излизат, за да пушат. Трябваше да изчакам да си легнат и да проверя дали са заключили вратата.

— Смяташ, че се е вмъкнал външен човек, така ли?

— Или през отключената врата, или се е присламчил още на тържеството. В спалнята на Бетси има два големи дрешника. Не е трудно някой да се е скрил там. Притежаваше скъпи изумрудени бижута и не забравяйте, че една от обиците й беше на пода.

Докато слушаше и наблюдаваше зад камерата, Лори се запита доколко Джейн е права. Клеър бе загатнала същото. Наистина е било съвсем възможно външен човек да проникне горе по време на събирането.

Джейн обясняваше на Алекс как е поставила кадифени въжета пред главното и задното стълбище, за да ограничи достъпа до първия етаж.

— На партера тоалетните и будоарите са достатъчно. Нямаше нужда някой да се качва горе, освен ако не е възнамерявал да краде бижутата на Бетси.

Сякаш всички са се събрали и наговорили за тази обща версия, помисли си Лори.

Алекс точно казваше:

— Благодаря за нашия разговор, Джейн. Съзнавам колко болезнено е отново да се връщаш към тази трагедия.

— Едва ли — отвърна тя тъжно. — Бетси изглеждаше толкова красива на тържеството. А после — покритото й с възглавница лице, стоновете на господин Пауъл… Не разбирате и не е възможно да сте наясно колко е болезнено да се възстановяват събитията, господин Бъкли. Наистина не можете.